Протоколът на срещите при Тодор Живков беше строг и делови.Имаш

Протоколът на срещите при Тодор Живков беше непоколебим и настоятелен.Имаш работа, вършиш я, тъй като свободното време на министър-председателя на Народната република беше лимитирано. Охраната му добре познаваше и спазваше бързия темп - влизане и излизане от кабинета. Често се случваше да се наредят редица шефове и специалисти на дивана, където ги черпеха с локум, кафе и бисквити. И си чакаха. Лек безпорядък предизвикваше единствено появяването на Мара Малеева, която със своята усмивка и доброта разтопяваше сърцата на стоманените охранители на Живков. Само тогава те допускаха някой да пререди - най-често за непосредствен родственик, съселянин или приятел от отряда. Леля Мара знаеше по какъв начин прережда всички, по тази причина си го позволяваше единствено в изключителни случаи. Летният ден на 11 август 1967 година не беше с нещо по-различен от всеки различен ден в администрацията. Пълно с хора, жегата е жестока, даже под тежките мраморни колони. Появи се вуйна Мара с още един човек, поговори с защитата и влезе без ред в кабинета. Тодор Живков подвигна глава, усмихна се на своята брачна половинка и леко въпросително я погледна. - Марчо, от твоя клас, не го ли помниш? Водя ти го да се видиш... Чак тогава Живков се сети, не се бяха виждали с Марчо от най-малко 20 години и нагоре. Толкова доста неща се бяха трансформирали в родния край, за него беше забавно да види по какъв начин са наборите му. Марчо беше изключително сладкодумен, изключително му харесаха съветските бисквити. Живков виждаше по какъв начин мачка в ръцете си някакви хартии, само че му беше неловко да го попита повече. Охраната на два пъти почуква тактично, Марчо се изправи, само че към момента не беше споделил всичко. На полуотворена врата, таман на излизане, той събра кураж. - Помниш ли по какъв начин оня път преписа от мен по математика, Тодоре? И поради оценката мина в по-горния клас. И по тази причина пристигам, да ми върнеш услугата, щерка ми желае работа в София и апартамент да живее там. Нищо за мен не желая, само че за младите желая услуга. Ако тишината можеше да приказва, то тя би разказала по една обособена история за изражението по лицето на всеки в дребното антре. От неразбиране и стеснение от обстановката, до иронична подигравка, през зле затулен цинизъм и даже боязън,че наказването за дързостта на  Марчо може да се съобщи на всички присъстващи. Дори и богатствата Мара Малеева се сепна, беше направила огромна неточност. Само Живков пазеше своята добре позната усмивка. С лек жест на ръката успокои младите борчета от неговата защита, които бяха подготвени незабавно да приберат бедния Марчо, който беше потопен в земята от позор. Всички чакаха да чуят какво ще каже министър-председателя. - Хаха, помня! А че аз ти написах домашното за Вазов за какво не помни!? Така че, в този момент сме квит. Работа и жилища има за всички в националната република, нали по тази причина толкоз години работим. Всичко за всеки - единствено би трябвало да се учат и да работят. Дайте на Марчо една кутия от съветските бисквити, че по този начин му се усладиха. След това, със напълно настоятелен звук, Живков продължи. - Яяя, Петров, отново ли проблеми в производството. Влизай, би трябвало да ги решим незабавно. Марчо слизаше постепенно по мраморните стълби, стиснал кутията с бисквити и се оглеждаше на всяка крачка. Никой не го гонеше или не викаше зад него. Мъчеше го позор и стеснение. Беше се изложил пред огромните хора.  Навън слънцето огряваше чистите нови улици на столицата на националната република - София.