Путин и Одеса: пробва, хвали, но не взема
Путин е доста изискан политик и въздържан човек. Дори в разгара на жестоката война, когато врагът не крие своето желание да унищожи Русия и руснаците, даже знаейки, че няма да има мир, до момента в който Западът не бъде дефинитивно заставен към капитулация, той официално не закрива вратите за невоенно разрешаване на спора.
В частност във Валдай той избегна директния отговор на въпроса чия виза ще е нужна след две години за посещаване на Одеса - съветска или украинска. Путин се впусна в похвали към Одеса, напомняйки, че е учредена от Екатерина Велика, отбелязвайки че градът може да бъде както ябълка на раздора, по този начин и знак на позволение на спора (това може да се каже за всичко), само че остави ориста на Одеса зад кадър.
По принцип това е ясно. Не знаем дали американците ще съумеят да вкарат във война с Русия своите източноевропейски васали, само че ситуацията в Румъния е тревожна. Сенатори молят президента да не прави непоправима неточност, имайки поради въоръженото присъединяване на Букурещ в украинската рецесия, американците разполагат на територията на страната спомагателни елементи (което би трябвало да вдъхне храброст на Румъния). На север Полша и Прибалтика се готвят за нахлуване против Беларус. Общо взето никой не може да каже с кой, по какъв начин и по кое време ще се наложи (ако се наложи) да се дели Украйна, дали ще остане нещо от нея и в случай че да - какво по-точно.
В същото време одеската внимателност слага под въпрос думите на Путин, че ние сме един народ. Ако сме един и Одеса е съветски град, то би трябвало да се направи обществено заявление за неговото избавление. Тя по никакъв начин няма да свие опциите за дипломатическо маневриране за Русия.
Иван III в края на XV век афишира искания върху цялото завещание на Рюриковичи (до Перемишл, Лвов и Белосток), само че вследствие на военните дейности се удовлетворява с отнемането от Литва и присъединението към Руската страна на Чернигов, Новговор-Северски, Стародуб, Гомел, Брянск, Торопц, Мценск и Дрогобуж. Не съумява да вземе Смоленск и той остава при Литва, както и още 2/3 от съветските земи, огромна част от които се връщат към Русия едвам в края на на XVIII век, със старанията на пруския крал Фридрих II Велики, тъй като съветската императрица Екатерина II Велика не желае да дели отслабената и подвластна от Русия Речпосполита.
Тоест виждаме, че заявката на програмата не значи незабавното ѝ реализиране. Всичко зависи от съответните благоприятни условия.
Уверен съм, че на Путин му е известно до каква степен в действителност са малко останалите в Украйна хора, които към момента са съгласни, че сме един народ и които чакат Русия. Примерът със активността на терористичната опозиция в Херсонска и Запорожка области, за която той също е информиран, свидетелства до каква степен тежки и продължителни ще бъдат денацификацията и умиротворяването. Не провеждането на референдумите за присъединяване към Русия (там гласоподават както трябва), а точно успокояване на част от враждебно настроеното население, което по никакъв начин не може да се отличи от “единния народ ”, само че което в действителност се счита за “поробена нация ” (независимо по какъв начин приказва пред камерата на съветската телевизия).
Защо Путин, знаейки всичко това и не очаквайки обединяването даже на подобен град като Одеса (основан от съветската императрица, в никакъв случай не е бил украински и се намира по-близо до фронтовата линия от всички други регионални центрове, като се изключи Николаев и Запорожие), продължава да прокарва тезата за обединен народ? Преди той все говореше за нещастието на руснаците като най-големия разграничен народ в света, само че в този момент той спря, защото болшинството руснаци към този момент са се преместили в Русия, а тези, които остават отвън нея, последователно или се асимилират от титулярните нации на своите страни или стават украинци или белоруси (бивши руснаци, само че към този момент не се усещат руснаци, без значение от отношението им към Русия).
По време на Гражданската война в Русия при започване на ХХ век враждуващите страни се назоваха червени и бели, петлюровци и махновци, само че не и хохли и кацапи. Дори в Централна Азия водиха война не с таджики и узбеки, а с басмачи. Тоест врагът се определяше не по етническа принадлежност, а по идеологически съставен елемент. Външният агресор, въпреки и доскоро да е бил част от империята, е назван и идеологически, и етнически (белополяци, белофинландци).
