Интимна история на Русенската опера
Публикуваме коментар на Камен Рикев за операта, културата и град Русе, споделен в
Като разбиране операта понася разнокалибрени прочувствени и съдържателни размери. В моя случай тя се оказа печатът на времената, свързващ нишките сред личностния напредък и епохите, в които той е протичал.
1979: човешкият фактор с бояджийска шапка
Майка ми реши да открехне тригодишния си наследник за огромната просвета. Премиерата на Чиполино бе предходена от дълга подготовка: що е опера и балет, кой е Лукчо-Чиполино, какво значи публицист, композитор, артист.
От самото посещаване в Операта помня стръмния балкон, загадъчното осветяване и тежките червени пердета. На нетърпеливата аудитория приписах своето лично комбиниране на възторг и изнервеност от дългото очакване. Най-интригуваща въпреки всичко беше програмата на спектакъла, сгъната като триъгълна шапка. Можех да си я сложа незабавно, само че избрах да различавам разноцветните букви, до момента в който се скрият зад хартиените гънки. Това си остана за мен Чиполино – наедрял пъстър надпис в необикновена геометрична форма.
Когато на сцената най-сетне се появи някаква жена, последва звук от бързо изнизващи се гости. Това ли беше операта? Майка ми остана спокойна: не, не това е операта. Заради заболяване на една от солистките представлението се отсрочва.
Какво разбрах начаса? Че операта, подобен церемониален миг, може да бъде анулирана поради това, че някой се е разболял. Един човек е причина за несбъдването на нещо значимо, за разочарованието на доста хора. Поне задържах шапката.
На вечеря я демонстрирах на татко си. Той огледа триъгълния трофей и се произнесе: това е най-старият тип шапка, до през днешния ден употребен от бояджиите – хората, които работят вътре и на открито и внимават да не се изцапат и да не слънчасат.
Всички страсти бързо се замъглиха. Остана надписът Чиполино върху сгънатата стратегия. Културата се отля в бояджийска шапка и убеждението, че даже възрастните съблюдават прецизно разпоредбите за хигиена.
80-те години: партийци с вълнени чорапи
През идващото десетилетие културната щафета пое баба ми. Образно разпознавах Opéra de Paris, а вътрешно крепнеше неизразимият с думи дележ на Запад и Изток. Нямаше по какъв начин да бъде другояче, тъй като всички понятия, които ми разясняваха, съдържаха в обясненията Италия, Франция и всевъзможни европейски препратки – арии и либрета, концертмайстори, барони (цигански и истински), Шекспир, Травиата… У нас също имаше опера и симфоничен оркестър, само че!
Не помня спектакъла, само че се сещам по какъв начин баба ми показваше с глава (защото с пръст не се сочи) кой и кой партиен и регионален кадър заема място в зимната зала. И един краткотраен коментар, който се слепи със загатна от Чиполино: Виж ги, всичките с костюми, а над обувките личат плетените чорапи. Така не се върви на опера в Париж, запомни го!
Значи, операта е в България и дори пеят на български, само че селските чорапи по някаква причина не се съешават с високата просвета. Освен това в залата множеството мъже са с костюми и мъчно се разграничават, само че най-важните фенове са от Партията. Важните хора вървят на опера, без значение дали я харесват, или схващат, дали обичат Италия и Франция.
1990: младежи с елементарен локум
Вятърът на смяната при мен съответства с Английската гимназия: зубрачи, непознати езици и обща просвета. Затова като приближаващ от музикално учебно заведение бях леко изумен, че управлението на гимназията провежда всеобщо посещаване на оперен театър. Не бяха ли ходили до момента, че трябваше да водят учениците в редица? Оказа се, че огромната част не бяха стъпвали в опера.
Отказах да отида с класа си. Направих се на болен, може би като самомнителен жест против наследниците и на партийния уред, и на безпросветния пролетариат. На следния ден изслушах версиите за вечерното мероприятие. Почти никой не помнеше заглавието на спектакъла, за наличието да не приказваме. Но разказите се съгласуваха в едно: едвам почнало представлението, някой от майтапчийски настроената тайфа извадил кутийка елементарен локум и тръгнал да черпи целия ред; кутийката обиколила единствено трима-четирима, тъй като била изтървана на пода, а съучениците се заели с изтупване на пудрата захар от панталоните, което било и основната атракция на вечерта.
