Християнство и политика
Простите жители като мен в църковно отношение са и елементарни миряни. Вълнуват се от християнските неща в оперативния живот и се мъчат да си ги обяснят от простата си позиция. Понякога съумяват, от време на време не. Простите миряни, като такива, съвсем не са показани в публичния спор. Когато се заприказва за Църквата или за друго значимо събитие през погледа на Църквата, напред излизат духовниците, университетските богослови и някои миряни, толкоз във вътрешността в тематиките, че са по-компетентни дори от духовниците и богословите. Толкова са способени, че се нагърбват с подвига да избавят Църквата, когато тя не може да се оправи сама. И евентуално по този начин би трябвало да бъде. Простите миряни, тези, които се занимават професионално с нещо друго, само че имат вяра в Бог и Го обичат, ги няма никакви, а и те са християни, и те са членове на тялото на Едната свята, съборна и апостолска. И тези хора се питат: за какво властниците по този начин настървено се мъчат да въвлекат Църквата в политиката? А отговорът е елементарен като самите елементарни жители: тъй като желаят да се възползват от вродената потребност на индивида да търси връзка с Бог.
Прието е да се мисли, че Църквата и политиката не трябва да имат нищо общо, само че това не е по този начин. Неизбежно е да имат и са имали непрестанно от деня, в който Константин е видял кръста в небето и с този знак (in hoc signo) е победил Максенций. Ами християнството и политиката? Те имат ли общо? Как да нямат, когато политиката това са публичните връзки сред хора и когато тези хора са християни, по какъв начин да няма общо? Човек не е християнин сутринта и на обяд не престава да бъде, с цел да стане някакъв различен, който се интересува от политика и се занимава с политика. Християнството и политиката са две успоредни проявления на индивида и е доста добре, когато първото въздейства върху второто.
Да забележим политиката. Едно от фундаменталните противодействия в нея е опълчването Изток/Запад. То е остаряло, значително е и си има своите културни, цивилизационни, стопански и затова - политически учредения. След рухването на Константинопол Изтокът в това опълчване се въплъщава от Османската империя, а след нейното рухване - от Русия. Съдбата на България е трагично свърза и с двете.
Претенцията на Русия да приказва от името на Изтока е остаряла и граничи с нейната фикс идея да бъде " страж на Православието " (каквато в действителност нееднократно е била) и " Трети Рим ", доколкото падналият прочут Константинопол беше вторият. Не инцидентно гербът на Русия през днешния ден е гербът на Палеолозите - последната византийска династия. Всъщност руснаците имат право на този герб, тъй като той идва при тях със Зоя (София) Асенина Комнина Палеологина - българо-византийска принцеса, за която се дами Великият московски княз Иван III, дядо на Иван Грозни, от който, жестоко казано, потегля манията за Трети Рим и международно владичество, на която сме очевидци и до през днешния ден. Нищо нова под слънцето. Путин не е разкрил топлата вода, нито е някакъв неповторим злобен талант, а просто следващ цар в една дълга верига на тирани с идентична орис.
Но дали опиянените от тази фантазия тирани не правят грях? През 1453 Бог реши Православието да няма своя империя, да няма свое земно царство, с цел да наследи по-лесно небесното. С рухването на Константинопол Православието милостиво беше избавено от изкушението, под което рухна католицизмът - изкушението на светската власт и на високата политика. Руснаците обаче се опълчиха на това Божие решение, направиха православна империя с православен император, с което сами пожелаха упоменатото към този момент прелъщение. За разлика от византийския обаче, този северен император (Петър I) унищожи институцията на Патриарха и я размени със Синод, отпред със самия император и напълно следен от Двореца. По този метод беше заличена политическата същина на Византия - теократичната диархия, при която има два властови центъра - всемирски и нравствен. Духовната власт глоби светската посредством благодатта на Св. Дух, придавана посредством помазание. След маневрата на Петър I Църквата към този момент не глоби светската власт и такава е ориста и до през днешния ден на всички православни патриарси, в това число и на съветския, чиято институция се възвръща чак през 1917, с цел да изпие горчилката на всичко случило се след тази дата. Всичко това построява облика на Руската черква такава, каквато я виждаме през днешния ден (с всички плюсове и минуси), и не трябва да се учудваме на позициите, които тя заема по световни политически въпроси.
