Български сълзи на брега на Адриатика! История за красота, едно световно, луди шофьори и... чадъри
Prossima fermata* Пиаченца...
Влакът е тръгнал преди минути от Milano Centrale в посока Анкона. Най-общо казано машината има задача да ни транспорти от Северна Италия към източното крайбрежие. Крайната ни спирка е малко преди Анкона – градчето Пезаро (б.р. – най-сетне разрешихме разногласието по произнасянето и изписването му. Дали да е Песаро или Пезаро – италианците го споделят с буквата „ З “). В морския 90-хиляден град се организира 35-ото международно състезание по художествена гимнастика. Пезаро от дълго време се трансформира в център на този спорт освен в Италия, годишно е хазаин на надпреварите от Световната купа. Българският тим потегли със сериозни упоритости – и в самостоятелното направление с Невяна Владинова и Катрин Тасева, и при ансамблите. Все отново нашият отбор завоюва Световната купа в Пезаро по-рано през сезона и към този момент знаеше по какъв начин се качва на най-високото място на почетната стълбичка в зала „ Адриатик Арена “. Нямаме огромно благополучие да пътуваме с прекрасен трен, съвсем наподобява като на нашенските от родното БДЖ. Даже и малко по-лоши. Климатизацията като че ли е невиждана екстра, а на открито градусите са над 30. Вътре няма потребност от повече пояснения... Така минаваме през по-малки гари като Фиденза, следва Парма, Реджо Емилия, Модена, Болоня, Имола, Фаенза, Форли, Чезена, Римини и Пезаро. Пътят от Милано до Пезаро ни лишава повече от 4 часа!
Все отново стигаме заветната цел щастливи от идването. Ако в България се страхувате от такситата, в Италия оценката е еднопосочна – скъпи са. Но има градски превоз. Като се има поради, че Пезаро не е огромен град, това е вест. Минават на всеки 30 минути. Първото усещане е, че водачите карат като луди. И друго – автоматите за билети работят на максимата – всеки ден е нов ден. Днес може да платиш 1,20 евро, на следващия ден може да те таксува с 2 евро. Машинката не връща ресто, тъй че в случай че в миналото ви се наложи да пътувате в Пезаро, а и в други градове в Италия, пригответе си тъкмо пари. Зала Адриатик Арена е третата по величина в Италия – с потенциал малко повече от 10 хиляди места. Извън града е, както и множеството зали в Европа. Залата е на 4-5 километра от сърцето на града, само че не е целесъобразно да се върви пеш – минава се по основен извънградски път, по който няма отредено място за пешеходци. Така че сме принудени да използваме градския превоз или в най-лошия случай таксита, защото този превоз се оказа не толкоз постоянен в почивните дни.
В първите дни от пребиваването ни в Пезаро няма кой знае какъв брой българи. От ден дневно обаче започнаха да стават от ден на ден, когато приближаваха надпреварите на ансамбъла. Нашенци със флагове и особено изрисувани плакати се сляха... с руснаците. Навсякъде е цялостно с руснаци. Като водеща нация в художествената гимнастика съветските посетители в Пезаро бяха най-многобройни. Личат си отдалеко, съвсем всички от тях носят суитчъри или спортни екипи с бяло-синьо-червените цветове. А нас съвсем на всички места ни бъркат с тях поради сходството в езика.
Първата ни среща с организацията на международното състезание не е на кой знае какъв брой високо равнище. Почти несъмнено ние бяхме първите публицисти, които се акредитираха за надпреварата, цели четири дни преди старта му. Денят беше неделя, а Световното започваше в сряда. Домакините към момента постилаха килими, доизмазваха, подреждаха и работеха върху организацията. До последно върху сините килими в залата имаше найлони, с цел да не се цапат. Доброволците първоначално също не бяха в час, самите те търсеха къде е пресцентърът и зоната за публицисти, само че пък бяха вежливи и се извиняваха за породеното стеснение. За нас хубавото беше, че в първите дни можехме да влизаме на всички места, на вратите към момента нямаше толкоз доброволци и стюарди, които да пазят. Първи в Пезаро дойде самостоятелното ни направление отпред с Невяна Владинова, Катрин Тасева, основния управител Бранимира Маркова и ръководителя на федерацията Илиана Раева. Имахме опция всеки ден да гледаме тренировките им и бяхме компактно с тима, без да бъдем притеснявани или да ни бъде забранявано нещо. Впоследствие контролът се позатегна и на входовете към този момент имаше карабинери.