1993: арии по време на югоембарго
Моят кръстник говореше пет езика, а на посетители вкъщи постоянно запяваше италиански арии. Определяше се като инженер, който цялостен живот поправя кантари в Корабната фабрика. Когато през югоембаргото в Русе се заседяха екипажи с италианци и испанци, кръстникът инженер получи късмет да упражни овехтелите си езикови пълномощия. На изпроводяк латинската флота го подари с корабен байрак и признателен орден. Надали е било поради поправена техника и професионализъм. Просто беше завел капитана на опера, след което постоянно си устройвали арийни надпявания.
2013: кебапчета под небето
Дойде и моят ред да окултурявам невръстните с опера. Дъщеря ми скучае и се върти, само че това към този момент става под намерено небе. Градът е прегърнат от съвремието и на спектаклите в Летния спектакъл преводът на либретото лети по екрани.
Смайват ме възрастовият състав на публиката и нейният екстаз. Очевидно в града се усеща апетит за висока просвета. Порутените тротоари и падащите по тях мазилки внезапно се трансформират в символ за вековно крайдунавско достойнство.
Гладът за просвета ще избави нацията. А другият, тривиално телесният, се засища през антракта. До през днешния ден се запитвам чаровно ли беше, или някак светотатско същата аудитория, до момента пригласяща на солистите, да образува опашка за бира и кебапче преди идващото деяние. Но локалният оперен инстикт очевидно може да понесе и това – да галавечеряш от тарелка с лютеница. Зад сцената все по този начин се вижда Дунавът със светлините на корабите.
2021: тенори и клошари
През деня получих няколко питки самун, които нямаше да изям и останаха в раницата. Вечерта на площада – опера под звездите. Там съм с майка си, с антиковид маски и с раницата. Билетите не са алегорични, само че нали поддържаме културата, ще го вършим и отсега нататък. Разликата сред платеното и неплатеното наслаждение е само в позиционирането. Докато едни съпреживяват събитието фронтално на пластмасови столове, множеството оттатък ограничаващите ленти е заело околните пейки. Луксът на 2021 година се мери и по шанса да разходиш кучето, слушайки сопрано и тенори онлайн.
Седя си на стола, мечтателствам с поглед и слух. Но се намесва обонянието: на тънки ленти през маската се прецежда присъщ мирис, изцяло неподходящ на случая. Подозирам, че си фантазирам, само че майка ми умерено показва източника на миризмата. Пред мене е гърбът на жена с дълга сплъстена коса, огромната ѝ раница е под стола. До края на вечерта бях прикрепен към загадката.
Какво прави тази жена тук? Нима си е платила билета? Нито за момент не зърнах лицето ѝ, само че тя очевидно се вълнуваше. От ръкоплясканията ѝ можеше да се откри сигурно, че знаеше какво слуша и го преживяваше надълбоко. Не издаде симптом на досада, нито се унесе в сънливост измежду дългите бисове. Така и не се завъртя отстрани, най-после неусетно се смеси с тълпата.
Нощният Русе крие повече контрасти от дневния. На няколко десетки метра от мястото на спектакъла клошарка инспектира контейнерите. Отлична опция да се освободя от питките, престояли през целия ден в раницата ми. Докато направя втората крачка, към този момент я познах. Допреди 10 минути съпреживявахме оперната вечер. Нямаше време да размисля на какъв абсурд ставам очевидец. Приближих безшумно, с цел да излезе задоволително уважително, само че сгреших. Бях я стреснал: Ох, по какъв начин ме изплашихте! И поради мястото на срещата парадоксът кулминира в изумителното достолепие, с което произнесе: Парите ще взема, само че хлябът не ми би трябвало. Благодаря.
Изчака да се отдалеча, преди да продължи да изследва контейнерите. А от другата страна на уличката един скитник спи надълбоко. Било му е толкоз горещо, че се е изопнал незавит, коремът отвън фланелката, а обувките симетрично положени под пейката. Най-после се освободих от питките: латентен човек няма по какъв начин да ти откаже жеста, нали? Положих ги сред маратонките като финален акомпанимент на необяснимото представление.
Каква беше тази жена, има ли си дом, била ли е още под въздействието на музиката, до момента в който се ровеше из отпадъците? Усещах, че загадката не трябва да се разнищва. Просто новото потомство тенори си има откровени фенове измежду клошарите.
