Foreign Policy: Някои правила на глобалната политика са по-важни от други
Разбира се, когато американските чиновници споделят " ред, учреден на правила ", те имат поради сегашния ред, чиито правила са основани най-вече в Америка. Те пазят не съществуването на правила сами по себе си; всеки ред, включващ модерни страни, по нужда би трябвало да бъде учреден на правила, защото комплицираните взаимоотношения на глобализирания свят не могат да бъдат ръководени без съгласувани правила и процедури. Тези правила варират от основополагащи правила (напр. концепцията за суверенно равенство) до елементарни ежедневни практики (напр. потреблението на британския език като общоприет език за интернационалния надзор на въздушното движение). Това повдига въпроса: Кои елементи от настоящия ред Съединените щати най-вече желаят да пазят? Кои правила имат най-голямо значение?
За мнозина на Запад главният детайл на днешния международен ред е нормата против териториалните завоевания. Както съобщи държавният секретар на Съединени американски щати Антъни Блинкън предишното лято, съветското навлизане в Украйна е сложило под въпрос " главните правила на мира и сигурността... че една страна не може просто да трансформира границите на друга със мощ или да подчинява суверенна нация на волята си, или да диктува нейния избор или политика ".
Блинкън не си беше измислил това. Глава I от Устава на Организация на обединените нации гласи, че " всички членове се въздържат в интернационалните си връзки от опасност или приложимост на мощ против териториалната целокупност или политическата самостоятелност на която и да е страна ". Освен това Хартата задължава страните да вземат решение разногласията с мирни средства. Освен това Четвъртата женевска спогодба не разрешава на страните да експулсират популацията на територии, окупирани по време на война, или да трансферират свои жители в тези територии, като по този метод издига спомагателна нормативна преграда пред придобиването на територия със мощ. Не е изненадващо, че желанието за съблюдаване на тази норма се трансформира в постоянно срещано опрощение за външна поддръжка за Украйна, изключително след анексирането на четири украински области от Русия (претенция, отхвърлена от по-голямата част от интернационалната общност) и насилственото прекачване на хора от Украйна в Русия в хода на войната.
Сама по себе си нормата против завладяването не е убедила страните да не водят война или даже да не се пробват да превземат територии, а и в историята няма доста образци, когато някое държавно управление е обмисляло завоевателна война и по-късно се е въздържало, тъй като водачите му са признали, че има норма, съгласно която това е погрешно. В по-голямата си част страните са се въздържали от широкомащабни завоевателни дейности не заради съществуването на норма, а тъй като национализмът и изобилието от дребни оръжия нормално вършат ръководството на непознато население скъпо и мъчно.
Нормата против завладяването обаче може да играе роля, в случай че широкомащабната експанзия прави по-вероятно трети страни да се притекат на помощ на нападнатата страна, както направи една огромна коалиция, когато Ирак завладя Кувейт през 1990 година, и както направи НАТО, откакто Русия нахлу в Украйна през февруари 2022 година Но даже и тук въпросът е комплициран: дали страните са се сплотили в интерес на жертвата, тъй като са защитавали някаква норма, или тъй като са желали да предотвратят неподходяща смяна в салдото на силите или да реализират някаква друга стратегическа цел? А може би и двете?
Както при множеството правила, това, което се случва в реалност, е, че страните намират способи да ги заобиколят. Съединените щати да вземем за пример са изцяло подготвени да нарушават териториалната целокупност на други страни, само че не ги разделят на части и не ги анексират, откакто вражеската войска се съобщи. Вместо това основават ново държавно управление, което официално е без значение, само че се допуска, че ще следва американските насоки (или най-малко по този начин се надяват Съединените щати). Тази маневра разрешава на Вашингтон да се преструва, че не е превзел никого; той просто заменя няколко зли водачи с по-сговорчиви и доброжелателни.
Идеята, че страните се проектират към нормата против завладяването, получава спомагателна поддръжка от последните проучвания на Дан Алтман. Алтман сподели, че нормата против завладяването не е довела до забележителен спад в опитите за териториални промени; тя просто е трансформирала метода, по който страните работят и какъв брой се пробват да реализират. По думите му " еволюцията на завладяването е признак на упадъка на войната, а не негова причина ". Опитите за завземане и покоряване на цели страни понижават след 1945 година (завземането на Тибет от Китай през 1950 година е ранно и явно изключение) по две съществени аргументи. Първо, както беше маркирано нагоре, завладяването на цяла страна принуждава спечелилия да ръководи едно размирно и възмутено население, а разноските за това нормално надвишават изгодите. Второ, сходни опити постоянно карат трети страни да се тормозят за дълготрайните упоритости на агресора и по този метод ги предизвикват да обединят сили, с цел да оказват помощ на жертвата и/или да задържат агресора отсега нататък.
Според Алтман вместо да се пробват да обхванат цяла страна, страните са по-склонни да се ангажират с faits accomplis или лимитирани заграбвания на земя, в идеалния случай в региони, които са едва обитаеми и едва предпазени, и с вярата, че тези скромни придобивки няма да провокират пълномащабен интернационален отговор. Очевидни образци са разногласието за Каргил сред Индия и Пакистан през 1999 година, повтарящите се гранични конфликти сред Индия и Китай, завземането на Фолклендските острови от Аржентина през 1982 година, напъните на Китай за " островно строителство " в Южнокитайско море и завладяването на Крим от Русия през 2014 година Държавите, които правят лимитирани заграбвания на земя, към момента могат да създадат неверни калкулации - както направи аржентинската хунта през 1982 година, само че тези и други образци демонстрират, че опитите за придобиване на територия със мощ не са завършили. А в някои случаи, като анексирането на Голанските възвишения от Израел и продължаващите му старания за колонизиране на Западния бряг, интернационалната общественост не е направила съвсем нищо, с цел да ги спре или обърне.