В първите дни, до момента в който бяха квалификациите на самостоятелното, нямаше кой знае какъв брой почитатели. Всеобщата настройка бе, че домакините чакат повече в последните два дни на Световното, когато бяха надпреварите при ансамбъла. Всички италианци чакаха обичаните farfalle (в превод – пеперуди). Така назовават ансамбъла си. На третия ден от шампионата залата стартира да се цялостни. Тъй като е заградена на две, с цел да може в едната половина гимнастичките да загряват, потенциалът бе редуциран до към 4-5 хиляди места. В петък, събота и неделя този потенциал бе напълнен съвсем до най-много. Което по никакъв начин не е малко, имайки поради, че това не е футбол, волейбол или баскетбол, в които спортове италианците могат да изпълнят няколко пъти по 4-5 хиляди места. Организацията обаче стартира да се пропуква, а това ни даде мотив да оценим, че българите никога не трябва да мислят, че в никакъв случай не могат да провеждат европейско или международно състезание, в какъвто й да е спорт. Напротив, на фона на италианците с тяхната стопанска система и финансови благоприятни условия, съм сигурен, че идващото международно по художествена гимнастика, което е в София през 2018-та, ще бъде в пъти по-добре проведено от това в Пезаро. Половин час преди формалната гала по откриването в зала „ Адриатик Арена “ осветлението изгасна. Проблем с електричеството остави хората на мрачно и всичко в сюжета се забави. Все отново домакините се оправиха, само че казусът с тока се появи още два пъти. Единият път за злощастие на италианците тъкмо по време на тренировката на рускините, което грубо ядоса мадам Ирина Винер-Усманова. С придвижване на дните започнаха да се събират повече хора отвън залата. Контролът за влизане беше ужасяващ и чудноват. В два от дните към 3-4 хиляди души се редяха на една единствена опашка и влизаха единствено през един вход! Първият ден слънцето непреклонно ги изгаряше, а на идващия се изсипа проливен дъжд. Карабинерите ревизираха багажа на всеки и това забавяше неимоверно доста целия развой, само че по този начин и не стана ясно за какво не бяха отворени повече от един вход.
На опашката засякохме и българските почитатели, пристигнали да поддържат нашите девойки. Част от родителите на грациите от ансамбъла също чакаха почтително и се криеха със флагове от дъжда. На едно място бяха майката на Теди Александрова от ансамбъла – Елис, дружно с някогашната й треньорка Божидара Ламбова и нейната колежка Теодора Тенева. Малко след тях бяха майките на Мадлен Радуканова – Наташа и на Ели Бинева – Мария. Срещнахме още много български почитатели, които развяваха флагове и транспаранти.
Италианската аудитория е гореща. И всички стават прави, поставят ръка на сърцето си и пеят с цялостно гърло химна. Бил съм на баскетболни мачове в Истанбул и Белград, където почитателите са меко казано фанатични. Навиячите на Звезда и Партизан или на истанбулските грандове трансформират залата в пъкъл. Естествено, не може да се съпоставят с хората, пристигнали да гледат художествена гиммнастика, само че залата в Пезаро се превръщаше в нетърпимо място, когато на килима излизаха „ пеперудите “ от Италия. Почти всички и дребни, и огромни, бяха с нарисувани лица в зелено, бяло и алено. Носеха къдрави перуки с националните цветове, флагове, подвигаха звук с каквото могат. И тези 4-5 хиляди души оставяха сърцата си в залата като за двойно повече. И освиркваха, когато бяха недоволни – в случаите, в които Италия не стигаше до медалите. И плачеха, когато farfalle завоюваха златен орден на финала с пет обръча.
Българските сълзи също попиха в зала „ Адриатик Арена “. „ След първото комбиниране се разплаках. Не се сдържах “, ми сподели асистент треньорът на ансамбъла Михаела Маевска, а в очите й още плуваха сълзи. Това беше в деня, в който българският тим завоюва сребърен орден в многобоя. Дебютно международно състезание, а нашите станаха вицешампионки! Който не познава Михаела Маевска, може да счита, че в нея няма страст, само че грубо бърка. Капитанът на обичаните „ златни девойки “ е прочувствена и го видях с очите си, когато към този момент в ролята си на треньор претърпя първото си Световно. Плакаха и други, само че по тази причина в различен материал...
