Просвещението е част от съзряването на едно общество и когато

Просвещението е част от съзряването на едно общество и когато и както се случи – то е това разграничение, което образува неговата еднаквост, мощ и опция за развиване.

Това надали се случва в един момент или е разследване на съответно деяние, по-скоро е част от пътя на израстване. Път – друг и идентичен за всяка една нация. Път, който и ние, българите, сме извървели. Със личните си стъпки, търсения и достижения.

Дали търсим и къде намираме днешните наши просветители е комплициран въпрос, който е допустимо да има доста и нееднозначни отговори. Историята ни дава задоволително съображение да считаме, че при надалеч по-трудни и превратни времена, просветителското дело е оцелявало. Нещо повече – то е силата, давала подтик на редица събития.

И в случай че през днешния ден обясняваме прозаично, че „ Светът е огромен и избавление дебне отвред “, то истината за спасението е някъде прикрита или покрита с прах… Отговор и на този въпрос, по един по-различен и забавен метод, търсят Стефан Командарев и Юри Дачев в своя едноименен филм. И ни оферират не просто забавна история, а версия на оня, който може да те пробуди – с подадена ръка и път към себе си.

Историята на Алекс – млад мъж, който благодарение на своя дядо преоткрива след тежка злополука света. Дете на емигранти, принудени през 70-те години на XX-ти в. да избягат на запад, губи родителите си в тежка злополука, а самият той – губи паметта си. И тогава при него идва дядо му – онази единствена връзка сред минало и настояще, сред памет, жанр и родно. Те, двама непознати, само че с обща закодирана памет за общо минало, поемат пътя към дома. Път, който връща на Алекс не просто паметта, а и желанието за живот. Така привидно един недотам будителски на пръв взор сюжет ни препраща към паметта като знак и смисъл на това, което сме били, което сме и ще бъдем. А „ просветник “ придобива човешката мярка на персона, извела те от мрака до желанието да те има.

Желанието за осмислен живот, който да основава, е това значимо нещо, което би трябвало да търсим и намираме, тъй като другояче ще се загубим в смисъла на безсмислието.

И в случай че това е по-скоро житейски и духовен проблем, то самото просветителско дело е значимо както за самия субект, по този начин и за цялото общество. Понякога тези хора остават незабелязани около бурите, които ни връхлитат, и около прозаичните проблеми, които съпътстват живота ни, а тяхното чувство е толкоз мощно и значимо за всички нас.

Така, в случай че обърнем взор към просветителското дело на един от видните ни наши учени, какъвто несъмнено е проф. доктор Асен Златаров , и прочетем думите написани за него малко след неговата гибел през 1936 година от Гьончо Белев , ще получим отговор за онази свещена задачата и смисъла на един от видните ни български просветители при започване на предишния век.

„ Ако се рентгенографира публичният живот на Асен Златаров, не би се разкрила никаква точица на непочтеност. Неговата персона, която стърчеше като върлина измежду нашата общност, за дълго време ще бъде образец на ония, които ще следват неговия път. Асен Златаров беше редкият човек, който съчетаваше в себе си духа на хората от Възраждането, възприятието на народниците писатели с прогресивността на актуалния интелигент. В съзнанието на Асен Златаров тревожният сигнал на будната съвест беше постоянно в редовност и сензитивен като антена. Той нито веднъж не отстъпи от предната редица на битката за човешки правдини. Тепърва българският народ ще почувства огромната загуба със гибелта на Асен Златаров. За дълго време неговото място ще остане празно. Защото той беше единственият популяризатор на науката, и то дотам явен, че всеки можеше да разбере нейните достижения. Струва ми се, че в избрани линии Асен Златаров има общ досег с Александър Блок. И той като последния предусети очертанията на това огромно слънце, за което жадуват милиони хора… “.

Това е оповестено във вестник „ Час ” на 30.12.1936 година

Няма по какъв начин да объркаме и променим това дело, което е оставило знак и дълбока диря в развиването ни, а през днешния ден ние, следовниците на тези знакови персони, би трябвало да търсим и намираме това въжделение, което води и предизвиква персони като тях да правят почтени каузи. И в случай че описът на просветителите е задоволително дълъг и в него стоят имена като Паисий Хилендарски , Неофит Рилски , Софроний Врачански , Неофит Бозвели , Любен Каравелов , Христо Ботев , Васил Левски , Георги Раковски , Иван Вазов , Добри Чинтулов , Хаджи Димитър , Стефан Караджа , Любен Каравелов и доста, доста други, то задачата, която са имали и имат като просветители, книжовници, радетели и борци за независимост, е дала своя принос в установяване на нашата национална еднаквост, за образуване на нашата мощ и зрялост като нация.