Днес ВСУ води война против “москалите ”, украинските банки оповестяват, че “не обслужват кацапи ”, а съветските медии, цитирайки военни и военни репортери, в сводките от фронта пишат “хохолът мина в нахлуване, само че не можа да пробие ”. Независимо дали страните го желаят или не, само че разпознават врага като непозната по етнос мощ. От тук и в съветското общество и във властта непрекъснатите подозрения във връзка какви украински територии би трябвало да се причислят към Русия и дали си коства да се причисляват други.
Позволете ми да ви припомня, че на първия стадий от СВО съветските управляващи чакаха, че жителите на Украйна, благодарение на съветските войски, просто ще обезвреждат дребното почитатели на Бандера и ще изберат ново държавно управление, което по натурален метод ще си сътрудничи на Москва стопански и ще резервира политически неутралитет. Изобщо нямаше да се причислят територии. Въпросът за присъединението породи, когато стана належащо да се покаже на популацията на окупираните територии някаква вероятност. Иначе в по-голямата си част, страхувайки се да не бъде върнат в Украйна, пренебрегваше апелите на съветските управляващи за съдействие.
Така СВО стартира като интервенция за освобождение на „ единния народ “ от потисничеството на бандеровското малцинство. Когато се оказа, че народите към този момент не са изцяло обединени или даже въобще не са обединени, беше прекомерно късно да се промени идеологическата аргументация на интервенцията. Не можете да кажете на целия свят: „ Извинете, направихме неточност, украинците не желаят да се освободят от бандеровщината, тъй че в този момент ние се борим не за освобождението на „ братята “, а за обезпечаване на нашата лична сигурност. ” Затова тезата за „ един народ “ се резервира като основа за идеологическа аргументация на СВО, само че от дълго време на напред във времето излиза тезата за сигурността и войната със Запада, в която Украйна е единствено инструмент.
И това е вярно, защото точно последната теза вярно разказва аргументите и задачите на СВО, а също по този начин изяснява за какво освободителната акция се проточи толкоз дълго (през 1939 година две седмици бяха задоволителни, с цел да се освободят Западна Украйна и Беларус, тъй като тогава там в действителност живее един народ, подтиснат от поляците).
Позволявам си обаче да предположа, че тезата за „ един народ “ се употребява от съветските управляващи освен като рецидив на предишното, само че и като стратегия за бъдещето.
Не знаем какъв брой територии от някогашна Украйна ще станат част от Русия, само че мисля, че сега избраните територии не са последното териториално придобиване. Най-вероятно на всички места ще има референдуми и на всички места те ще дадат резултат от 75% до 99% „ за “. Ако поверите случая на някой някогашен украински чиновник, те ще разгласят резултат от 120% и ще обосноват математически опцията за подобен резултат.
Но всеки прелестно схваща, че един милион или повече бойци на фронтовата линия, които преди малко са се борили с Русия за самостоятелност, и няколко милиона членове на техните фамилии няма да се влюбят в Русия от воле. Освен това, в случай че политиците, по-голямата част от бизнеса и представителите на културния хайлайф в по-голямата си част емигрират, тогава селяните, привлечени в армията от ралото и представители на маргиналните пластове на градското население (включително чиновниците на промишлени предприятия, които от дълго време изгубиха работата си), а те съставляват болшинството във ВСУ, няма къде да бягат и няма за какво. Те ще останат.
Част от останалите ще бъдат формирани от бандитската опозиция, ръководена от чужбина (както в този момент в Херсонска и Запорожка област), само че болшинството просто ще гледат неблагосклонно на спечелилите, ще се радват на всеки неуспех и ще популяризират пресилени клюки за съветските проблеми.
Дори когато се уреди естествен живот, даже когато стане явно, че в Русия те и децата им имат бъдеще, което не е било в Украйна и не може да бъде в Европа, те отново няма да не помнят, че са се „ борили за самостоятелност “, само че са били „ предадени “ (от личния си хайлайф и Запада) и „ завладени “. В техните записки те постоянно ще бъдат спечелили, на които единствено измяната не им е разрешило да стигнат до Камчатка и Чукотка.
Безсмислено е да пожелаваме от тях обич, благодарност или чувство за „ един народ “. Максимумът, който може да се реализира, е преданост през стиснати зъби.
Но те ще имат деца и внуци. Именно върху младото потомство би трябвало да се насочи цялата мощност на държавната агитация. Необходимо е да се следва образеца на същите националисти, които при започване на 90-те години, отминали всички, които тогава са били на 25-30 години, се заеха с образованието на младежите, основавайки се на обстоятелството, че по-старите генерации ще измират, а тези, които ги заменят, към този момент ще бъдат украинизирани.
