Психологът Станислава Азова – AVA е последният гост за сезон

Психологът Станислава Азова – AVA е последният посетител за сезон 4 на подкаста “24 часа от живота ", в който обичани лица и по-малко разпознаваеми обществено българи приказват за значимите неща - обич, семейство, здраве, кариера, изменничества, другари. 

- Г-жо Азова, за какво по време на фамилните празници, вместо да прекараме хубаво време дружно, се стига до ескалиране на напрежението и откровени фамилни спорове?

- Една от главните аргументи за спорове са неизказаните думи и непризнатите усеща, които стоят сред нас, свързани със обстановки от предишното, в които сме се чувствали подценени, невидени, неоценени, несправедливо упрекнати и така нататък, и така нататък Списъкът може да бъде доста дълъг. Когато се приближим един до различен по време на фамилните празници, всичко, което е било комфортно прикрито и съвсем забравено, може да се задейства от настоящи събития и да докара до спор. Особено към Коледа “светът полудява ", с цел да се свърши всичко, което е било отлагано през годината, да се купят всички дарове, да се създадат куп организационни действия. Има богат  избор от обстановки, които да възпрепятстват  другояче по този начин мечтаното умерено фамилно празнуване.

- Какво да създадем, с цел да избегнем фамилните спорове в празничните дни?

- На първо място, да се заредим с малко повече самообладание от нормално и да си осигурим време, в което да се отделим от другите и празника и да прекараме сами 

или на релативно насаме място. Да не забравяме, че тези хубави празници с обичани хора лишават и много  огромно количество сила от нас и е добре да имаме време да си починем и презаредим. Да си дадем ясна сметка какво е възможно за нас и какво не е, с цел да не се изживяваме като “жертви " на обстановката, а да бъдем уверени, че имаме право  да сложим нашите здравословни граници. Но най-важното е да знаем, че каквото и да се случи, ние можем да влияем на обстановките и на връзките, тъй като не сме просто  статисти.  Ние сме  основни настоящи лица и имаме право да заявяваме, да предоговаряме и да построяваме връзките си  с другите по един здравословен и мечтан от нас метод.

Тук главната спънка е, в случай че сме привикнали да бъдем постоянно в услуга на другите и напълно умишлено избираме ролята на “миротвореца ". Това демонстрира как вътрешната ни настройка е, че всъщност отиваме на война!

И това разбиране сигурно ще ни сложи в центъра на “бойното поле ". Вместо това по-здравото отношение би било да обещаем на себе си да бъдем търпеливи, само че когато имаме какво да кажем във връзка с обстановката, да го заявим ясно. Да стоим надалеч от диалози, в които ще бъдем гласът на някой различен. Отношенията се обясняват най-добре по права линия - аз и ти, той и тя, тя и тя, той и той и т.н. 

Единствено в отношенията  с нашите деца, когато са дребни,  можем да бъдем гласът, който ги пази и застава на тяхна страна, изяснява, поучава. Когато обаче става въпрос за връзки сред възрастни, които  могат да носят отговорност за себе си, е по-добре да не влизаме  в интеракция , в случай че не ни визира персонално. Но и тогава страната, която вземаме, е нашата - приказваме за себе си. 

Разбира се, тази позиция идва с осъзнаването на моделите, които следваме по табиет и когато сме взели решение да променим живота си и държанието си по отношение на себе си и другите. Когато сме решили да лекуваме нашите ранно детски травматични прекарвания и да поемем отговорност за живота ни от тук нататък.  Във всеки различен случай сюжетите от детството се повтарят до безспир и хората остават в клопката на “ами ориста ми е такава " или “детството ми беше тежко ".  Както и доста постоянно слушам: “майка ми е доста властна, татко ми е леден и дистанциран " и така нататък

- Защо не можем да споделяме “не " на нашите родители? 

- Всъщност можем. От позицията на порасналото ни “аз " наложително би трябвало да можем да споделяме “не ", в това число и на нашите родители.

В множеството случаи в детството ни те не са ни разрешавали да споделяме “не " или са го неглижирали и са ни принуждавали да вършим това, което не желаеме.  Не става дума за това, че детето би трябвало да се оставя да прави всичко, което желае, и  че животът е изпълнен единствено с неща, които желаеме и харесваме.  Важното е то да бъде чуто и отразено в личната му различност и да му бъде позволено да има собствено мнение

Да, решенията се вземат от родителите, тъй като те носят отговорност и в множеството случаи знаят кое е по-добре, само че детето има право да изрази себе си.

Ролята на родителите е извънредно комплицирана. От една страна, да основат у детето чувство за благополучие, наслада, удовлетвореност, от друга, да го научат на дисциплинираност, отговорност, закон и ред. От тази роля на деца на нашите родители ние изпитваме компликация да кажем “не ". Обикновено се опасяваме, че ще се обидят, ще ни се скарат, няма да  ни схванат,  само че зад всичко това стои страхът, че ще бъдем отхвърлени и няма да ни обичат. Това е страхът на дребното дете, което знае, че без значимия възрастен то няма по какъв начин да оцелее. 

- Кои са нещата, които вършат душата ни щастлива?

- Нещата, които ни карат да се усмихваме единствено при мисълта за тях, които ни дават смисъл и задоволство. Нещата, поради които споделяме: “Животът е прекрасен ", поради които си коства заран да станем от леглото и да изживеем следващия ден от живота си, а вечер, когато си легнем, да кажем: “Благодарен съм за този ден ". За всеки от нас тези неща са разнообразни. Важното е да ги открием и да ги държим покрай себе си.

- Как мислите въздействат на живота ни?

- Мислите дават форма на живота ни посредством думите и облиците. Те са материалните носители на възприятията ни и имат силата да въздействат.  Това е повода напоследък непрестанно да се приказва за силата на позитивното мислене и за потребността да избираме мислите си по този начин, както избираме облеклата си да вземем за пример.

Лично аз не съм последовател на безхаберното позитивно мислене, това е насилие върху автентичната ни природа. Мислите са подбудени от възприятията, а те пораждат без нашето волево желание, нямаме надзор върху тях. За да бъде отразено, възприятието поражда облици и мисли. Ако избираме единствено “положителните ", автоматизирано си забраняваме да усещаме това, което поражда у нас “негативни " мисли. Това на процедура е невероятно, тъй като, както споделих,  чувствата не се пораждат. Затова едно по-здравословно отношение към нас самите включва психотерапия, която е пътят към по-дълбокото схващане и приемането на вътрешните ни страхове, спорове, сенки и убеждения, които управляват като сив кардинал сякаш съзнателния ни живот. 

- Лошо нещо ли е егото?

- Егото е част от нас и без него ние не можем да живеем пълноценно. Това, което обичайно възприемаме за нещо неприятно, е раната на егото, а не самото его.  Нашата работа е да забележим раната и да се опитаме да я излекуваме, по този начин както, когато тялото ни страда, ние не споделяме: “Ах, какъв брой неприятно нещо e тялото ". Ние разбираме, че би трябвало да се погрижим за него, да го излекуваме, с цел да се усещаме добре. По същия метод би трябвало да се погрижим за егото си, защото отговорността за живота ни е в нашите ръце, а не в нечии непознати. Това е нещо, което би трябвало да си подсещаме всеки ден.