Публикуваме интервю с Влади Въргала, дадено пред - Влади, преди

Публикуваме изявление с Влади Въргала, обещано пред

- Влади, преди дни ти описа в народен ефир за спасяването на твои близки, бягащи от войната в Украйна. Въведи ни в фамилната си история, за какво завареният ти брат живее в Харков?

- Костя е мой естествен брат. Вторият брачен партньор на майка ми Димитър Йорданов е мъжът, който ме отгледа и ми даде всичко. Той е негов кръвен татко, а на мен ми е втори татко. Костя е от първия му брак с Вера, която е украинка от Харков. С Костя сме израснали като братя. Всяко лято те идваха в България и ходехме на море, наложително в Китен – майка ми и татко ми бяха служащи в „ Кремиковци “ и там комбинатът имаше почивна станция, където за това време имаше всичко. През летните ваканции ходехме и в с. Велчево на 15 км от Велико Търново, покрай Къпиновския манастир, където е родната къща на втория ми татко.

От деца до ден сегашен това е като втори дом за Костя, когато е в България. Всички желаеме да сме там, тъй като това е Балкан, природа, парадайс!... Сега децата на Костя, неговите дъщери София и Анастасия, са на 17 години и са студентки. В Украйна децата стартират учебно заведение от 6-годишна възраст и учат до 11-и клас, тъй че на 17 към този момент са в университет. Едната от близначките е програмист, компютърен експерт, другата учи метрология.

- Кой е най-яркият ти спомен от детските ви завършения с Костя?

- Костя е с 3 години по-голям от мен. Когато за първи път се видяхме, аз бях в IV клас, той беше в VII, нещо такова. Беше враждебно надъхан, тъй като ние бяхме фамилията, което все едно е „ лишило “ татко му. Което не е по този начин – за протокола, той се среща с майка ми година откакто се беше разделил с първата си брачна половинка. Но Костя ме отбягваше, а аз желаех да сме другари. Един ден на плажа, когато взех решение да влизам във водата, видях, че шнорхелът, маската и плавниците ми ги няма.

Търся ги и не мога да ги намеря. А той беше доста присъщ шнорхел и по едно време виждам – шнорхелът ми плува във вътрешността. Костя го взел и влезнал в морето. Викам си: „ О-о, нали сякаш не си приказваме нещо, а си ми взел шнорхела?! “. Доплувах до него и му запуших шнорхела – той си сподели главата и стартира да плюе вода. И се сбихме. И откакто се сбихме, тогава към този момент станахме другари. Както стартират множеството мъжки другарства. Той е индивидът, който още тогава ме научи да играя покер. Това са ми първите мемоари.

- Да се върнем в сегашното: по какъв начин постъпи, с цел да поемеш племенничките и снаха си Наталия и да ги доведеш в България?

- Аз вървях до на всички места, най-после стана по този начин, че те дойдоха с рейс през румънската граница. Първия ден като избухна войната, те не можаха да тръгнат, а на втория ден им се счупи колата. Тръгнаха на третия ден и беше доста стресиращо, защото има комендантски час – нямаш право да се движиш нито в града, нито отвън града. Аз в същото време вървя до външно министерство, с цел да се осведомявам по какъв начин може фамилията на Костя и самият Костя да пътуват, каква организация се прави... Оттам споделят: ние не знаем, да си оставят телефонния номер, те ще им се обадят...

Говоря със 100 индивида и никой, Бога ми, не знае. Подчертавам: тези чиновници на Министерство на външните работи даваха всичко от себе си, само че нямаше никаква съответна организация, на която аз да съм попаднал. Единственият съответен човек, който знаеше какво прави и го правеше професионално, беше телефонистката.

След като свърших 100-те безсмислени диалога, набрах отново да й благодаря... Костя е украинец с българско поданство, в случай че той пътува в автобуса, шансът да излезе е огромен, тъй като може да мине с персоналната си карта. Но той е решил, че не желае да минава границата, желае да остане в Украйна. Неговите думи бяха: „ Тука има напредък на духа на нацията и аз не мога да потегли “. Аз му споделих моето мнение: поддържам го, само че се апелирам да е по-разумен. Лични саможертви в тази братоубийствена война не са нужни на никого, с изключение на на тлъстите прасета, които я провокираха...

- Разбра ли каква е обстановката по границите на Украйна?

- Близките ми са стигнали до румънската граница. Идеята беше да минат молдовската граница или една от двете румънски граници. Втората вечер са преспали в профил до една гара, където ги е заварил комендантският час. Аз се качвам в колата, стигам до Русе, но де да знам от коя граница ще минат?! Ако минат през Молдова, би трябвало да отида в Оряхово, в случай че минат през другата румънска граница, би трябвало да отида в Дуранкулак... На границата има километрична опашка, Костя ги оставя с колата и се връща. В Румъния е имало доста българи с колите си – безусловно безплатно вземат украински фамилии да ги докарат до България и се връщат отново. Имало е и една американка, която е давала на всеки украинец, който е минавал, румънски леи на стойност към 50 лева пари на ръка.