И не сгрешиха. Освен това, защото модата се диктува от младостта, множеството от тези, които са били на 25-30 години по време на оповестяването на независимостта на Украйна, в последна сметка, когато станат 40-45, под въздействие на промененото публично схващане, одобряват националистическата идеология. В момента най-мощната проруска каста е измежду тези на 65-90 години. Но те са малко и доста от тях стартират да премислят възгледите си, защото техните внуци и правнуци умират и осакатяват.
За трийсет години маргиналните националисти при започване на 90-те години и влезлите в колаборация с тях служители и бизнес на процедура унищожиха „ единния народ “ в Украйна и в случай че бяха по-умни и не бяха унищожили личната си промишленост, те в този момент щяха да завършат основаването на украинската нация. Но все пак те сътвориха антируски зомбиленд, по-голямата част от популацията на което избира да напусне родината си и да се скита из Европа като просяци, единствено и единствено да не живее с руснаците в една страна.
Повтаряйки този трик наопаки, след трийсет години национализмът в някогашните украински територии ще бъде изчезващо събитие, а след петдесет години те няма да се разграничават от Централна Русия по нищо, с изключение на по климат.
„ Единният народ “ ще се върне. Не знам какъв брой хора ще останат в Украйна след войната. Ако останат 15 милиона (без Галисия) ще е добре. Раждаемостта в Украйна е ниска и продължава да пада, смъртността е висока и пораства. След присъединението на териториите към Русия тези трендове няма да се трансформират незабавно, тъй че идващите три генерации в продължение на 50 години ще дадат почти същия брой деца и внуци.
Ние би трябвало да образоваме от люлката (или от предучилищна възраст) единствено 15-20 милиона души за петдесет години. Освен това популацията ще бъде смесено. Строителните планове в Украйна към този момент се извършват от съветски строители, а локалното население излиза от бедността в Русия.
След половин век всички още веднъж ще бъдем руснаци. Някога в Украйна е имало „ единет народ “ и в миналото още веднъж ще има. В този смисъл терминът на Путин е верен. Но в този момент е подобен презрян интервал, когато няма " един народ ".
Но би трябвало да имаме поради, че „ единният народ “ може да бъде възобновен единствено с нашите старания и единствено на териториите, които ще бъдат присъединени към Русия. Тези, които останат отвън границите ни за три генерации ще станат поляци, румънци, унгарци, германци, всевъзможни (може би реликтови украинци ще оцелеят някъде в планините над Черемош).
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
В частност във Валдай той избегна директния отговор на въпроса чия виза ще е нужна след две години за посещаване на Одеса - съветска или украинска. Путин се впусна в похвали към Одеса, напомняйки, че е учредена от Екатерина Велика, отбелязвайки че градът може да бъде както ябълка на раздора, по този начин и знак на позволение на спора (това може да се каже за всичко), само че остави ориста на Одеса зад кадър.
По принцип това е ясно. Не знаем дали американците ще съумеят да вкарат във война с Русия своите източноевропейски васали, само че ситуацията в Румъния е тревожна. Сенатори молят президента да не прави непоправима неточност, имайки поради въоръженото присъединяване на Букурещ в украинската рецесия, американците разполагат на територията на страната спомагателни елементи (което би трябвало да вдъхне храброст на Румъния). На север Полша и Прибалтика се готвят за нахлуване против Беларус. Общо взето никой не може да каже с кой, по какъв начин и по кое време ще се наложи (ако се наложи) да се дели Украйна, дали ще остане нещо от нея и в случай че да - какво по-точно.
В същото време одеската внимателност слага под въпрос думите на Путин, че ние сме един народ. Ако сме един и Одеса е съветски град, то би трябвало да се направи обществено заявление за неговото избавление. Тя по никакъв начин няма да свие опциите за дипломатическо маневриране за Русия.
Иван III в края на XV век афишира искания върху цялото завещание на Рюриковичи (до Перемишл, Лвов и Белосток), само че вследствие на военните дейности се удовлетворява с отнемането от Литва и присъединението към Руската страна на Чернигов, Новговор-Северски, Стародуб, Гомел, Брянск, Торопц, Мценск и Дрогобуж. Не съумява да вземе Смоленск и той остава при Литва, както и още 2/3 от съветските земи, огромна част от които се връщат към Русия едвам в края на на XVIII век, със старанията на пруския крал Фридрих II Велики, тъй като съветската императрица Екатерина II Велика не желае да дели отслабената и подвластна от Русия Речпосполита.
