Георги Господинов: България е на ръба на тиха гражданска война
Путин не желае войната да свършва, задачата му е да ни върне в 40-те години на руската епоха, казва Георги Господинов в коментар за „ Гардиън “, представен от " Площад Славейков ".
Българският публицист, номиниран за „ Букър “ за романа си „ Времеубежище “, приказва пред английското издание за недостига на бъдеще – централна тематика в романа му, за рисковата носталгия по едно неосъзнато минало, за поляризацията на българското общество, за надигането на популизма и национализма.
Статията на Господинов в действителност е акомодация на думите му, отправени по време на „ Debates on Europe 2023 “, поредност от събития в София, проведени от „ S. Fischer Foundation “ и Германската академия за езика и литературата. Преводът на британски е на Анджела Родел, с която писателят работи и за превода на романите си.
„ Българското общество е зверски разцепено на две – написа Господинов. – Страната от години не е виждала сходни разпад и поляризация, влошени в допълнение от обществените мрежи и обществени фигури. Може би звучи прекомерно извънредно, само че от време на време имам чувството, че се намираме на ръба на тиха революция. “
От началото на нашествието в Украйна, почнала през февруари предходната година, разбирането за носталгия наподобява променено – възприятието към този момент не се концентрира към място или дом, а към време, споделя писателят. В този ред на мисли войните, които водим през днешния ден, са борби за предишното – разказ, който мощно прилича сюжета на „ Времеубежище “, където европейските народи се затварят в границите си и организират референдуми за връщане в най-хубавата ера от предишното си.
„ Когато излезе „ Времеубежище “, публиката ме попита на едно четене: „ Добре, кой интервал би избрала Русия? “. Тогава не бях сигурен. Ще ми се да мисля, че ще бъдат годините на Горбачов, времето на перестройката. Отговорът пристигна на 24 февруари предходната година. В този незабележим референдум за предишното Русия избра годините на Втората международна война, последния път, когато руснаците са се радвали на самопризнание от света, подготвен да не помни Сталин, лагерите, Гладомора и жестокостите на руската система. Разбираемо, Путин е избрал да се върне при започване на 40-те. Настоящото страдалчество на Русия и нейната изолираност я накараха да се върне към „ щастливите “ и мощни времена на Съветския съюз. “
Тъкмо тази среда, в която предишното е оставено неосъзнато, забравено или се пренаписва, основава удобни условия за надигането на популизма и национализма, отбелязва писателят и дава за образец президентския мандат на Тръмп оттатък океана и доста по-близкия до нас режим на Путин.
„ Паметта и културата са част от имунната система на Европа – показва Господинов. – Тя би трябвало да осъзнае и разоръжи вирусите на груповата слепота, неналичието на разсъдък, националистическата полуда и раждането на нови диктатори. […] Надявам се, че не вървим към някакъв чудноват групов Алцхаймер. Защото когато пламъкът на паметта изгасне, чудовищата на предишното затварят кръга към нас. Колкото по-малко памет, толкоз повече минало. Помним, с цел да държим предишното настрани – в предишното. “
Но въпросът не е единствено в това какво помним, само че и с какво възприятие ни е оставило. Паметта последователно се трансформира в оръжие на популизма и национализма, отбелязва писателят, които се пробват да основат своя версия на предишното. Господинов споделя тезата, изразена от десетки интелектуалци – Русия не е положила изпитание да осмисли паметта за Втората международна война, по този начин както го е направила Германия да вземем за пример, „ мъчителен развой, който обгръща всички пластове на обществото “. Точно заради тази липса на осъзнатост на предишното Русия поддържа жив статута си на жертва – „ оправдание за нови жертви, които счита, че заслужава “.
Притеснително за писателя е и размиването на границите сред истина и неистина.
„ Този фалш освен пренаписва предишното, само че предопределя бъдещето. Корени се в едно модифицирано минало, таман с цел да оправдае актуалните експанзия и позорни дейности.
[…] По време на детството и младостта ми в България в учебните заведения се преподаваше, че Русия е нашият огромен брат, без който не можем да се оправим (като всички огромни братя, и този може да натупа неприятните деца от квартала, които ни тормозят). Разбира се, моето потомство скрито мечтаеше за другите народи, за тези мечтани непознати страни на запад от нас. И това е една дребна правдивост – Съюз на съветските социалистически републики в никакъв случай не се трансформира в мечтана дестинация, макар пропагандата. “
Независимо от аргументите, проруската агитация през днешния ден работи интензивно в България. Преобладава възприятието на признателност към двукратните ни освободители (и както се оказва, двукратни поробители, отбелязва Господинов), само че се следи и отвращение от страна на високопоставени политици изрично да заемат страната на жертвата: Украйна.
Няма изясненост по какъв начин ще завърши войната, само че евентуално това ще се случи доста откакто и последният патрон бъде изстрелян.