Но това, което най ми стопли душата: Борис Бориславов, нашият културен аташе, който би трябвало да се подготвя за мартенския празник в Букурещ, е на границата, с костюм в студа! Когато схваща за нашето семейство, автобусът за България е към този момент тръгнал – той ги качва в колата си, догонва автобуса и ги качва на автобуса за България! Той не знае, че това са мои близки, за него са просто следващото семейство, което е имало потребност от помощ, и той му е оказал помощ. В автобуса има едно момиче с български номер, което се споделя Зорница Матева и брачният партньор й е украинец.

Тя е помогнала на хората от целия автобус да имат телефонна връзка със своите близки, помогнала е и да им откри къде да живеят, когато дойдат тук, тъй като множеството от тях не знаят къде да отидат. В това време човещината беше водещата мощ на всичко, което хората вършеха.

В последна сметка след километричните обиколки една автобусна компания качва безусловно всички хора, които в началото са били закарани в Сливен, и ги извозва до София. Така на 1 март в 9 часа сутринта Наташа пристигна при нас като Кака Марта, а София и Анастасия ми бяха мартеничките.

- Как стартира новият живот на девойките у нас?

- Те се усещат добре. Анастасия си откри работа самичка още на третия ден, откогато са в България – стартира като маникюристка в един салон до хотел „ Хемус “. Мога да кажа, че работи при изискванията, при които работят и българите – т.е. нейната работодателка не злоупотребява с това, че е дете в затруднена обстановка. Другата, София, стартира курсове като козметик. Двете ще продължат студентството си, само че сигурно този учебен срок към този момент е изгубен. Те приказват български, само че не чак по този начин, че да станат постоянни студенти в някой български университет.

Проблемът е с Наташа: тя също желае да стартира работа, само че досега... Адвокат Биляна Коцакова, която безусловно гратис дава съвещания и насочва хората от Украйна, ни изясни какво би трябвало да създадем. Като преминеш в Полша и си украински жител, доколкото знам, можеш незабавно да започнеш работа – в Европейски Съюз е призната тази инструкция. Тука към този момент мина толкоз време и взетото решение не е обнародвано.

- Ти самият си бил нееднократно в Украйна, по какъв начин изглеждаше страната преди тази война?

- Украйна изглеждаше като една постсоциалистическа страна, в която елементарният човек нямаше разбиране какво се случва. Хората бяха тревожни, напрегнати, нямаше никаква смяна в стандарта на живот преди Майдана и след Майдана макар тези стотици милиарди долари, които се наляха, ужким страната да се стабилизира. Това с неофашизма беше в големи мащаби, като в последно време е затихващо, не е толкоз нападателно. Но това, което бяха мутрите преди време в България, там са в доста по-анархичен, само че и легализиран вид на техните националистически групировки.

Поведението на националистическите им партии копира едно към едно държанието на техните националисти. Да влизаш да се разправяш с хората по институциите, да държиш сметка, да размахваш пръст, да не приказвам и за оръжие – това там си беше нещо обикновено. Там еднообразен служител на реда не смееше да застане, в случай че има някакво напрежение, в което вземат участие някои от техните националисти.

- Какво усещане ти направиха хората?

- Обикновените хора са като брат ми – те са затворени в фамилията си и техният живот се свежда до вървене на работа и до почивки и занимания дружно. Търсят си работа, където да си изкарват парите, с цел да могат да си гледат фамилиите. В същото време има голяма олигархична необузданост, която е демонстративна – не е такава тайничка, заключена, за нея си. Има хора с огромни финансови благоприятни условия, с които парадират. Знаем, че във всяка бананова република тия, които са в ръководството, са недосегаеми. Като избухне някой скандал и някой го разкрие, не е тъй като е тръгнала битка против този вид каста, а тъй като просто някой е неуместен и е трябвало да бъде отстранен.

- Познавайки обстановката там, какви са твоите прогнози за развиването на военния спор? Да чакаме ли неотдавнашен край?

- Моето мнение, първо, е, че целият свят направи всичко допустимо, с цел да я има тази война. Да се стигне до войната. И второ, целият свят сега прави всичко допустимо тази война да не спре бързо, тъй като имат потребност от статистика с почтени жертви, поради които другата страна да провежда геноцид. Става дума за тези, които ръководят света. А истината е, че с расизъм ти не можеш да доведеш мир. Не може да стигнеш до обединяване. Това са моите убеждения за нещата, които се случват в този момент. Не извинявам безусловно никого, не пазя безусловно никого.

Днес от едната страна има един с деменция, който има големи имперски ползи, от другата страна има един различен, който има неговите си имперски ползи. И в средата има едни почтени хора, които умират поради техните ползи. Заемайки страната на единия или другия, ти ставаш съизвършител в този палеж, който те сътвориха. Затова аз не обмислям кой е отговорен, аз просто си мисля какво зависи от мен, с цел да мога да оказа помощ на тези, които са пострадали от безумството. Всички ние го вършим повече или по-малко.