Тоест виждаме, че заявката на програмата не значи незабавното ѝ реализиране. Всичко зависи от съответните благоприятни условия.
Уверен съм, че на Путин му е известно до каква степен в действителност са малко останалите в Украйна хора, които към момента са съгласни, че сме един народ и които чакат Русия. Примерът със активността на терористичната опозиция в Херсонска и Запорожка области, за която той също е информиран, свидетелства до каква степен тежки и продължителни ще бъдат денацификацията и умиротворяването. Не провеждането на референдумите за присъединяване към Русия (там гласоподават както трябва), а точно успокояване на част от враждебно настроеното население, което по никакъв начин не може да се отличи от “единния народ ”, само че което в действителност се счита за “поробена нация ” (независимо по какъв начин приказва пред камерата на съветската телевизия).
Защо Путин, знаейки всичко това и не очаквайки обединяването даже на подобен град като Одеса (основан от съветската императрица, в никакъв случай не е бил украински и се намира по-близо до фронтовата линия от всички други регионални центрове, като се изключи Николаев и Запорожие), продължава да прокарва тезата за обединен народ? Преди той все говореше за нещастието на руснаците като най-големия разграничен народ в света, само че в този момент той спря, защото болшинството руснаци към този момент са се преместили в Русия, а тези, които остават отвън нея, последователно или се асимилират от титулярните нации на своите страни или стават украинци или белоруси (бивши руснаци, само че към този момент не се усещат руснаци, без значение от отношението им към Русия).
По време на Гражданската война в Русия при започване на ХХ век враждуващите страни се назоваха червени и бели, петлюровци и махновци, само че не и хохли и кацапи. Дори в Централна Азия водиха война не с таджики и узбеки, а с басмачи. Тоест врагът се определяше не по етническа принадлежност, а по идеологически съставен елемент. Външният агресор, въпреки и доскоро да е бил част от империята, е назван и идеологически, и етнически (белополяци, белофинландци).
Днес ВСУ води война против “москалите ”, украинските банки оповестяват, че “не обслужват кацапи ”, а съветските медии, цитирайки военни и военни репортери, в сводките от фронта пишат “хохолът мина в нахлуване, само че не можа да пробие ”. Независимо дали страните го желаят или не, само че разпознават врага като непозната по етнос мощ. От тук и в съветското общество и във властта непрекъснатите подозрения във връзка какви украински територии би трябвало да се причислят към Русия и дали си коства да се причисляват други.
Позволете ми да ви припомня, че на първия стадий от СВО съветските управляващи чакаха, че жителите на Украйна, благодарение на съветските войски, просто ще обезвреждат дребното почитатели на Бандера и ще изберат ново държавно управление, което по натурален метод ще си сътрудничи на Москва стопански и ще резервира политически неутралитет. Изобщо нямаше да се причислят територии. Въпросът за присъединението породи, когато стана належащо да се покаже на популацията на окупираните територии някаква вероятност. Иначе в по-голямата си част, страхувайки се да не бъде върнат в Украйна, пренебрегваше апелите на съветските управляващи за съдействие.
Така СВО стартира като интервенция за освобождение на „ единния народ “ от потисничеството на бандеровското малцинство. Когато се оказа, че народите към този момент не са изцяло обединени или даже въобще не са обединени, беше прекомерно късно да се промени идеологическата аргументация на интервенцията. Не можете да кажете на целия свят: „ Извинете, направихме неточност, украинците не желаят да се освободят от бандеровщината, тъй че в този момент ние се борим не за освобождението на „ братята “, а за обезпечаване на нашата лична сигурност. ” Затова тезата за „ един народ “ се резервира като основа за идеологическа аргументация на СВО, само че от дълго време на напред във времето излиза тезата за сигурността и войната със Запада, в която Украйна е единствено инструмент.
И това е вярно, защото точно последната теза вярно разказва аргументите и задачите на СВО, а също по този начин изяснява за какво освободителната акция се проточи толкоз дълго (през 1939 година две седмици бяха задоволителни, с цел да се освободят Западна Украйна и Беларус, тъй като тогава там в действителност живее един народ, подтиснат от поляците).
Позволявам си обаче да предположа, че тезата за „ един народ “ се употребява от съветските управляващи освен като рецидив на предишното, само че и като стратегия за бъдещето.
Не знаем какъв брой територии от някогашна Украйна ще станат част от Русия, само че мисля, че сега избраните територии не са последното териториално придобиване. Най-вероятно на всички места ще има референдуми и на всички места те ще дадат резултат от 75% до 99% „ за “. Ако поверите случая на някой някогашен украински чиновник, те ще разгласят резултат от 120% и ще обосноват математически опцията за подобен резултат.