Въпреки проблемите с електричество, големи опашки и не толкоз организиран превоз, международното по художествена гимнастика в Пезаро имаше и положителни организационни страни. Които не можем да подминем и които наложително би трябвало да бъдат взети под внимание от българите. Защото, когато отиваш на спортно събитие у нас и на открито вали, се прощаваш с чадъра си. Това е закон без значение дали става въпрос за футболен, баскетболен или волейболен мач. В Пезаро обаче на особено място познатите ни огради, които се употребяват от полицията за преграждане на обещано място, бяха употребявани за закачалки за чадъри. А по-късно всеки взимаше своя и се прибираше. Същото важи и за бутилките с вода или друга течност. В България все едно внасяш бомба, в случай че се появиш с вода в ръка. В Пезаро на няколко маси можеше да оставиш напитката си и след това да си я прибереш. Естествено, в самата зала беше цялостно с места, от които да купиш каквото пожелаеш за ядене или пийване. И най-много имаше продукти, свързани със Световното. Просто маркетинг и бизнес. Да не приказваме за шатрите, които бяха опънати отвън залата, на част от паркинга. В над 10 шатри се продаваха всевъзможни гимнастически уреди – топки, бухалки, въжета, обръчи, разнообразни трика, календари и какво ли още не. Нали си представяте погледите на дребните девойки, които дърпаха родителите си за ръка и ги нареждаха пред павилионите?! И това е бизнес, само че уредниците мислят за хората, освен за прибирането на пари от наем на залата или билети. Последните позитиви изравняват везните и оценката на миналото международно е прилична. Без особени фанфари, само че и по опциите на един 90-хиляден морски курорт. Италианците се постараха, усмихваха се и на всяка втора дума споделяха Grazie (благодаря). Със сигурност са по-усмихнати от нас, само че съм сигурен, че Световното в София през 2018 година ще бъде пример за организация.
Радостни и с три медала си взехме сбогом с Пезаро. Вече броим оставащите дни до София...
СТЕФАН РАЛЧЕВ (Пезаро-София)
Prossima fermata* - последваща спирка
Президентът на ФИГ Моринари Ватанабе бе на съвсем всички тренировки на българския тим
Пезаро е много живо градче, изключително вечерно време
Влакът е тръгнал преди минути от Milano Centrale в посока Анкона. Най-общо казано машината има задача да ни транспорти от Северна Италия към източното крайбрежие. Крайната ни спирка е малко преди Анкона – градчето Пезаро (б.р. – най-сетне разрешихме разногласието по произнасянето и изписването му. Дали да е Песаро или Пезаро – италианците го споделят с буквата „ З “). В морския 90-хиляден град се организира 35-ото международно състезание по художествена гимнастика. Пезаро от дълго време се трансформира в център на този спорт освен в Италия, годишно е хазаин на надпреварите от Световната купа. Българският тим потегли със сериозни упоритости – и в самостоятелното направление с Невяна Владинова и Катрин Тасева, и при ансамблите. Все отново нашият отбор завоюва Световната купа в Пезаро по-рано през сезона и към този момент знаеше по какъв начин се качва на най-високото място на почетната стълбичка в зала „ Адриатик Арена “. Нямаме огромно благополучие да пътуваме с прекрасен трен, съвсем наподобява като на нашенските от родното БДЖ. Даже и малко по-лоши. Климатизацията като че ли е невиждана екстра, а на открито градусите са над 30. Вътре няма потребност от повече пояснения... Така минаваме през по-малки гари като Фиденза, следва Парма, Реджо Емилия, Модена, Болоня, Имола, Фаенза, Форли, Чезена, Римини и Пезаро. Пътят от Милано до Пезаро ни лишава повече от 4 часа! Все отново стигаме заветната цел щастливи от идването. Ако в България се страхувате от такситата, в Италия оценката е еднопосочна – скъпи са. Но има градски превоз. Като се има поради, че Пезаро не е огромен град, това е вест. Минават на всеки 30 минути. Първото усещане е, че водачите карат като луди. И друго – автоматите за билети работят на максимата – всеки ден е нов ден. Днес може да платиш 1,20 евро, на следващия ден може да те таксува с 2 евро. Машинката не връща ресто, тъй че в случай че в миналото ви се наложи да пътувате в Пезаро, а и в други градове в Италия, пригответе си тъкмо пари. Зала Адриатик Арена е третата по величина в Италия – с потенциал малко повече от 10 хиляди места. Извън града е, както и множеството зали в Европа. Залата е на 4-5 километра от сърцето на града, само че не е целесъобразно да се върви пеш – минава се по основен извънградски път, по който няма отредено място за пешеходци. Така че сме принудени да използваме градския превоз или в най-лошия случай таксита, защото този превоз се оказа не толкоз постоянен в почивните дни. В първите дни от пребиваването ни в Пезаро няма кой знае какъв брой българи. От ден дневно обаче започнаха да стават от ден на ден, когато приближаваха надпреварите на ансамбъла. Нашенци със флагове и особено изрисувани плакати се сляха... с руснаците. Навсякъде е цялостно с руснаци. Като водеща нация в художествената гимнастика съветските посетители в Пезаро бяха най-многобройни. Личат си отдалеко, съвсем всички от тях носят суитчъри или спортни екипи с бяло-синьо-червените цветове. А нас съвсем на всички места ни бъркат с тях поради сходството в езика.