- Състрадателен ли е българинът съгласно теб?

- Знаеш ли, толкоз доста се бях разочаровал от моя народ... А сега съм очевидец, че българите не са изгубили нормалността и човещината си. Помислих си: би трябвало ли да стане война, с цел да се превърнем отново в индивиди? Защото на нас в този момент ни се постанова да се трансформираме в нещо. И в идващия миг си дадох сметка, че нормалността и човещината са нежна материя, която извънредно елементарно може да бъде разрушена. Когато чух за тия прословути 40 лв. – тия 40 сребърника, разбрах: ето, откриха цаката по какъв начин да извърнат нещата, по какъв начин да настроят хората един против различен.

Тези, които ни ръководят, откриха по какъв начин да настроят българите против украинците въз основата на едни 40 лв., които не правят работа на никого, тъй като влизат само в областта на хотелиерството... Мислиш ли, че това е инцидентно?! Според мен това е съзнателно, напълно преднамерено и целеустремено. И ето, българинът незабавно откри причина да се отметне от човещината си, от нормалността, тъй като най-нормалното нещо е, когато има някой, който е жертва и е паднал, ти да му протегнеш ръка и да му окажеш помощ да се изправи. Още повече че тези хора са преобладаващо дами и деца.

Тръгна експанзия против тях и аз мигновено направих асоциация и разбрах, че следва нещо ужасно: ще ни насъскат едни против други. Спомняте ли си българските медици в Либия, когато бяха там, по какъв начин хората страдаха и ги болеше за тях, по какъв начин ги посрещнаха с всенародна обич тука? В момента, в който оповестиха, че ще им дадат жилища (които не съм сигурен дали въобще им дадоха), всички се настроиха против тях: не помниха какво са претърпели тези хора, не помниха, че животът им е унищожен, че не са същите, че някои от тях са пречупени вечно. Изведнъж вълна от завист се надигна против тях и се изсипа...

- И в последна сметка какво излиза: съчувствен или злорад и озлобен е нашенецът?

- Абе, един съчувствен завистник... Когато окажеш помощ на другия, ще се почувстваш доста по-силен. Всъщност ти помагаш на себе си. Всеки човек, който е съумял да избави нечий живот, който е съумял да бъде потребен за нечия орис – той усеща прегръдката на оня горе. Аз даже съм сигурен, че част от аргументите да я има тази война са да се подложим на тест до каква степен сме стигнали и какви сме. Един тест за човечност. Затова не бързай да ограждаш неверния отговор!

- Не ти ли се коства, че трагичните събития в света в последно време някак си обезсмислят изкуството, вършат го ненадейно остаряло и далечно?

- Не обезсмислят нищо! Когато аз се тревожех за ориста на моите близки, не можех да спра репетиционния развой на тази пиеса „ Когато светът беше пъстър “ по Николай Хайтов, в която играя Коста папукчията. В един миг те залива информация за човешки нещастия, притесняваш се за живота на околните си, а би трябвало да играеш Коста папукчията?! Знаеш ли какъв брой безсмислено и шизофренично ми се стори… Но в идващия миг си дадох сметка, че задачата на изкуството е да посади тези семена в душите на хората, които да не позволяват такива безумства, каквото е войната. И че моята специалност е доста значима специалност. Всяко произведение на изкуството е поема за любовта.

- Ще споделиш ли освен това за този нов план, който репетираш?

- В Търговишкия спектакъл в петък (вчера – б.а.) имаме премиера с пиеса по описа на Хайтов „ Когато светът си събуваше потурите “, драматизацията и режисурата са на Надя Асенова. Любопитна, блага пиеса и ние сме първата натрупа, която ще я играе, само че мисля, че към нея ще посегнат и доста други сътрудници, тъй като, без да се отклонява и с ред от описа на Хайтов, Надя съумява да придаде добавена стойност на тематиката за смяната и пригодността на индивида към новото време.

Аз, както загатнах, играя Коста папукчията, който е несклоняем към това, че светът стартира да се обува с обувки, а той създава папуци. И не желае да одобри новото да диктува какво да бъде, а не това, което ти е в душата. Как можеш да се пригодиш към новото и в същото време да съхраниш това, което ти е в душата – тук е шифърът на тази пиеса.

- Продължаваш ли да играеш своя моноспектакъл „ Мемоарите на един Въргал “?

- За Великден, на 22, 23 и 24 април, ще бъдем с него в Лондон и покрайнините, ще го играем и в Германия. Приоритетите първо коронавирусът ги промени, в този момент и тази война, само че ще продължим да го представяме и в страната, и в чужбина. Мисля, че „ Мемоарите... “ е театър, който носи единствено въодушевление. Аз описвам историята на моя живот, нещата, към които съм се стремил, през какво съм минал, какво съм постигнал, в какво не съм съумял и главният въпрос, на който се пробвам да си отговоря, е имаше ли смисъл от това. Отговорът в никакъв случай не е еднопосочен...