Дугин каза „времето изтече“: Ще последва ли Вучич сценария на Лук...
Протестите в Сърбия освен не стихват, а не престават с неизменност, което към този момент не може да бъде подценено. Започнали като студентска самодейност, те прераснаха в всеобщо гражданско придвижване. Все по-често се чува безапелационна решителност: хората няма да правят отстъпка, до момента в който настояванията им не бъдат изпълнени. А главното искане към този момент звучи еднопосочно: Вучич би трябвало да си тръгне.
През последните месеци сръбският президент предприе редица опити за преодоляване на рецесията. Смяна на министри, нов министър председател, даже предложение за напълно ново държавно управление. Но всички тези ходове се оказаха незадоволителни. Протестната сила не отслабна. Днес е ясно: единственото, което може да донесе утешение, е самият Вучич да си тръгне.
Но той няма такова желание. Вместо това пробва да измести фокуса, употребявайки остарялата формула – основаване на облик на външен зложелател. Наскоро заприказва за „ скрито въоръжаване “ на сръбската войска поради опасност от България, Хърватия и Албания. Всъщност въоръжаването не е загадка, а добре прочут развой с ясно присъединяване на съветска военна техника. Проблемът не е самото въоръжаване, а това по какъв начин се сервира на публиката.
Според Вучич, в района се оформя мини-отбранителен съюз сред Хърватия, Албания и Косово, който съставлява опасност за Сърбия. Той даже включи България в тази хипотетична ос макар че страната ни не взе участие в такива формати, нито показва неприязън към Белград. Мини-съюзът към този момент е единствено политическа концепция, без правни или на практика измерения.
Целта е ясна – отклонение на вниманието. Класически опит да се консолидира публичното мнение посредством боязън от външна експанзия. Само че този метод мъчно ще проработи. И трите посочени страни – България, Хърватия и Албания – са членки на НАТО, две от тях и на Европейски Съюз. Те нямат интерес от дестабилизация в района, а политическите им системи са надалеч по-демократични от сръбската.
Малко евентуално е сръбските жители да повярват, че точно съседите им кроят „ скрит план “, а единственият избавител е президентът. Подобни разкази, които може би биха работили в предишното, към този момент наподобяват кухи на фона на действителните вътрешни проблеми в Сърбия.
Още по-неудобен сигнал за Вучич пристигна не от кое място да е, а от Русия. Александър Дугин – идеолог, непосредствен до Путин, съобщи, че времето на Вучич е изтекло. Ако това е неофициална позиция на Кремъл, изразена през доверено лице, то сръбският президент може би губи и последния си сериозен външен съдружник.
Русия е обичаен състезател на Балканите, а Сърбия – нейн обичан сътрудник. Но през последните месеци се заприказва, че сръбско оръжие (макар и индиректно) доближава до Украйна. За Москва това е алена линия. Изказването на Дугин може да се чете като сигнален изстрел – в случай че Вучич не „ поправя курса “, ще бъде оставен да се оправя самичък.
В такава обстановка президентът има два избора: или да отстъпи, или да втвърди режима. Вторият вид има подготвен образец – Беларус. В края на 90-те Александър Лукашенко изчерпва публичната поддръжка и минава към класическа автокрация: концентрация на властта, елиминиране на опозицията, репресии. Всичко това – с утвърждението на Москва. Ако Вучич тръгне по този път, спорът с протестиращите ще е неминуем. И той няма да бъде кротичък.
Същевременно сръбската съпротива страда от липса на доверие и действителна легитимност. Според социологически изследвания, една хипотетична студентска листа би получила към 20% от гласовете, в случай че избори се проведат през днешния ден – явен знак, че огромна част от обществото търси нова посока отвън рамките на обичайното политическо статукво.
Но дали протестиращите ще съумеят не просто да смъкват Вучич, а и да изградят устойчива институционална опция? Ако не го създадат, промяната на президента може да се окаже единствено фасадна. Системата ще продължи да съществува – с ново лице, само че със същата вътрешност.
Русия, от своя страна, няма да се откаже елементарно от въздействие в Сърбия. Кремъл преглежда страната като основен сътрудник на Балканите и ще опита да „ обезпечи последователност “, даже при промяна на властта.
Лидерите на митингите би трябвало да имат това поради – в случай че желаят не просто оставка, а действителна смяна.