Като разбиране операта понася разнокалибрени прочувствени и съдържателни размери. В моя случай тя се оказа печатът на времената, свързващ нишките сред личностния напредък и епохите, в които той е протичал.
1979: човешкият фактор с бояджийска шапка
Майка ми реши да открехне тригодишния си наследник за огромната просвета. Премиерата на Чиполино бе предходена от дълга подготовка: що е опера и балет, кой е Лукчо-Чиполино, какво значи публицист, композитор, артист.
От самото посещаване в Операта помня стръмния балкон, загадъчното осветяване и тежките червени пердета. На нетърпеливата аудитория приписах своето лично комбиниране на възторг и изнервеност от дългото очакване. Най-интригуваща въпреки всичко беше програмата на спектакъла, сгъната като триъгълна шапка. Можех да си я сложа незабавно, само че избрах да различавам разноцветните букви, до момента в който се скрият зад хартиените гънки. Това си остана за мен Чиполино – наедрял пъстър надпис в необикновена геометрична форма.
Когато на сцената най-сетне се появи някаква жена, последва звук от бързо изнизващи се гости. Това ли беше операта? Майка ми остана спокойна: не, не това е операта. Заради заболяване на една от солистките представлението се отсрочва.
Какво разбрах начаса? Че операта, подобен церемониален миг, може да бъде анулирана поради това, че някой се е разболял. Един човек е причина за несбъдването на нещо значимо, за разочарованието на доста хора. Поне задържах шапката.
На вечеря я демонстрирах на татко си. Той огледа триъгълния трофей и се произнесе: това е най-старият тип шапка, до през днешния ден употребен от бояджиите – хората, които работят вътре и на открито и внимават да не се изцапат и да не слънчасат.
Всички страсти бързо се замъглиха. Остана надписът Чиполино върху сгънатата стратегия. Културата се отля в бояджийска шапка и убеждението, че даже възрастните съблюдават прецизно разпоредбите за хигиена.
80-те години: партийци с вълнени чорапи
През идващото десетилетие културната щафета пое баба ми. Образно разпознавах Opéra de Paris, а вътрешно крепнеше неизразимият с думи дележ на Запад и Изток. Нямаше по какъв начин да бъде другояче, тъй като всички понятия, които ми разясняваха, съдържаха в обясненията Италия, Франция и всевъзможни европейски препратки – арии и либрета, концертмайстори, барони (цигански и истински), Шекспир, Травиата… У нас също имаше опера и симфоничен оркестър, само че!
Не помня спектакъла, само че се сещам по какъв начин баба ми показваше с глава (защото с пръст не се сочи) кой и кой партиен и регионален кадър заема място в зимната зала. И един краткотраен коментар, който се слепи със загатна от Чиполино: Виж ги, всичките с костюми, а над обувките личат плетените чорапи. Така не се върви на опера в Париж, запомни го!
Значи, операта е в България и дори пеят на български, само че селските чорапи по някаква причина не се съешават с високата просвета. Освен това в залата множеството мъже са с костюми и мъчно се разграничават, само че най-важните фенове са от Партията. Важните хора вървят на опера, без значение дали я харесват, или схващат, дали обичат Италия и Франция.
1990: младежи с елементарен локум
Вятърът на смяната при мен съответства с Английската гимназия: зубрачи, непознати езици и обща просвета. Затова като приближаващ от музикално учебно заведение бях леко изумен, че управлението на гимназията провежда всеобщо посещаване на оперен театър. Не бяха ли ходили до момента, че трябваше да водят учениците в редица? Оказа се, че огромната част не бяха стъпвали в опера.
Отказах да отида с класа си. Направих се на болен, може би като самомнителен жест против наследниците и на партийния уред, и на безпросветния пролетариат. На следния ден изслушах версиите за вечерното мероприятие. Почти никой не помнеше заглавието на спектакъла, за наличието да не приказваме. Но разказите се съгласуваха в едно: едвам почнало представлението, някой от майтапчийски настроената тайфа извадил кутийка елементарен локум и тръгнал да черпи целия ред; кутийката обиколила единствено трима-четирима, тъй като била изтървана на пода, а съучениците се заели с изтупване на пудрата захар от панталоните, което било и основната атракция на вечерта.