Превод Dir.bg
За мнозина на Запад главният детайл на днешния международен ред е нормата против териториалните завоевания. Както съобщи държавният секретар на Съединени американски щати Антъни Блинкън предишното лято, съветското навлизане в Украйна е сложило под въпрос " главните правила на мира и сигурността... че една страна не може просто да трансформира границите на друга със мощ или да подчинява суверенна нация на волята си, или да диктува нейния избор или политика ".
Блинкън не си беше измислил това. Глава I от Устава на Организация на обединените нации гласи, че " всички членове се въздържат в интернационалните си връзки от опасност или приложимост на мощ против териториалната целокупност или политическата самостоятелност на която и да е страна ". Освен това Хартата задължава страните да вземат решение разногласията с мирни средства. Освен това Четвъртата женевска спогодба не разрешава на страните да експулсират популацията на територии, окупирани по време на война, или да трансферират свои жители в тези територии, като по този метод издига спомагателна нормативна преграда пред придобиването на територия със мощ. Не е изненадващо, че желанието за съблюдаване на тази норма се трансформира в постоянно срещано опрощение за външна поддръжка за Украйна, изключително след анексирането на четири украински области от Русия (претенция, отхвърлена от по-голямата част от интернационалната общност) и насилственото прекачване на хора от Украйна в Русия в хода на войната.
Сама по себе си нормата против завладяването не е убедила страните да не водят война или даже да не се пробват да превземат територии, а и в историята няма доста образци, когато някое държавно управление е обмисляло завоевателна война и по-късно се е въздържало, тъй като водачите му са признали, че има норма, съгласно която това е погрешно. В по-голямата си част страните са се въздържали от широкомащабни завоевателни дейности не заради съществуването на норма, а тъй като национализмът и изобилието от дребни оръжия нормално вършат ръководството на непознато население скъпо и мъчно.
Нормата против завладяването обаче може да играе роля, в случай че широкомащабната експанзия прави по-вероятно трети страни да се притекат на помощ на нападнатата страна, както направи една огромна коалиция, когато Ирак завладя Кувейт през 1990 година, и както направи НАТО, откакто Русия нахлу в Украйна през февруари 2022 година Но даже и тук въпросът е комплициран: дали страните са се сплотили в интерес на жертвата, тъй като са защитавали някаква норма, или тъй като са желали да предотвратят неподходяща смяна в салдото на силите или да реализират някаква друга стратегическа цел? А може би и двете?
Както при множеството правила, това, което се случва в реалност, е, че страните намират способи да ги заобиколят. Съединените щати да вземем за пример са изцяло подготвени да нарушават териториалната целокупност на други страни, само че не ги разделят на части и не ги анексират, откакто вражеската войска се съобщи. Вместо това основават ново държавно управление, което официално е без значение, само че се допуска, че ще следва американските насоки (или най-малко по този начин се надяват Съединените щати). Тази маневра разрешава на Вашингтон да се преструва, че не е превзел никого; той просто заменя няколко зли водачи с по-сговорчиви и доброжелателни.
Идеята, че страните се проектират към нормата против завладяването, получава спомагателна поддръжка от последните проучвания на Дан Алтман. Алтман сподели, че нормата против завладяването не е довела до забележителен спад в опитите за териториални промени; тя просто е трансформирала метода, по който страните работят и какъв брой се пробват да реализират. По думите му " еволюцията на завладяването е признак на упадъка на войната, а не негова причина ". Опитите за завземане и покоряване на цели страни понижават след 1945 година (завземането на Тибет от Китай през 1950 година е ранно и явно изключение) по две съществени аргументи. Първо, както беше маркирано нагоре, завладяването на цяла страна принуждава спечелилия да ръководи едно размирно и възмутено население, а разноските за това нормално надвишават изгодите. Второ, сходни опити постоянно карат трети страни да се тормозят за дълготрайните упоритости на агресора и по този метод ги предизвикват да обединят сили, с цел да оказват помощ на жертвата и/или да задържат агресора отсега нататък.
Според Алтман вместо да се пробват да обхванат цяла страна, страните са по-склонни да се ангажират с faits accomplis или лимитирани заграбвания на земя, в идеалния случай в региони, които са едва обитаеми и едва предпазени, и с вярата, че тези скромни придобивки няма да провокират пълномащабен интернационален отговор. Очевидни образци са разногласието за Каргил сред Индия и Пакистан през 1999 година, повтарящите се гранични конфликти сред Индия и Китай, завземането на Фолклендските острови от Аржентина през 1982 година, напъните на Китай за " островно строителство " в Южнокитайско море и завладяването на Крим от Русия през 2014 година Държавите, които правят лимитирани заграбвания на земя, към момента могат да създадат неверни калкулации - както направи аржентинската хунта през 1982 година, само че тези и други образци демонстрират, че опитите за придобиване на територия със мощ не са завършили. А в някои случаи, като анексирането на Голанските възвишения от Израел и продължаващите му старания за колонизиране на Западния бряг, интернационалната общественост не е направила съвсем нищо, с цел да ги спре или обърне.
Превод Dir.bg
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