И в случай че смисълът на действието е в това да създадеш подтик на избрани процеси, които да трансформират света и нас самите към по-добро, и в случай че това се е случвало във времето, то просветителското им дело не е било безсмислено и на вятъра.

За нас остава образецът и посвещението в просвещение. Пример в тази посока е и проучване на Силва Василева, Геновева Генчева и Христина Везирева върху наличието на Любен Каравелов в персоналната библиотека на акад. Михаил Арнаудов, показано на Арнаудови четения в Русе. Изследването търси и намира мястото на двамата будители и тяхното наличие в нашето съвремие, по този начин, както е непокътнато във фондовете на Регионална библиотека „ Любен Каравелов “ в Русе.

Личната библиотека на всеки един създател сама по себе си е библиотека – персона. Тя носи голям брой препратки както към този, който я е създавал – към неговите хрумвания, търсения и желания, по този начин и към самобитния мавзолей от облици, „ родени “ вследствие на неговите проучвания и научни разработки.

Такава библиотека – персона е съхраняваната във фондовете на русенската културна институция и това е сбирка „ Акад. Михаил Арнаудов “. Частично предоставена през 1973 година във връзка 95-годишнината на учения и допълнена през 2016 година с подаяние на негови роднини, през днешния ден сбирката респектира откривателите с разнообразието от създатели, проблеми и тематики, свързани с възхода на националната ни културна и литературна мисъл.

Богатата съкровищница пази голям брой документи, събирани през дългогодишната научна активност на откривателя, и свързани с български и непознати създатели, в това число и с личността и делото на Любен Каравелов . Голяма част от изданията са подарявани от самите създатели, доказателство за което са непокътнатите подписи и дарствени слова. Този самобитен списък разкрива научните ползи на Арнаудов и има значимо научноизследователско значение за българската история и просвета.

Опирайки се точно на съхраненото във фонда на библиотеката, и по-конкретно на персонална библиотека на акад. Михаил Арнаудов, се вижда по какъв начин взаимно се допълват и построяват два от колосите на българщината – Любен Каравелов и Михаил Арнаудов, какво място заема личността на Каравелов в научните търсения на учения и по какъв начин ученият e изследвал делото на писателя и революционера. Значимостта на всеки един е част от непреходната ни история, част от това будителство, за което издига духа освен на обособения човек, а на нацията.

Освен монументалния труд за Любен Каравелов Михаил Арнаудов разгласява свои проучвания за възрожденския активист и в разнообразни други издания. В съхранената в сбирката книга „ Дела и завещания на бележити българи “, издание на Народно събрание на Отечествен фронт през 1969 година, е поместена публикацията „ Любен Каравелов. Жизнен път и идейно развиване (1837 – 1879) “, където в абзаца, в който ученият съпоставя Раковски , Ботев и Каравелов , е непокътната една забавна ръкописна корекция, а точно: „ У него (Любен Каравелов) политически хрумвания, научни ползи и писателски актив образуват преход от епохата на националната причина към епохата на същинската революция…. “, където думата „ причина “ е сменена с „ пробуда “. Притежание на сбирката е и публикацията му за възрожденеца, оповестена в сп. „ Българска мисъл “ от 1929 година, кн. 2.

Доказателство за широтата и задълбочеността на научния интерес от страна на Михаил Арнаудов към делото на Каравелов са и непокътнатите в персоналната му библиотека проучвания на други учени. Най-старите документи са два отпечатъка от „ Сборник в чест на Ив. Д. Шишманов “ от 1920 година Това са публикациите „ Любен Каравелов като фолклорист “ от Тома Атанасов Теохаров и „ Любен Каравелов и Украйна “ на Дмитро Шелудко.

В биографията на Каравелов от Иван Клинчаров, издадена през 1925 година в Придворната печатница (София), Арнаудов изключително задълбочено е изследвал местата, където са разкрити страстите и прекарванията на поета след гибелта на Левски . Ще си позволим един по-обстоен откъс, който ученият е отбелязал:

„ Смъртьта на Левски подействува съкрушително на първо място върху духа на Каравелова и отъ февруарий 1873 година откакъ Дяконът увисна на вѫжето, до прекъсването на в. Независимость, едно непрекъснато, в случай че не хроническо възприятие на отчаяность обземаше българския писатель. Това събитие неможеше да има друга последица за личность, като Каравелова, роденъ на първо място за академикъ и сетне за борецъ. “ Специално внимание е отделено и на Глава Девета „ Литературните възгледи на Любен Каравелова – Любен Каравелов като критик и езиковедец “.