1993: арии по време на югоембарго
Моят кръстник говореше пет езика, а на посетители вкъщи постоянно запяваше италиански арии. Определяше се като инженер, който цялостен живот поправя кантари в Корабната фабрика. Когато през югоембаргото в Русе се заседяха екипажи с италианци и испанци, кръстникът инженер получи късмет да упражни овехтелите си езикови пълномощия. На изпроводяк латинската флота го подари с корабен байрак и признателен орден. Надали е било поради поправена техника и професионализъм. Просто беше завел капитана на опера, след което постоянно си устройвали арийни надпявания.
2013: кебапчета под небето
Дойде и моят ред да окултурявам невръстните с опера. Дъщеря ми скучае и се върти, само че това към този момент става под намерено небе. Градът е прегърнат от съвремието и на спектаклите в Летния спектакъл преводът на либретото лети по екрани.
Смайват ме възрастовият състав на публиката и нейният екстаз. Очевидно в града се усеща апетит за висока просвета. Порутените тротоари и падащите по тях мазилки внезапно се трансформират в символ за вековно крайдунавско достойнство.
Гладът за просвета ще избави нацията. А другият, тривиално телесният, се засища през антракта. До през днешния ден се запитвам чаровно ли беше, или някак светотатско същата аудитория, до момента пригласяща на солистите, да образува опашка за бира и кебапче преди идващото деяние. Но локалният оперен инстикт очевидно може да понесе и това – да галавечеряш от тарелка с лютеница. Зад сцената все по този начин се вижда Дунавът със светлините на корабите.
2021: тенори и клошари
През деня получих няколко питки самун, които нямаше да изям и останаха в раницата. Вечерта на площада – опера под звездите. Там съм с майка си, с антиковид маски и с раницата. Билетите не са алегорични, само че нали поддържаме културата, ще го вършим и отсега нататък. Разликата сред платеното и неплатеното наслаждение е само в позиционирането. Докато едни съпреживяват събитието фронтално на пластмасови столове, множеството оттатък ограничаващите ленти е заело околните пейки. Луксът на 2021 година се мери и по шанса да разходиш кучето, слушайки сопрано и тенори онлайн.
Седя си на стола, мечтателствам с поглед и слух. Но се намесва обонянието: на тънки ленти през маската се прецежда присъщ мирис, изцяло неподходящ на случая. Подозирам, че си фантазирам, само че майка ми умерено показва източника на миризмата. Пред мене е гърбът на жена с дълга сплъстена коса, огромната ѝ раница е под стола. До края на вечерта бях прикрепен към загадката.
Какво прави тази жена тук? Нима си е платила билета? Нито за момент не зърнах лицето ѝ, само че тя очевидно се вълнуваше. От ръкоплясканията ѝ можеше да се откри сигурно, че знаеше какво слуша и го преживяваше надълбоко. Не издаде симптом на досада, нито се унесе в сънливост измежду дългите бисове. Така и не се завъртя отстрани, най-после неусетно се смеси с тълпата.
Нощният Русе крие повече контрасти от дневния. На няколко десетки метра от мястото на спектакъла клошарка инспектира контейнерите. Отлична опция да се освободя от питките, престояли през целия ден в раницата ми. Докато направя втората крачка, към този момент я познах. Допреди 10 минути съпреживявахме оперната вечер. Нямаше време да размисля на какъв абсурд ставам очевидец. Приближих безшумно, с цел да излезе задоволително уважително, само че сгреших. Бях я стреснал: Ох, по какъв начин ме изплашихте! И поради мястото на срещата парадоксът кулминира в изумителното достолепие, с което произнесе: Парите ще взема, само че хлябът не ми би трябвало. Благодаря.
Изчака да се отдалеча, преди да продължи да изследва контейнерите. А от другата страна на уличката един скитник спи надълбоко. Било му е толкоз горещо, че се е изопнал незавит, коремът отвън фланелката, а обувките симетрично положени под пейката. Най-после се освободих от питките: латентен човек няма по какъв начин да ти откаже жеста, нали? Положих ги сред маратонките като финален акомпанимент на необяснимото представление.
Каква беше тази жена, има ли си дом, била ли е още под въздействието на музиката, до момента в който се ровеше из отпадъците? Усещах, че загадката не трябва да се разнищва. Просто новото потомство тенори си има откровени фенове измежду клошарите.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