Наред с Руската, различен осезателен политизатор на Църквата е Цариградската патриаршия, резидираща в фамозния квартал " Фенер ", от който произлизат по този начин омразните на българското Възраждане фанариоти. Необходимостта да се даде отпор на Съветския съюз и на Руската черква, настояща в срамен синхрон със руската власт за налагане на комунизма в колкото може повече страни, след Втората международна война довежда до избирането за Вселенски патриарх в Истанбул на Атинагор, митрополит на Северна и Южна Америка, натурализиран жител на Съединените щати и гражданин на Ню Йорк. Същият Атинагор, който през 1965 година дружно с папа Павел VI в Йерусалим подвигна анатемите на Великата схизма от 1054, само че никой не обърна внимание на това и то не докара до никакви последствия.
От възкачването на Атинагор, на Вселенската патриаршия стартира да се гледа като на " прозападна " в контраст на Московската на патриарх Алексий с нейните искания за повсеместност. Това усещане се задълбочава още повече от политиката на Фенер за доближаване с икуменическото придвижване (между другото и актуалният съветски патриарх Кирил Гундяев е изтъкнат деятел на това придвижване, несъмнено от мнозина като " последната всеерес " ). И фактически Вселенската патриаршия удостоверява своята прозападна политика с доста свои актове, измежду които томосът (2019) за новата украинска църковна конструкция - Православната черква на Украйна, и признаването на православната черква на РСМ (2022) под името " Охридска ".
И в двата случая - Московския и Вселенския - православието е жестоко инструментализирано за политически цели и ние, простите граждани-миряни, потръпваме, тъй като виждаме това даже със своето оскъдно невъоръжено око.
Когато стане дума за набожността на съветската страна (забележете - на страната, не на хората!), която в последно време се трепе да строи храмове, поставяйки в някои от тях петолъчки и икони на военния министър Шойгу, не трябва да забравяме, че когато Западът беше към момента християнски или най-малко публично се обявяваше за подобен, руснаците се напъваха да бъдат атеисти, дори убиха православния си император дружно със фамилията му и необятно отвориха портите на Сибир за всички вярващи, трансформирайки ги в мъченици. Днес са по-ревностни християни от анахоретите в Келия и Скетис. Защо? Защото Западът се отдръпна от християнството и остави свободно поле, вакуум, който елементарно може да бъде напълнен.
Нещо повече. Западът не просто се отдръпна от християнството, само че му разгласи и открита война. Съмнявам се, че това е война на елементарния западен християнин, само че сигурно е на културния му и политически " хайлайф ". Либералният Запад се разгласи срещу съществени християнски полезности, а други се опита да открадне и да си припише като свои. Посегна дори на антропологията, опита се да промени визията за същността на индивида, а и самата същина с напредничавите си хирургически начини. Изпадна в една нова Реформация, която отхвърли към този момент освен църковната подчиненост, само че и самия Бог. Да, това е печалният завършек на пътя, по който с най-хубави планове потегли Мартин Лутер на 31 октомври 1517 година Днес светът е протестантски, само че става от ден на ден безверен, в сравнение с протестантски, тъй като оскъднява благодатта и апостолската последователност.
Днес цивилизованият човек, жителят на " Свободния свят ", членът на " Клуба на богатите ", е изпаднал в богоборческа нервност, в хюбрис, какъвто античните не са можели да си показват, тъй като техният хюбрис е бил предизвикателство към боговете, а не отказване на тяхното битие. Днешният съвременен човек е възгордян като истински господ, който няма потребност от други богове, с цел да инженерства себе си и вселената.
При това състояние по какъв начин другата страна, която през днешния ден се въплъщава от Владимир Путин (както казахме нагоре - напълно случайно) няма да се възползва и да навлезе с калните си ботуши в територията на християнството, като го узурпира и разгласи за своя политическа теория? Едно и също страшилище захвърли марксизма като ненужна овехтяла дреха, с цел да стартира да строи храмове. Но не съумя да се въздържи и да не постави в тези храмове обичаните си петолъчки - сатанинските пентаграми.
Как да се ориентира елементарният мирянин в цялата тази каша? Има по какъв начин, най-малко по този начин ми се ще да мисля. В никакъв случай не трябва да се отвръща от Църквата, тъй като отвън църквата, отвън тайнствата и най-много отвън причастието, в някакви самостоятелни мечти и " персонални " взаимоотношения с Бог, избавление няма.
Как обаче да разпознаем Църквата измежду толкоз доста нейни фалшификати? Разбира си, на първо място със сърцето, само че освен, тъй като сърцето елементарно се отравя и заблуждава. Тук на помощ идват догмите - тези аксиоми, които по този начин плашат мнозина, привикнали да одобряват " доктрина " за мръсна, пардон - за политически неточна дума. Ако, когато се опитваме да си разбираем нещо или да вземем някакво решение, се допитваме до Свещеното писание или до светоотческото завещание, ще забележим, че не е невероятно - там всичко е написано ясно и изрично, с догматическа точност.
