Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от

Публикуваме елементи от записките на Стефан Стайков - дезертьор от българския социализъм, редактор в радио " Свободна Европа " до 90-та година, деен участник в интервала на прехода. Книгата му " Истината и единствено истината! "  предстои да излезе.

Трета глава
МЕЖДУ БОЛНИЧНИЯ ЛИСТ И ПРЕЗИДЕНТСТВОТО
В началото на май 1994 получих бъбречна рецесия и Зайчето ме закара в приказната частна клиника на доктор Валентин Аргиров, на брега на може би най-красивото езеро в Бавария – Щарнбергерзее.

Доктор Валентин Аргиров беше дълги години персонален доктор и душеприказчик на тогавашния баварски министър-председател – Франц-Йозеф Щраус. Мюнхенското летище и до през днешния ден носи неговото име. Аргиров не беше просто доктор на най-известните персони в Германия, а и притежател на още една частна клиника в Регенсбург, където през 1988 умря самият Щраус. Освен това беше създател на над 10 романа. Един от тях – „ Главният доктор “ (Der Chefarzt) – се трансформира в бестселър. Стилът му на писане поразително ми подсещаше на Арчибалд Кронин.

Щраус постоянно летеше до България да ловува с Тодор Живков, управлявайки самичък персоналния си аероплан, а лекар Аргиров го придружаваше. Именно с помощта на него Живков откри близки връзки с Щраус и се радваше на преференциални заеми за България. Години по-късно и аз участвах в сходни, въпреки и несравнимо по-скромни, финансови интервенции в интерес на страната.

Не бях непосредствен другар на доктора, само че го познавах добре. Той доста се гордееше със Зайчето и на всички приеми я представяше с думите: „ Това е моята звездна пациентка! “

След като ме прегледа и откри, че имам огромен камък в десния бъбрек, доктор Аргиров ме погледна строго и малко набито сподели: „ Г-н Стайков, Вие сте публицист, нали? От персонален опит знам, че с работа се прави не парица, а гърбица. Трябва да започнете да се занимавате с бизнес. Най-малкото тъй като брачната половинка Ви го заслужава. “

След това ме изпрати в Die Urologische Klinik München-Planegg, където имаха най-модерните машини за разтрошаване на бъбречни камъни. Лекарите сполучливо раздробиха „ скалата “, само че камъчетата настойчиво отказваха да изоставен организма по натурален път. След къса консултация взеха решение, че е по-добре да ме изпишат – с рекомендация да пия бира на воля, да търча, да подрипвам и да сътворявам задоволително „ виканица “, с цел да се раздвижат камъчетата. 

Речено-сторено. Дадоха ми 14 дни болнични и ме изпратиха по живо-по крепко.

Реших, че едно друсане със аероплан до София иска ми се отрази здравословно, и още на идващия ден бях в Президентството на „ Дондуков “ 2. След една бутилка уиски с доктор Желев камъните потеглиха. Помотах се няколко дни из София, видях се с този-онзи, и се прибрах в Мюнхен. На идващия ден към този момент пишех вести.

По едно време секретарката на шефа „ Личен състав “ ми се обади да ме уведоми, че мистър Келър желае персонална среща с мен, когато имам време. Отговорих ѝ, че съм толкоз ангажиран, че имам време за всеки. След няколко минути към този момент бях в кабинета на моя адаш Stephen.

За разлика от българското управление, което по персонални аргументи – меко казано – не ме долюбваше, американското постоянно се е отнасяло към мен отзивчиво. За моя изненада мистър Келър сподели: „ Стефан, този път ще би трябвало да те накажем. Нямаш късмет да се измъкнеш. Бил си в болнични и вместо да си стоиш у дома, си отишъл при българския президент в София. “

Обясних небрежно за камъните, за бирата, за подскачането и за лекарските рекомендации да се движа интензивно. Добавих и дребна художествена небивалица за по-голяма меродавност – че придвижването сред страни било част от лечението.

Шефът на „ Личен състав “ ме погледна съвсем ласкаво и сподели: „ Това радикално трансформира нещата. “

От ученолюбивост, а не от любознание, попитах кой го е уведомил за срещата ми с доктор Желев. „ Как кой – Гешаков, несъмнено! Имал уговорено изявление с президента, само че очевидно поради теб са го отсрочили за идващия ден. “

„ Прав сте, мистър Келър – това в действителност радикално трансформира нещата “, отговорих аз. И прибавих: „ След като не можете да уволните нито Гешаков, нито сътрудника на Държавна сигурност Антони Георгиев по немските закони, аз депозирам молба за овакантяване в законовия период. “

Фактически това означаваше едно: „ Чао, Гергино, да ви е… панаира! “

Маникюр, апелирам!