„ Но литературата има своята роля: най-малкото може да ни научи на резистентност и емпатия; да ни предложи инструментите, с които да разпознаем пропагандните лъжи; да резервира персоналните истории от епицентъра на болката; да сътвори памет, която няма да бъде опетнена и в случай че е допустимо, да ни утеши. Нито една агитация не може да бъде по-силна от паметта за дребното момче, бягащо от войната с телефонен номер, надраскан на ръката си. “
Българският публицист, номиниран за „ Букър “ за романа си „ Времеубежище “, приказва пред английското издание за недостига на бъдеще – централна тематика в романа му, за рисковата носталгия по едно неосъзнато минало, за поляризацията на българското общество, за надигането на популизма и национализма.
Статията на Господинов в действителност е акомодация на думите му, отправени по време на „ Debates on Europe 2023 “, поредност от събития в София, проведени от „ S. Fischer Foundation “ и Германската академия за езика и литературата. Преводът на британски е на Анджела Родел, с която писателят работи и за превода на романите си.
„ Българското общество е зверски разцепено на две – написа Господинов. – Страната от години не е виждала сходни разпад и поляризация, влошени в допълнение от обществените мрежи и обществени фигури. Може би звучи прекомерно извънредно, само че от време на време имам чувството, че се намираме на ръба на тиха революция. “
От началото на нашествието в Украйна, почнала през февруари предходната година, разбирането за носталгия наподобява променено – възприятието към този момент не се концентрира към място или дом, а към време, споделя писателят. В този ред на мисли войните, които водим през днешния ден, са борби за предишното – разказ, който мощно прилича сюжета на „ Времеубежище “, където европейските народи се затварят в границите си и организират референдуми за връщане в най-хубавата ера от предишното си.
„ Когато излезе „ Времеубежище “, публиката ме попита на едно четене: „ Добре, кой интервал би избрала Русия? “. Тогава не бях сигурен. Ще ми се да мисля, че ще бъдат годините на Горбачов, времето на перестройката. Отговорът пристигна на 24 февруари предходната година. В този незабележим референдум за предишното Русия избра годините на Втората международна война, последния път, когато руснаците са се радвали на самопризнание от света, подготвен да не помни Сталин, лагерите, Гладомора и жестокостите на руската система. Разбираемо, Путин е избрал да се върне при започване на 40-те. Настоящото страдалчество на Русия и нейната изолираност я накараха да се върне към „ щастливите “ и мощни времена на Съветския съюз. “
Тъкмо тази среда, в която предишното е оставено неосъзнато, забравено или се пренаписва, основава удобни условия за надигането на популизма и национализма, отбелязва писателят и дава за образец президентския мандат на Тръмп оттатък океана и доста по-близкия до нас режим на Путин.
„ Паметта и културата са част от имунната система на Европа – показва Господинов. – Тя би трябвало да осъзнае и разоръжи вирусите на груповата слепота, неналичието на разсъдък, националистическата полуда и раждането на нови диктатори. […] Надявам се, че не вървим към някакъв чудноват групов Алцхаймер. Защото когато пламъкът на паметта изгасне, чудовищата на предишното затварят кръга към нас. Колкото по-малко памет, толкоз повече минало. Помним, с цел да държим предишното настрани – в предишното. “
Но въпросът не е единствено в това какво помним, само че и с какво възприятие ни е оставило. Паметта последователно се трансформира в оръжие на популизма и национализма, отбелязва писателят, които се пробват да основат своя версия на предишното. Господинов споделя тезата, изразена от десетки интелектуалци – Русия не е положила изпитание да осмисли паметта за Втората международна война, по този начин както го е направила Германия да вземем за пример, „ мъчителен развой, който обгръща всички пластове на обществото “. Точно заради тази липса на осъзнатост на предишното Русия поддържа жив статута си на жертва – „ оправдание за нови жертви, които счита, че заслужава “.
Притеснително за писателя е и размиването на границите сред истина и неистина.
„ Този фалш освен пренаписва предишното, само че предопределя бъдещето. Корени се в едно модифицирано минало, таман с цел да оправдае актуалните експанзия и позорни дейности.
[…] По време на детството и младостта ми в България в учебните заведения се преподаваше, че Русия е нашият огромен брат, без който не можем да се оправим (като всички огромни братя, и този може да натупа неприятните деца от квартала, които ни тормозят). Разбира се, моето потомство скрито мечтаеше за другите народи, за тези мечтани непознати страни на запад от нас. И това е една дребна правдивост – Съюз на съветските социалистически републики в никакъв случай не се трансформира в мечтана дестинация, макар пропагандата. “
Независимо от аргументите, проруската агитация през днешния ден работи интензивно в България. Преобладава възприятието на признателност към двукратните ни освободители (и както се оказва, двукратни поробители, отбелязва Господинов), само че се следи и отвращение от страна на високопоставени политици изрично да заемат страната на жертвата: Украйна.
Няма изясненост по какъв начин ще завърши войната, само че евентуално това ще се случи доста откакто и последният патрон бъде изстрелян.
„ Но литературата има своята роля: най-малкото може да ни научи на резистентност и емпатия; да ни предложи инструментите, с които да разпознаем пропагандните лъжи; да резервира персоналните истории от епицентъра на болката; да сътвори памет, която няма да бъде опетнена и в случай че е допустимо, да ни утеши. Нито една агитация не може да бъде по-силна от паметта за дребното момче, бягащо от войната с телефонен номер, надраскан на ръката си. “
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