Но всеки прелестно схваща, че един милион или повече бойци на фронтовата линия, които преди малко са се борили с Русия за самостоятелност, и няколко милиона членове на техните фамилии няма да се влюбят в Русия от воле. Освен това, в случай че политиците, по-голямата част от бизнеса и представителите на културния хайлайф в по-голямата си част емигрират, тогава селяните, привлечени в армията от ралото и представители на маргиналните пластове на градското население (включително чиновниците на промишлени предприятия, които от дълго време изгубиха работата си), а те съставляват болшинството във ВСУ, няма къде да бягат и няма за какво. Те ще останат.
Част от останалите ще бъдат формирани от бандитската опозиция, ръководена от чужбина (както в този момент в Херсонска и Запорожка област), само че болшинството просто ще гледат неблагосклонно на спечелилите, ще се радват на всеки неуспех и ще популяризират пресилени клюки за съветските проблеми.
Дори когато се уреди естествен живот, даже когато стане явно, че в Русия те и децата им имат бъдеще, което не е било в Украйна и не може да бъде в Европа, те отново няма да не помнят, че са се „ борили за самостоятелност “, само че са били „ предадени “ (от личния си хайлайф и Запада) и „ завладени “. В техните записки те постоянно ще бъдат спечелили, на които единствено измяната не им е разрешило да стигнат до Камчатка и Чукотка.
Безсмислено е да пожелаваме от тях обич, благодарност или чувство за „ един народ “. Максимумът, който може да се реализира, е преданост през стиснати зъби.
Но те ще имат деца и внуци. Именно върху младото потомство би трябвало да се насочи цялата мощност на държавната агитация. Необходимо е да се следва образеца на същите националисти, които при започване на 90-те години, отминали всички, които тогава са били на 25-30 години, се заеха с образованието на младежите, основавайки се на обстоятелството, че по-старите генерации ще измират, а тези, които ги заменят, към този момент ще бъдат украинизирани.
И не сгрешиха. Освен това, защото модата се диктува от младостта, множеството от тези, които са били на 25-30 години по време на оповестяването на независимостта на Украйна, в последна сметка, когато станат 40-45, под въздействие на промененото публично схващане, одобряват националистическата идеология. В момента най-мощната проруска каста е измежду тези на 65-90 години. Но те са малко и доста от тях стартират да премислят възгледите си, защото техните внуци и правнуци умират и осакатяват.
За трийсет години маргиналните националисти при започване на 90-те години и влезлите в колаборация с тях служители и бизнес на процедура унищожиха „ единния народ “ в Украйна и в случай че бяха по-умни и не бяха унищожили личната си промишленост, те в този момент щяха да завършат основаването на украинската нация. Но все пак те сътвориха антируски зомбиленд, по-голямата част от популацията на което избира да напусне родината си и да се скита из Европа като просяци, единствено и единствено да не живее с руснаците в една страна.
Повтаряйки този трик наопаки, след трийсет години национализмът в някогашните украински територии ще бъде изчезващо събитие, а след петдесет години те няма да се разграничават от Централна Русия по нищо, с изключение на по климат.
„ Единният народ “ ще се върне. Не знам какъв брой хора ще останат в Украйна след войната. Ако останат 15 милиона (без Галисия) ще е добре. Раждаемостта в Украйна е ниска и продължава да пада, смъртността е висока и пораства. След присъединението на териториите към Русия тези трендове няма да се трансформират незабавно, тъй че идващите три генерации в продължение на 50 години ще дадат почти същия брой деца и внуци.
Ние би трябвало да образоваме от люлката (или от предучилищна възраст) единствено 15-20 милиона души за петдесет години. Освен това популацията ще бъде смесено. Строителните планове в Украйна към този момент се извършват от съветски строители, а локалното население излиза от бедността в Русия.
След половин век всички още веднъж ще бъдем руснаци. Някога в Украйна е имало „ единет народ “ и в миналото още веднъж ще има. В този смисъл терминът на Путин е верен. Но в този момент е подобен презрян интервал, когато няма " един народ ".
Но би трябвало да имаме поради, че „ единният народ “ може да бъде възобновен единствено с нашите старания и единствено на териториите, които ще бъдат присъединени към Русия. Тези, които останат отвън границите ни за три генерации ще станат поляци, румънци, унгарци, германци, всевъзможни (може би реликтови украинци ще оцелеят някъде в планините над Черемош).
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