Първата ни среща с организацията на международното състезание не е на кой знае какъв брой високо равнище. Почти несъмнено ние бяхме първите публицисти, които се акредитираха за надпреварата, цели четири дни преди старта му. Денят беше неделя, а Световното започваше в сряда. Домакините към момента постилаха килими, доизмазваха, подреждаха и работеха върху организацията. До последно върху сините килими в залата имаше найлони, с цел да не се цапат. Доброволците първоначално също не бяха в час, самите те търсеха къде е пресцентърът и зоната за публицисти, само че пък бяха вежливи и се извиняваха за породеното стеснение. За нас хубавото беше, че в първите дни можехме да влизаме на всички места, на вратите към момента нямаше толкоз доброволци и стюарди, които да пазят. Първи в Пезаро дойде самостоятелното ни направление отпред с Невяна Владинова, Катрин Тасева, основния управител Бранимира Маркова и ръководителя на федерацията Илиана Раева. Имахме опция всеки ден да гледаме тренировките им и бяхме компактно с тима, без да бъдем притеснявани или да ни бъде забранявано нещо. Впоследствие контролът се позатегна и на входовете към този момент имаше карабинери.
В първите дни, до момента в който бяха квалификациите на самостоятелното, нямаше кой знае какъв брой почитатели. Всеобщата настройка бе, че домакините чакат повече в последните два дни на Световното, когато бяха надпреварите при ансамбъла. Всички италианци чакаха обичаните farfalle (в превод – пеперуди). Така назовават ансамбъла си. На третия ден от шампионата залата стартира да се цялостни. Тъй като е заградена на две, с цел да може в едната половина гимнастичките да загряват, потенциалът бе редуциран до към 4-5 хиляди места. В петък, събота и неделя този потенциал бе напълнен съвсем до най-много. Което по никакъв начин не е малко, имайки поради, че това не е футбол, волейбол или баскетбол, в които спортове италианците могат да изпълнят няколко пъти по 4-5 хиляди места. Организацията обаче стартира да се пропуква, а това ни даде мотив да оценим, че българите никога не трябва да мислят, че в никакъв случай не могат да провеждат европейско или международно състезание, в какъвто й да е спорт. Напротив, на фона на италианците с тяхната стопанска система и финансови благоприятни условия, съм сигурен, че идващото международно по художествена гимнастика, което е в София през 2018-та, ще бъде в пъти по-добре проведено от това в Пезаро. Половин час преди формалната гала по откриването в зала „ Адриатик Арена “ осветлението изгасна. Проблем с електричеството остави хората на мрачно и всичко в сюжета се забави. Все отново домакините се оправиха, само че казусът с тока се появи още два пъти. Единият път за злощастие на италианците тъкмо по време на тренировката на рускините, което грубо ядоса мадам Ирина Винер-Усманова. С придвижване на дните започнаха да се събират повече хора отвън залата. Контролът за влизане беше ужасяващ и чудноват. В два от дните към 3-4 хиляди души се редяха на една единствена опашка и влизаха единствено през един вход! Първият ден слънцето непреклонно ги изгаряше, а на идващия се изсипа проливен дъжд. Карабинерите ревизираха багажа на всеки и това забавяше неимоверно доста целия развой, само че по този начин и не стана ясно за какво не бяха отворени повече от един вход. На опашката засякохме и българските почитатели, пристигнали да поддържат нашите девойки. Част от родителите на грациите от ансамбъла също чакаха почтително и се криеха със флагове от дъжда. На едно място бяха майката на Теди Александрова от ансамбъла – Елис, дружно с някогашната й треньорка Божидара Ламбова и нейната колежка Теодора Тенева. Малко след тях бяха майките на Мадлен Радуканова – Наташа и на Ели Бинева – Мария. Срещнахме още много български почитатели, които развяваха флагове и транспаранти.