Четвърта глава
ВРАБЧЕ В РЪКАТА
И по този начин, на 30 септември 1994 публично и изцяло законно напуснах Радио „ Свободна Европа “.

По това време Конгресът на Съединените щати беше – и постоянно е бил – извънредно великодушен към организациите, които финансира. А тогава и през днешния ден РСЕ/РС се устоя точно от най-висшия орган на законодателната власт на Съединени американски щати. За да бъда акуратен, би трябвало да отбележа, че до началото на 70-те години Радиото получаваше забележителна част от бюджета си непосредствено от Централно разузнавателно управление на САЩ.

С други думи, при напускането си получих напълно обичайно обезчестение – пардон, обезщетение, въпреки че от време на време разликата сред двете думи е по-скоро морална, в сравнение с правописна. Предложиха ми и класическият избор: да получа американската си пенсия незабавно и вкупом, само че в понижен размер, или да изчакам да навърша законовата пенсионна възраст и да получавам цялостния ѝ размер месечно. Паралелно с това, съгласно тогавашните немски закони, имах право или неотложно да стартира да получавам понижена немска пенсия, или да изчакам и там – за цялостния размер.

Правилно отгатнахте. Избрах врабчето в ръката пред заека в гората. Не доста, само че от сърце. С други думи: „ Пей, сърце, жегата отново пристигна “. Беше горещина, само че търпима.

Няколко месеца по-късно във Вашингтон взеха решение, че от финансова позиция е надалеч по-изгодно РСЕ/РС да бъде преместено от Мюнхен в Прага. Още повече, че тогавашният чешки президент Вацлав Хавел публично беше отправил сходно предложение към американския Конгрес.

Тъй като по това време в Радиото работеше към този момент единствено Силвия, трябваше да решим дали да се преместим в Прага, или Зайчето да одобри същите условия, които аз бях приел 10 месеца по-рано. На 9 юни 1995 Анна Манолова закри излъчванията на българската секция на Радиото от Мюнхен с програмата „ Актуална неделя “.

Тъй като съм мощен в простата аритметика, взех решение, че от всяка позиция е освен по-изгодно, само че и по-приятно, да станем млади рентиери и да се радваме на живота. Още повече, че в бизнеса имах и триумф, и шанс.

Веднъж немският ми шурей попитал Силвия: „ Ама в действителност ли Стефенце – по този начин ме назовава и до през днешния ден, въпреки че от дълго време с щерка ни Ели са разведени – е съумял и в тази договорка? “

„ Да, в действителност съумя – нали го знаеш какъв е късметлия “, дала отговор тя.

Вместо да се съгласи с този „ стоманен “ мотив, Френки поклатил глава и умно възразил: „ Не, не, Стефенце не е късметлия. Той си търси шанса. “

Пустият му немец – и бдителен, и остроумен. Истината е, че в случай че не ме пускат през вратата, се помествам през прозореца. Характер.

В началото на май 1994 младите ме сюрпризираха неприятно и взеха решение да се вземат и публично. Не бях изключително склонен, само че от опит знам, че този транспортен съд няма капитан. За да няма непотребна виканица, те предложиха, а аз без съмнение се съгласих, сватбата да бъде в Кий Уест, Флорида.

Речено – сторено.

Кацнахме в Маями и започнахме със Зайчето да умуваме кого да поканим. Нямахме огромен избор – не живеехме непрекъснато в Съединени американски щати. След края на 47-ата сесия на Общото заседание на Организация на обединените нации в Ню Йорк*, Стоян Ганев – неин ръководител, някогашен външен министър и вицепремиер на България – реши да не се връща в родината си, а да търси шанса си в Америка.

Със Стоян и брачната половинка му Марина бяхме фамилни другари още от началото на 90-те години. Спомням си по какъв начин през февруари 1992 той пристигна в Мюнхен, с цел да взе участие в 29-ата конференция по защитата в баварската столица**.

Стоян отседна в хотел Sheraton – на десетина минути пешком от нашето жилище в Мюнхен. По същото време у нас от няколко дни бяха на посетители брачната половинка му Марина и щерка им Мария. Отношенията в фамилията им тогава не бяха положителни. Миришеше на бракоразвод.