И да не стопираме да се уповаваме на Църквата. Църквата е чудна организация, която през вековете и хилядолетията в последна сметка постоянно се е оказвала права (затова е надживяла толкоз разнообразни политически системи и толкоз проверки на научните " истини ", без да се промени). Нашата, българската черква, до момента, откогато нашето потомство е в нея, популярност Богу, се е държала съответно и е взимала верни решения, без значение от медийните храчки, които непрекъснато се хвърлят върху нея.
Откакто страните са " национални " и католиците с право ни се подиграват, наричайки и поместните ни църкви също " национални ", става мъчно да се ориентираш, тъй като от време на време се случва по този начин, че националните църкви изпадат в несъгласие между тях, заставайки на страната на своята национална страна и подкрепяйки светската й политика. Но това е единствено на повърхността. В дълбочина Църквата е във вътрешна симфония.
Къде, в коя национална черква православието е най-чисто? В България, която ни интересува най-силно, то е чисто, само че за жал камерно в чистотата си. Не е отровено от ереси, даже към момента се опълчва и на икуменизма. Но у нас Православието е заглушено от секти, бели братства, богомили (с които през днешния ден се гордеем като с розовото масло и киселото мляко), преподобни Стойни, Ванги, секрети общества, Ню ейдж изцепки и така нататък Нашата национална душа е като съвършеното тяло на антична скулптура, покрито от пластове нечестиви струпеи, които пречат да се видят същинските му форми.
Къде другаде Православието е най-чисто? Може би в Гърция? Там хората го живеят, дишат го. В железариите продават кандила, фитилчета и миро паралелно с пироните и шкурката - всекидневни неща от първа нужда. А може би е най-чисто в Грузия, където хората са набожни, кръстят се, когато минат около черква, дори и да карат колите си, и благоговеят пред своя католикос (патриарх), чийто престиж е по-голям от този на всяка световна институция? Знам ли?...
Със сигурност обаче Православието не е най-чисто в Русия, както се пробва да го изкара пропагандната машина. Но и там има хиляди и стотици хиляди почтени духовници и миряни, чийто глас в този момент едвам се чува, само че ще пристигна време на тях да падне задачата да възродят и олицетворят " националната " си черква и да я покажат като органична част от Едната, свята, съборна и апостолска черква, в която имаме вяра.
Да се уповаваме на Църквата постоянно, даже и когато стане напълно дребна, даже и в случай че се състои единствено от един човек, както е било със св. Максим Изповедник или св. Марк Ефески. И да не униваме, тъй като ни е казано: " Не пердах се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството " (Лук. 12:32). Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Прието е да се мисли, че Църквата и политиката не трябва да имат нищо общо, само че това не е по този начин. Неизбежно е да имат и са имали непрестанно от деня, в който Константин е видял кръста в небето и с този знак (in hoc signo) е победил Максенций. Ами християнството и политиката? Те имат ли общо? Как да нямат, когато политиката това са публичните връзки сред хора и когато тези хора са християни, по какъв начин да няма общо? Човек не е християнин сутринта и на обяд не престава да бъде, с цел да стане някакъв различен, който се интересува от политика и се занимава с политика. Християнството и политиката са две успоредни проявления на индивида и е доста добре, когато първото въздейства върху второто.
Да забележим политиката. Едно от фундаменталните противодействия в нея е опълчването Изток/Запад. То е остаряло, значително е и си има своите културни, цивилизационни, стопански и затова - политически учредения. След рухването на Константинопол Изтокът в това опълчване се въплъщава от Османската империя, а след нейното рухване - от Русия. Съдбата на България е трагично свърза и с двете.
Претенцията на Русия да приказва от името на Изтока е остаряла и граничи с нейната фикс идея да бъде " страж на Православието " (каквато в действителност нееднократно е била) и " Трети Рим ", доколкото падналият прочут Константинопол беше вторият. Не инцидентно гербът на Русия през днешния ден е гербът на Палеолозите - последната византийска династия. Всъщност руснаците имат право на този герб, тъй като той идва при тях със Зоя (София) Асенина Комнина Палеологина - българо-византийска принцеса, за която се дами Великият московски княз Иван III, дядо на Иван Грозни, от който, жестоко казано, потегля манията за Трети Рим и международно владичество, на която сме очевидци и до през днешния ден. Нищо нова под слънцето. Путин не е разкрил топлата вода, нито е някакъв неповторим злобен талант, а просто следващ цар в една дълга верига на тирани с идентична орис.