Италианската аудитория е гореща. И всички стават прави, поставят ръка на сърцето си и пеят с цялостно гърло химна. Бил съм на баскетболни мачове в Истанбул и Белград, където почитателите са меко казано фанатични. Навиячите на Звезда и Партизан или на истанбулските грандове трансформират залата в пъкъл. Естествено, не може да се съпоставят с хората, пристигнали да гледат художествена гиммнастика, само че залата в Пезаро се превръщаше в нетърпимо място, когато на килима излизаха „ пеперудите “ от Италия. Почти всички и дребни, и огромни, бяха с нарисувани лица в зелено, бяло и алено. Носеха къдрави перуки с националните цветове, флагове, подвигаха звук с каквото могат. И тези 4-5 хиляди души оставяха сърцата си в залата като за двойно повече. И освиркваха, когато бяха недоволни – в случаите, в които Италия не стигаше до медалите. И плачеха, когато farfalle завоюваха златен орден на финала с пет обръча. Българските сълзи също попиха в зала „ Адриатик Арена “. „ След първото комбиниране се разплаках. Не се сдържах “, ми сподели асистент треньорът на ансамбъла Михаела Маевска, а в очите й още плуваха сълзи. Това беше в деня, в който българският тим завоюва сребърен орден в многобоя. Дебютно международно състезание, а нашите станаха вицешампионки! Който не познава Михаела Маевска, може да счита, че в нея няма страст, само че грубо бърка. Капитанът на обичаните „ златни девойки “ е прочувствена и го видях с очите си, когато към този момент в ролята си на треньор претърпя първото си Световно. Плакаха и други, само че по тази причина в различен материал...
Въпреки проблемите с електричество, големи опашки и не толкоз организиран превоз, международното по художествена гимнастика в Пезаро имаше и положителни организационни страни. Които не можем да подминем и които наложително би трябвало да бъдат взети под внимание от българите. Защото, когато отиваш на спортно събитие у нас и на открито вали, се прощаваш с чадъра си. Това е закон без значение дали става въпрос за футболен, баскетболен или волейболен мач. В Пезаро обаче на особено място познатите ни огради, които се употребяват от полицията за преграждане на обещано място, бяха употребявани за закачалки за чадъри. А по-късно всеки взимаше своя и се прибираше. Същото важи и за бутилките с вода или друга течност. В България все едно внасяш бомба, в случай че се появиш с вода в ръка. В Пезаро на няколко маси можеше да оставиш напитката си и след това да си я прибереш. Естествено, в самата зала беше цялостно с места, от които да купиш каквото пожелаеш за ядене или пийване. И най-много имаше продукти, свързани със Световното. Просто маркетинг и бизнес. Да не приказваме за шатрите, които бяха опънати отвън залата, на част от паркинга. В над 10 шатри се продаваха всевъзможни гимнастически уреди – топки, бухалки, въжета, обръчи, разнообразни трика, календари и какво ли още не. Нали си представяте погледите на дребните девойки, които дърпаха родителите си за ръка и ги нареждаха пред павилионите?! И това е бизнес, само че уредниците мислят за хората, освен за прибирането на пари от наем на залата или билети. Последните позитиви изравняват везните и оценката на миналото международно е прилична. Без особени фанфари, само че и по опциите на един 90-хиляден морски курорт. Италианците се постараха, усмихваха се и на всяка втора дума споделяха Grazie (благодаря). Със сигурност са по-усмихнати от нас, само че съм сигурен, че Световното в София през 2018 година ще бъде пример за организация.
Радостни и с три медала си взехме сбогом с Пезаро. Вече броим оставащите дни до София...
СТЕФАН РАЛЧЕВ (Пезаро-София)
Prossima fermata* - последваща спирка
Президентът на ФИГ Моринари Ватанабе бе на съвсем всички тренировки на българския тим
Пезаро е много живо градче, изключително вечерно време
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