Наш Стоянча се беше увлякъл по Патриция Гуаданини – шеф на кабинета на тогавашния италиански министър на външните работи, и по съвместителство - сътрудник на италианските секрети служби.

На път за Радиото се отбих в Sheraton, с цел да се видя със Стоян. Там беше и тогавашният български дипломат в Германия Стоян Сталев. По това време не знаех, че Сталев е бил сътрудник на Държавна сигурност. Макар че, както знаем, някогашни сътрудници няма.

Отивах на работа и предложих да ги закарам до постройката на РСЕ/РС при започване на Английската градина. И двамата с наслада се съгласиха. След няколко минути към този момент бяхме в стаята, където пишех новините за България. Беше по здрач и множеството сътрудници си бяха тръгнали.

Не след дълго обаче в стаята задъхан влетя Николай Калчев. Плюейки слюнки от неспокойствие и раболепно кланяйки се, той запелтечи: „ Господин Ганев, аз съм началник на новинарския отдел. За мен е голяма чест да Ви поканя в моята стая. “

Стоян учтиво отхвърли: „ Благодаря Ви сърдечно, само че пристигнах единствено да видя къде работи моят другар Стефан. След това се прибирам в хотела. “

Калчев замръзна. Направи придвижване, като че ли е мумията на Гошо Тарабата*** и го изнасят от мавзолея.

В живота си съм срещал не един и двама подлеци и мерзавци, само че друго такова гадно влечуго като Николай Калчев не съм срещал. Лъжлив и непоносим. За „ качествата “ му бих могъл да пиша с дни. Подмазваше се на всеки над него по йерархията и унижаваше всеки под себе си. Небивалиците му нямаха край.

С особена пристрастеност разказваше по какъв начин по време на полет за Ню Йорк и на двамата водачи на Boeing-а им станало неприятно и той бил заставен да приземи самолета на летище „ Кенеди “. Първите десетина секунди имал компликации, само че бързо му „ хванал цаката “ и кацнал извънредно меко.

Години наред подозирах, че е пратен от Държавна сигурност да саботира работата ни, само че нямах доказателства – единствено подозрения. Веднъж непосредствено попитах Владо Костов дали познава Калчев от София. Отговорът беше къс и явен: „ Да. Аз дори го предложих на Държавна сигурност. “ Какво е станало по-нататък, не знаел. Измъкна се, както постоянно – като мокра шнур.

Питах и американците. Те ми дадоха отговор буквално: „ Знаем за Калчев, само че не го изобличаваме, тъй като ще ни пратят различен и ще мине време, до момента в който го разкрием. “

Мили мои наивници! Къде бяхте и по какъв начин спяхте, когато ни пратиха потвърдени сътрудници на Държавна сигурност като Павел Главусанов и Антони Георгиев? Както се споделя – битият си е обичай, а….

На идващия ден закарах Стоян на конференцията – мисля, че беше в хотел Bayerischer Hof в Мюнхен. Написах му няколко фрази на баварски акцент – език, мъчно понятен даже за немците от останалата част на Германия. Ако не си роден в Бавария, този акцент е неосъществим. Аз разбирам към 60 %, само че говоримо не мога да обеля и дума.

Гостите на конференцията – най-вече баварци – приветстваха бурно няколкото фрази, с които Стоян се обърна към тях на баварски акцент. След това той продължи речта си на български. Текстът беше ослепително написан от неговата говорителка Венета Момчева, която по-късно стана извънредно сполучлив общоприет консул на България в Мюнхен.

Речта се превеждаше симултанно от българин с съвършен немски. С една дума – представянето на България на конференцията мина повече от почтено.

А аз бях подготвил за десерт една огромна изненада.

* 47-та сесия на Общото заседание на Организация на обединените нации се организира в Ню Йорк от септември 1992 до есента на 1993. Тогавашният външен министър на България Стоян Ганев е неин ръководител на ротационен принцип, излъчен от Източноевропейската районна група в Организация на обединените нации б.р.

** Мюнхенската конференция по сигурността се организира годишно през февруари в Мюнхен от 1963 насам, б.р.

*** Георги Димитров (1882-1949) - ръководител на Българската комунистическа партия и на Коминтерна. Мавзолеят му в София е опустошен на 27 август 1999, б.р.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.