Но дали опиянените от тази фантазия тирани не правят грях? През 1453 Бог реши Православието да няма своя империя, да няма свое земно царство, с цел да наследи по-лесно небесното. С рухването на Константинопол Православието милостиво беше избавено от изкушението, под което рухна католицизмът - изкушението на светската власт и на високата политика. Руснаците обаче се опълчиха на това Божие решение, направиха православна империя с православен император, с което сами пожелаха упоменатото към този момент прелъщение. За разлика от византийския обаче, този северен император (Петър I) унищожи институцията на Патриарха и я размени със Синод, отпред със самия император и напълно следен от Двореца. По този метод беше заличена политическата същина на Византия - теократичната диархия, при която има два властови центъра - всемирски и нравствен. Духовната власт глоби светската посредством благодатта на Св. Дух, придавана посредством помазание. След маневрата на Петър I Църквата към този момент не глоби светската власт и такава е ориста и до през днешния ден на всички православни патриарси, в това число и на съветския, чиято институция се възвръща чак през 1917, с цел да изпие горчилката на всичко случило се след тази дата. Всичко това построява облика на Руската черква такава, каквато я виждаме през днешния ден (с всички плюсове и минуси), и не трябва да се учудваме на позициите, които тя заема по световни политически въпроси.
Наред с Руската, различен осезателен политизатор на Църквата е Цариградската патриаршия, резидираща в фамозния квартал " Фенер ", от който произлизат по този начин омразните на българското Възраждане фанариоти. Необходимостта да се даде отпор на Съветския съюз и на Руската черква, настояща в срамен синхрон със руската власт за налагане на комунизма в колкото може повече страни, след Втората международна война довежда до избирането за Вселенски патриарх в Истанбул на Атинагор, митрополит на Северна и Южна Америка, натурализиран жител на Съединените щати и гражданин на Ню Йорк. Същият Атинагор, който през 1965 година дружно с папа Павел VI в Йерусалим подвигна анатемите на Великата схизма от 1054, само че никой не обърна внимание на това и то не докара до никакви последствия.
От възкачването на Атинагор, на Вселенската патриаршия стартира да се гледа като на " прозападна " в контраст на Московската на патриарх Алексий с нейните искания за повсеместност. Това усещане се задълбочава още повече от политиката на Фенер за доближаване с икуменическото придвижване (между другото и актуалният съветски патриарх Кирил Гундяев е изтъкнат деятел на това придвижване, несъмнено от мнозина като " последната всеерес " ). И фактически Вселенската патриаршия удостоверява своята прозападна политика с доста свои актове, измежду които томосът (2019) за новата украинска църковна конструкция - Православната черква на Украйна, и признаването на православната черква на РСМ (2022) под името " Охридска ".
И в двата случая - Московския и Вселенския - православието е жестоко инструментализирано за политически цели и ние, простите граждани-миряни, потръпваме, тъй като виждаме това даже със своето оскъдно невъоръжено око.
Когато стане дума за набожността на съветската страна (забележете - на страната, не на хората!), която в последно време се трепе да строи храмове, поставяйки в някои от тях петолъчки и икони на военния министър Шойгу, не трябва да забравяме, че когато Западът беше към момента християнски или най-малко публично се обявяваше за подобен, руснаците се напъваха да бъдат атеисти, дори убиха православния си император дружно със фамилията му и необятно отвориха портите на Сибир за всички вярващи, трансформирайки ги в мъченици. Днес са по-ревностни християни от анахоретите в Келия и Скетис. Защо? Защото Западът се отдръпна от християнството и остави свободно поле, вакуум, който елементарно може да бъде напълнен.
Нещо повече. Западът не просто се отдръпна от християнството, само че му разгласи и открита война. Съмнявам се, че това е война на елементарния западен християнин, само че сигурно е на културния му и политически " хайлайф ". Либералният Запад се разгласи срещу съществени християнски полезности, а други се опита да открадне и да си припише като свои. Посегна дори на антропологията, опита се да промени визията за същността на индивида, а и самата същина с напредничавите си хирургически начини. Изпадна в една нова Реформация, която отхвърли към този момент освен църковната подчиненост, само че и самия Бог. Да, това е печалният завършек на пътя, по който с най-хубави планове потегли Мартин Лутер на 31 октомври 1517 година Днес светът е протестантски, само че става от ден на ден безверен, в сравнение с протестантски, тъй като оскъднява благодатта и апостолската последователност.