Особено богато на отметки е проучването на Боян Пенев „ Любен Каравелов. Живот – персона – творения “, издадено през 1936 година Това издание пази голям брой уточняващи бележки, отнасящи се до творчеството на Каравелов в параленост с други български създатели като Ботев, Чинтулов, Вазов, П. Р. Славейков и други

Правейки анализ на текстовете откривателят стига до заключението и отбелязва на заглавната страница, че книгата е писана през 1919, а не през 1936 година. Доказателство за големите знания на учения, се крие и в бележките, с които отбелязва връзката сред труда на Боян Пенев и други създатели, писали за Каравелов.

Притежание в библиотеката на акад. Арнаудов е и трудът на Цветан Минков „ Любен Каравелов. Живот и творчество “, оповестено през 1937 година в кн. 3 на Библиотека „ Литературни анализи “. Бележките се отнасят най-вече към Каравеловото поетическо творчество и преводачески качества и кореспондират със упоменатите към този момент сериозни бележки на Арнаудов за въздействието на Шевченко и Хайне върху Каравелов. Те са доказателство за задълбочеността при работа с текста от страна на учения.

Подобни препратки за връзката на Каравелов с други създатели виждаме и в книгата „ Любен Каравелов: мировозрение и творчество “ на съветския академик Лев Воробьов, издадена през 1963 година в Москва. Запазената отметка на Арнаудов ни насочва към съпоставяне на „ Песен за Раковски “ от Каравелов със стихотворението „ Свобода “ на Николай Платонович Огарьов, непосредствен другар на Херцен.

Сведения за политическите възгледи на Каравелов Михаил Арнаудов черпи и от книгата на Василе Христу „ Любен Каравелов за федерацията “, издадена през 1948г., като изключително внимание е отделил на Програмата на българския революционен комитет.

За ролята и смисъла на акад. Арнаудов като откривател на Любен Каравелов приказват посвещенията на неговите възпитаници и почитатели, непокътнати в подарените от тях книги на учения. Именно с две посвещения бихме желали да приключим и нашия отчет, представящ наличието на възрожденеца в персоналната библиотека на учения. На заглавната страница на своето проучване „ Любен Каравелов. Литературни позиции “ Цвета Унджиева е написала „ На проф. М. Арнаудов с надълбоко почитание. 14.VI.1968 година “ С почитание и благодарност е изпълнено и посвещението на Иван Попиванов в книгата му „ Любен Каравелов “, където четем: „ На акад. Михаил Арнаудов с огромно почитание към крупното му научно и креативно дело и към проучванията му за Любен Каравелов “. Подпис. 11.VIII.75 година “

Ще си разреша да завърша с един въодушевяващ откъс на Любен Каравелов :

„ Историята ни учи, че единствено тогава един народ е загубен, когато няма към този момент хрумвания, които да го ентусиазират… “

Ние имаме вяра, че посланията на Каравелов не ще ни разрешат да се изгубим като народ.
Обикновено ние българите сме поставяли постоянно на напред във времето изконната полезност да се образоваме и да даваме упътвания на нашите деца да получат по-добро обучение. Дори и поизкривено в наши дни тази дълбока фамилна традиция съществува и е част от нашето битие.

Ние всички желаеме нашите деца да получат положително обучение, само че поизкривената ни ценностна система ни слага в надалеч не напълно преференциалната позиция да ги тласкаме да отидат да сторят това в чужбина. Това по един или различен метод сформира светоглед и ценностна система на младежа в обществото, в което попада. Безспорно насъбраните познания и опит са дълбока полезност, само че те ще са още по-полезни и значими за българското общество – в случай че те са използвани тук в България.

И когато сме изправени пред съдбоносни решения, спешни обстановки или революции се обръщаме към онази притихнала част на нашето общество, която е притежател на съкровени хрумвания, мъдрост и мощ – с цел да почерпим сила и продължим напред.

Франсоа Волтер споделя, че „ Великите каузи постоянно са съпроводени с огромни трудности. “, което разказва по най-точен метод изконното въжделение за придвижване напред. И може би е прав, че всичко това ще се случва по сложен и мъчителен метод, който не съставлява единствено едно оцеляване, а един напредък.

Дали ни е необходим подобен празник – сигурно той е време и място, когато да видим, отбележим или осмислим това, което са правили предците ни или нашите съвременниците в това велико дело да просвещават и да движат със своите хрумвания, мъдрост и мощ света напред!

създател: проф. д.н. Венелин Терзиев