Ранен следобед в слънчева София, когато градът изглежда като декор

Ранен следобяд в слънчева София, когато градът наподобява като фон за ефирен сериал. Още по-убедителен, когато срещата ми с най-успешната мис България – Евгения Калканджиева, се случва в ресторант Mon Cheri в хотел „ Маринела “, в който времето като че ли е застинало при започване на 90-те години. Тогава локалната среда изглеждаше формирана от момчета с диагоналки, необятни вратове и „ засукани “ девойки с извити мигли, сладострастни устни и присъщ стайлинг.Странно, само че 35 години по-късно чувствам същия този мирис и виждам сходни хора. Точно в 14 часа в бистрото влиза Евгения Калканджиева и някак си пъзелът от разнообразни орбити и действителности се подрежда. С насечеността на придвижванията, сигурността на походката и силата, която излъчва, шестата в света на хубостта ми припомня за героинята на латино хубавицата София Вергара – Гризелда, която ръководи подземния свят на Мексико с тракване на пръсти. В действителността се изисква доста повече, с цел да управляваш фешън организация Visages, да посрещаш самоуверено висините и низините на житейската серпантина и да изглеждаш по този начин добре  без диря от грим и хирургична интервенция.Когато Мис България за 1995 година се изкачи на влиятелната позиция номер 6 в челната десетка на известния конкурс Мис Свят в Сън Сити, Южна Африка, възторгът подсещаше за това фамозно футболно лято, когато България доближи до четвъртфинал. 20-годишната хубавица с бяла кожа и сини очи, щерка на учителка по математика и шлосер, сбъдна фантазията на доста българи.  
30 години по-късно Жени Калканджиева е все по този начин красива, уверена, дръзка и доста повече наясно с нещата от живота, за себе си, за другите, за бизнеса. На 20 февруари Жени, която доста от околните ѝ другари назовават „ калканчето “ (заради семейството ѝ), ще означи и своя празник, и 30-ата годишнина на основаната и ръководена от нея фешън организация Visages.

Жени, ти блестиш на три корици на списание EVA. На тази от 1998 година държиш в ръцете си зелена ябъл-ка – това е и първият брой и началото на историята на списанието. На втората си като съвременна амазонка, а на третата като съвременна гейша. Три звездни корици, на които триумфираш с хубостта си. Три декади отбелязва в този момент и организацията, която създаваш дружно с другари, и за чийто празник сте подготвили огромни изненади. Как се появи Visages? Модна организация Visages се появи, когато навърших 20 години. След мое пътешестване като модел в Италия, където видях по какъв начин се случват нещата в стилните среди, ми хрумна да основа нещо сходно. Бях приключила италианска гимназия и Италия за мен беше като че ли домът на хубостта – постройките, хората, историята, културата, изкуството. Няколкото месеца, прекарани в Милано по работа, ме въодушевиха да се опитам да пренеса този свят в България. И го направих благодарение на мои приятелки и несъмнено, с поддръжката на Александър Йорданов от „ Рила жанр “, който поканих да се причисли към екипа, с цел да стои достолепно, респектиращо. А по какъв начин си разпределихте функциите с приятелките ти? Всъщност аз бях управител, който се занимаваше с клиентите, а останалите – със скаутинга на красиви девойки, с оформянето на букове, със снимането на фотосесии и подготвянето на събития. По това време тъкмо навлизаха в България и на пазара западни компании и ние правехме чудеса от смелост, с цел да се случват нещата по този начин, както ги бях видяла в Италия. Или съвсем по този начин. Не се ли изкуши да останеш да живееш в Италия? Аз обичам България, не мога да пребивавам на друго място. Тук е работата, фамилията ми. Нито за момент не съм имала съмнения да остана в Италия. Още тогава разбрах, че където и да пътувам по света, моят дом и моят център е България. След като развълнува българите с влиятелното шесто място на международния конкурс „ Мис Свят “ през 1995 година, се появи на корицата на паметното за това време списание „ Егоист “ с белег на корема, след нахлуване върху теб на улицата. Какво помниш от тези времена? О, да, списание „ Егоист “, два пъти съм била на корица на това в действителност паметно списание. Когато ми предложиха да се фотографирам за него, си припомням, че прозвъних някои близки другари и всички споделиха – „ не, не би трябвало да се снимаш “. Да, но на мен това ми звучи като мощно и мощно „ да “. Колкото повече ми не разрешават или отхвърлят нещо, толкоз по-силно ме притегля то. Затова одобрих. Оказа се, че това е една от най-силните им корици. А аз в действителност я направих на инат.