Днес цивилизованият човек, жителят на " Свободния свят ", членът на " Клуба на богатите ", е изпаднал в богоборческа нервност, в хюбрис, какъвто античните не са можели да си показват, тъй като техният хюбрис е бил предизвикателство към боговете, а не отказване на тяхното битие. Днешният съвременен човек е възгордян като истински господ, който няма потребност от други богове, с цел да инженерства себе си и вселената.
При това състояние по какъв начин другата страна, която през днешния ден се въплъщава от Владимир Путин (както казахме нагоре - напълно случайно) няма да се възползва и да навлезе с калните си ботуши в територията на християнството, като го узурпира и разгласи за своя политическа теория? Едно и също страшилище захвърли марксизма като ненужна овехтяла дреха, с цел да стартира да строи храмове. Но не съумя да се въздържи и да не постави в тези храмове обичаните си петолъчки - сатанинските пентаграми.
Как да се ориентира елементарният мирянин в цялата тази каша? Има по какъв начин, най-малко по този начин ми се ще да мисля. В никакъв случай не трябва да се отвръща от Църквата, тъй като отвън църквата, отвън тайнствата и най-много отвън причастието, в някакви самостоятелни мечти и " персонални " взаимоотношения с Бог, избавление няма.
Как обаче да разпознаем Църквата измежду толкоз доста нейни фалшификати? Разбира си, на първо място със сърцето, само че освен, тъй като сърцето елементарно се отравя и заблуждава. Тук на помощ идват догмите - тези аксиоми, които по този начин плашат мнозина, привикнали да одобряват " доктрина " за мръсна, пардон - за политически неточна дума. Ако, когато се опитваме да си разбираем нещо или да вземем някакво решение, се допитваме до Свещеното писание или до светоотческото завещание, ще забележим, че не е невероятно - там всичко е написано ясно и изрично, с догматическа точност.
И да не стопираме да се уповаваме на Църквата. Църквата е чудна организация, която през вековете и хилядолетията в последна сметка постоянно се е оказвала права (затова е надживяла толкоз разнообразни политически системи и толкоз проверки на научните " истини ", без да се промени). Нашата, българската черква, до момента, откогато нашето потомство е в нея, популярност Богу, се е държала съответно и е взимала верни решения, без значение от медийните храчки, които непрекъснато се хвърлят върху нея.
Откакто страните са " национални " и католиците с право ни се подиграват, наричайки и поместните ни църкви също " национални ", става мъчно да се ориентираш, тъй като от време на време се случва по този начин, че националните църкви изпадат в несъгласие между тях, заставайки на страната на своята национална страна и подкрепяйки светската й политика. Но това е единствено на повърхността. В дълбочина Църквата е във вътрешна симфония.
Къде, в коя национална черква православието е най-чисто? В България, която ни интересува най-силно, то е чисто, само че за жал камерно в чистотата си. Не е отровено от ереси, даже към момента се опълчва и на икуменизма. Но у нас Православието е заглушено от секти, бели братства, богомили (с които през днешния ден се гордеем като с розовото масло и киселото мляко), преподобни Стойни, Ванги, секрети общества, Ню ейдж изцепки и така нататък Нашата национална душа е като съвършеното тяло на антична скулптура, покрито от пластове нечестиви струпеи, които пречат да се видят същинските му форми.
Къде другаде Православието е най-чисто? Може би в Гърция? Там хората го живеят, дишат го. В железариите продават кандила, фитилчета и миро паралелно с пироните и шкурката - всекидневни неща от първа нужда. А може би е най-чисто в Грузия, където хората са набожни, кръстят се, когато минат около черква, дори и да карат колите си, и благоговеят пред своя католикос (патриарх), чийто престиж е по-голям от този на всяка световна институция? Знам ли?...
Със сигурност обаче Православието не е най-чисто в Русия, както се пробва да го изкара пропагандната машина. Но и там има хиляди и стотици хиляди почтени духовници и миряни, чийто глас в този момент едвам се чува, само че ще пристигна време на тях да падне задачата да възродят и олицетворят " националната " си черква и да я покажат като органична част от Едната, свята, съборна и апостолска черква, в която имаме вяра.
Да се уповаваме на Църквата постоянно, даже и когато стане напълно дребна, даже и в случай че се състои единствено от един човек, както е било със св. Максим Изповедник или св. Марк Ефески. И да не униваме, тъй като ни е казано: " Не пердах се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството " (Лук. 12:32). Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