Историята помни митинги, които са сваляли диктатори, само че не и диктатурата. Ако сръбското общество желае да избегне тази орис, би трябвало да бъде готово освен за борба против Вучич, само че и за дълга битка за демократична промяна. Защото, в случай че единствено главата падне, само че тялото на режима остане, Сърбия ще обиколи цялостен кръг – единствено с цел да се върне още веднъж в изходна точка.
През последните месеци сръбският президент предприе редица опити за преодоляване на рецесията. Смяна на министри, нов министър председател, даже предложение за напълно ново държавно управление. Но всички тези ходове се оказаха незадоволителни. Протестната сила не отслабна. Днес е ясно: единственото, което може да донесе утешение, е самият Вучич да си тръгне.
Но той няма такова желание. Вместо това пробва да измести фокуса, употребявайки остарялата формула – основаване на облик на външен зложелател. Наскоро заприказва за „ скрито въоръжаване “ на сръбската войска поради опасност от България, Хърватия и Албания. Всъщност въоръжаването не е загадка, а добре прочут развой с ясно присъединяване на съветска военна техника. Проблемът не е самото въоръжаване, а това по какъв начин се сервира на публиката.
Според Вучич, в района се оформя мини-отбранителен съюз сред Хърватия, Албания и Косово, който съставлява опасност за Сърбия. Той даже включи България в тази хипотетична ос макар че страната ни не взе участие в такива формати, нито показва неприязън към Белград. Мини-съюзът към този момент е единствено политическа концепция, без правни или на практика измерения.
Целта е ясна – отклонение на вниманието. Класически опит да се консолидира публичното мнение посредством боязън от външна експанзия. Само че този метод мъчно ще проработи. И трите посочени страни – България, Хърватия и Албания – са членки на НАТО, две от тях и на Европейски Съюз. Те нямат интерес от дестабилизация в района, а политическите им системи са надалеч по-демократични от сръбската.
Малко евентуално е сръбските жители да повярват, че точно съседите им кроят „ скрит план “, а единственият избавител е президентът. Подобни разкази, които може би биха работили в предишното, към този момент наподобяват кухи на фона на действителните вътрешни проблеми в Сърбия.
Още по-неудобен сигнал за Вучич пристигна не от кое място да е, а от Русия. Александър Дугин – идеолог, непосредствен до Путин, съобщи, че времето на Вучич е изтекло. Ако това е неофициална позиция на Кремъл, изразена през доверено лице, то сръбският президент може би губи и последния си сериозен външен съдружник.
Русия е обичаен състезател на Балканите, а Сърбия – нейн обичан сътрудник. Но през последните месеци се заприказва, че сръбско оръжие (макар и индиректно) доближава до Украйна. За Москва това е алена линия. Изказването на Дугин може да се чете като сигнален изстрел – в случай че Вучич не „ поправя курса “, ще бъде оставен да се оправя самичък.
В такава обстановка президентът има два избора: или да отстъпи, или да втвърди режима. Вторият вид има подготвен образец – Беларус. В края на 90-те Александър Лукашенко изчерпва публичната поддръжка и минава към класическа автокрация: концентрация на властта, елиминиране на опозицията, репресии. Всичко това – с утвърждението на Москва. Ако Вучич тръгне по този път, спорът с протестиращите ще е неминуем. И той няма да бъде кротичък.
Същевременно сръбската съпротива страда от липса на доверие и действителна легитимност. Според социологически изследвания, една хипотетична студентска листа би получила към 20% от гласовете, в случай че избори се проведат през днешния ден – явен знак, че огромна част от обществото търси нова посока отвън рамките на обичайното политическо статукво.
Но дали протестиращите ще съумеят не просто да смъкват Вучич, а и да изградят устойчива институционална опция? Ако не го създадат, промяната на президента може да се окаже единствено фасадна. Системата ще продължи да съществува – с ново лице, само че със същата вътрешност.
Русия, от своя страна, няма да се откаже елементарно от въздействие в Сърбия. Кремъл преглежда страната като основен сътрудник на Балканите и ще опита да „ обезпечи последователност “, даже при промяна на властта.
Лидерите на митингите би трябвало да имат това поради – в случай че желаят не просто оставка, а действителна смяна.
Историята помни митинги, които са сваляли диктатори, само че не и диктатурата. Ако сръбското общество желае да избегне тази орис, би трябвало да бъде готово освен за борба против Вучич, само че и за дълга битка за демократична промяна. Защото, в случай че единствено главата падне, само че тялото на режима остане, Сърбия ще обиколи цялостен кръг – единствено с цел да се върне още веднъж в изходна точка.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