Просто така се случи“ е откровената изповед на един от

„ Просто по този начин се случи “ е откровената изповед на един от най-големите артисти на нашето време. Жерар Дипардийо споделя за тежкото си детство, сложните връзки с дамите и децата си.

Депардийо споделя с читателите най-големите си страхове. И своята визия за благополучие: да живееш за мига, на лимита на опциите си и да не спираш да мечтаеш.

Ако човек не се усмихва, значи го е боязън и е изгубен – елементарно става плячка.

Още от дете имах безспорна религия в себе си и в своята орис. Тази религия е като опънатото въже на живота ми, по което вървях, без да трептя. Спомням си по какъв начин един път гледах като замаян въжеиграча, който се опитваше да прекоси площада на катедралата по опънато на двайсет метра над главите ни въже. Беше един съботен следобяд в Шатору. Онзи мъж бях аз, щях да бъда аз по-късно, с удивителната религия в себе си над треперещата изпод навалица. И внезапно той стартира да се разколебава, усетих го с краката си, а прътът, който до този миг държеше хоризонтално, стартира да се олюлява. Съмнението и страхът се преплетоха у мъжа на въжето и колкото повече се клатеше прътът, толкоз по-силно ставаше подозрението му – беше загубен. Той разбра, че ще почине, още преди да падне, и няколко секунди по-късно го видяхме да се размазва на площада.

Докато растях пред мен се отваряха от ден на ден благоприятни условия, получавах от ден на ден информация, само че не бях в положение да я възприема, да я декодирам, да я схвана. Това се случи сега, когато, следвайки препоръките на баща, започнах да се усмихвам. Усмихвах се непрекъснато. „ Когато те питат нещо и не разбираш, се усмихвай – по този начин ми беше споделил баща. – Преструвай се, че разбираш. Слушай деликатно и се усмихвай. Това е единственият метод да те оставят на мира. “ Той имаше поради, че бяхме пасажери без багаж, т.е. необразовани и небогати, и с цел да не бие на очи и да не се претърпява трудно, единственото решение беше да вършим като богатите, да ги имитираме, също като тях да вдъхваме доверие в себе си единствено с една усмивка.  Да ги наподобяваме. Да потискаме желанията си, да крием мислите си. Да отхвърляме себе си, да не желаеме да бъдем себе си. Това е голямо злощастие. 

Всъщност го осъзнах няколко години по-късно, когато започнах да вървя в лудницата с Маргьорит Дюрас, която искаше да направи кино акомодация по пиесата на Дейвид Стори „ Дом “, чието деяние се развива в психиатрия. За да одобряват живота, в който не намират своето място, лудите се стараят да не ги виждат, както бях привикнал да върша и аз. Колкото по-спокоен и прост изглеждаш, толкоз по-лесно те одобряват близките. Лудите нормално се усмихват, гледат те благо, само че всеки миг могат да се нахвърлят върху теб. Лудите усещат голяма тъга.

Израснах на улицата и тъкмо там се научих да чета и да пиша, а не в учебно заведение. Улицата не прости нищо, би трябвало да вярваш в положителната си орис и да разчиташ само на себе си.

Аз познавам тежестта на думите, тъй като изгубих подарък слово на дванайсет години и още веднъж го получих чак на двайсет.

Ето в какво се крие великата хубост на живота: една-единствена среща може да ти донесе доста повече от 10 години седене в учебно заведение и идиотско повторение на всичко, казано от преподавателя.

Ако човек се държи на сцената естествено като в живота, хората го следват, каквото и да прави. 

Аз не бленувам да съм артист, ето това не схващат другите. Аз бленувам да оставам жив. Започнах да се занимавам с актьорство, с цел да се отърва от незнанието си, бих могъл да върша и друго, само че това ми попадна инцидентно, не съм го избирал. Нямах нищо, трябваше да си раздвижа задника. Не го правех, с цел да имам всичко, това не ме интересува. Но животът ме интересува, демон го взел! Това, което ме вълнува, са безкрайните изненади, поднасяни от живота. Безспир! Изненадите в живота, това е то!

Хората ги е боязън от това, в което са се трансформирали, откакто е свършило детството – злобни завистливи плъхове. Страхуват се от мислите, които ги спохождат.

Исках да дам на децата си независимост, с каквато и аз самият разполагах, само че считам, че за тях е било доста тежко да бъдат свободни в сянката на човек като мен, който прекарваше времето си в мятане на провокации към порядъчните хора, като им показваше неща, които не желаеха да виждат, и им говореше за неща, за които не желаеха да чуват.

Да играеш, да играеш… Какво значи да играеш? Не знам. Само зная по какъв начин да се пазя на улицата, зная, че мога да се изправя пред някой два пъти по-голям от мен и да го разчистя от пътя си. Пред камерата върша същото. Ако авансово ми е известно какво ще върша, въобще не стартирам. Не се опасявам, тъй като това е живият живот.

С никоя от трите дами, които ми родиха деца, не съумях да основа същинско семейство. Не ми харесва концепцията за семейство. Семейството е непоносимо, то убива свободата, убива желанията, убива фантазиите, това е една неистина. Много наподобява на фрагментите от малкия екран, които мамят фена. Самата концепция за семейство е неистина. То претендира за истина, наподобява като такава, само че пропъжда същността ти и я ликвидира. Семейството е една гадория, това е филоксерата на живота, гъба, която погубва всичко.

Пожелах да създавам вино, с цел да могат децата ми да имат досег с същинския живот, да оставя диря, да могат да кажат един ден: „ По дяволите, това е виното на Жерар… Скоро ще станат 100 години, даваш ли си сметка? “.

Виното не е като историята на бабата, дядото или на нещо си там. Всички тези фамилни истории не костват, те са купчина пепел, изгнили кокали, които ти унищожават живота. Виното е друго нещо, то е живот, храна, връзка, шерване. Виното е знамение. Освен всички останали знаци – кръвта на Исус, Тайната вечеря, причастието – виното е еликсирът на всички огромни поети, които толкоз обичам: Рембо, Лотреамон, Едгар По… То е също синтез на устното поверие, на тайната на произхода, на вярата, на човешката тирада.

Не обичам думата „ завещание “, смърди на семейство, на гнилоч и гибел, само че „ поверие “ – да, харесва ми да насочвам послания. И след това да ги различавам. Ти пиеш това, което си се научил да разпознаваш. И в това време всякога има някаква загадка, нещо непознато.

Някои алкохолни питиета могат да отлежават по 100 и петдесет години, а ти откриваш какво има в бутилката. Никога не бих споделил: „ Бутилката няма значение, значимо е да се напием “, по-скоро: „ Дайте ми тази бутилка, с цел да се опияня от незнайното “.

Паметта на времето е изумителна. Виното е същото нещо – паметта на времето. Искам да оставя подобен подарък на децата си.