Как Путин бе унижен: знакът, че властта му отслабва - DW
Проследих " срещата на диктаторите " в Самарканд тия дни - та се присетих…
Преди време, откакто бях живял задоволително на съответните места, с цел да ги схвана, написах книга за диктатурите в Узбекистан, Беларус и Русия. Докато я писах, си дадох сметка, че въпросните автократи - Каримов (Узбекистан), Лукашенко (Беларус) и Путин (Русия) - въобще не мислят за себе си като за отломъци от предишното, наказани да бъдат издухани от ветровете на историята. Напротив. Във всичките им дейности още тогава прозираше убеждението, че освен ще оцелеят, само че и ще могат да противостоят на демокрацията и на останалите " западни " въздействия.
Тогава си зададох въпроса (има го и в книгата): След като тези (и сходните тям из света) са толкоз уверени в себе си, способни ли са да създадат някакъв диктаторски Интернационал, който съществено да се заеме с демонтирането на международната народна власт? Поразрових се из техните каузи и изявления и разбрах, че не - не са способни.
Като хищници - плячкосват и се дебнат взаимно
Работата е там, че диктаторите не са политици. Ще рече: не са хора, които пресмятат изгоди и загуби за народите си и на тази основа градят трайни съюзи. Те са като хищници. В тяхната природа е да плячкосват за себе си - и да се дебнат взаимно, без да си имат и грам доверие.
Открих и друго. Диктаторите се ненавиждат между тях. Ислам Каримов да вземем за пример, на власт в Узбекистан още от 1989 година, от време на време съобщаваше на вътрешния си кръг, че Александър Лукашенко (на власт в Беларус едвам от 1994 година) го излага. Съобщаваше, че защото Лукашенко не прави нещата по верния метод (както ги прави Каримов), режимът на Лукашенко излага неговия (на Каримов) режим. Лукашенко на собствен ред мразеше Путин, защото през 1990-те години бе изработил една извънредно комплицирана скица, съгласно която през 2000 година президент на Русия трябваше да стане той, Лукашенко, а не подполковник Путин. А Владимир Путин на собствен ред, въпреки спрямо другите двама най-отскоро на автократската сцена, ги презираше, гледайки на тях като на политически джуджета с искания.
Дори единствено по тези аргументи беше ясно, че на срещата в Самарканд няма да се провежда някакъв резистентен международен антидемократичен алианс, който да ни сътвори съществени проблеми. В Самарканд обаче видяхме и още една причина, заради която диктаторите не са способни да вършат трайни съюзи между тях.
Всеки деспот, чиято власт очевидно отслабва заради личните му глупави политики, излага на заплаха всички останали. Близо до мозъка на всеки гражданин на някой деспот е следният въпрос: " След като най-силният от тях, Владимир Путин, се оказа толкоз очевидно отслабен заради войната в Украйна, какво ми пречи да си показва, че и моят деспот някой ден ще се окаже слаб? ". А това е въпрос, който никой деспот не желае да се задава на негова територия.
Диктаторите почитат мощния, победоносния сътрудник деспот. Но не почитат бития деспот. Защото със своята уязвимост той излага всички тях. Поставя въпроса за тяхната мощ, на всеки един от тях.
Тази настройка изяснява унизеното състояние, в което Путин бе подложен от сътрудниците си на срещата в Самарканд. На общата фотография той бе набутан в масовката, на невисок диван, до момента в който Ердоган да вземем за пример седеше на висок стол на началническото място. После цяла поредност от дребни държавици с имена, завършващи на " -стан " накараха Путин да ги чака в приемната, до момента в който те бяха " доста заети ". Китайският му сътрудник по този начин и не клъвна на всички вербални хватки, които Путин приложи, с цел да го предизвика да каже нещо във връзка войната в Украйна. А индийският министър председател (който даже не е диктатор) напряко заяви на Путин, че в този момент не е време за войни - и на процедура го инструктира да приключи войната в Украйна в най-кратки периоди.
И тази поредност не спря, дни наред. Казахстан, до неотдавна най-проруският " -стан ", демонстративно се сближи с Китай. А тъкмо по време на срещата Азербайджан и Армения, както и Киргизстан и Таджикистан, още веднъж се сбиха, като по този начин демонстрираха неспособността на Русия да поддържа някакъв обикновен ред в някогашните руски републики.
Посланието към Путин: " Слаб си, излагаш ни "
Резултатите от срещата в Самарканд демонстрираха, че Путин няма никакви шансове да възвърне Съюз на съветските социалистически републики, както обещаваше при започване на войната против Украйна. Ще рече: властта му няма занапред да пораства. Нещо повече. Видя се, че даже властта, с която той към момента разполага, се е смалила до степен, която разрешава и на най-слабата централноазиатска някогашна руска република да го унижава пред погледите на света.
Посланието към Путин е ясно: " Слаб си. А твоята уязвимост излага и нас, довчерашните ти най-близки съратници ".
Остава да забележим какво ще се случи в самата Русия, когато и там отекне посланието " слаб си ".
Б. ред. - Коментарът на проф. Евгений Дайнов препечатваме от
Преди време, откакто бях живял задоволително на съответните места, с цел да ги схвана, написах книга за диктатурите в Узбекистан, Беларус и Русия. Докато я писах, си дадох сметка, че въпросните автократи - Каримов (Узбекистан), Лукашенко (Беларус) и Путин (Русия) - въобще не мислят за себе си като за отломъци от предишното, наказани да бъдат издухани от ветровете на историята. Напротив. Във всичките им дейности още тогава прозираше убеждението, че освен ще оцелеят, само че и ще могат да противостоят на демокрацията и на останалите " западни " въздействия.
Тогава си зададох въпроса (има го и в книгата): След като тези (и сходните тям из света) са толкоз уверени в себе си, способни ли са да създадат някакъв диктаторски Интернационал, който съществено да се заеме с демонтирането на международната народна власт? Поразрових се из техните каузи и изявления и разбрах, че не - не са способни.
Като хищници - плячкосват и се дебнат взаимно
Работата е там, че диктаторите не са политици. Ще рече: не са хора, които пресмятат изгоди и загуби за народите си и на тази основа градят трайни съюзи. Те са като хищници. В тяхната природа е да плячкосват за себе си - и да се дебнат взаимно, без да си имат и грам доверие.
Открих и друго. Диктаторите се ненавиждат между тях. Ислам Каримов да вземем за пример, на власт в Узбекистан още от 1989 година, от време на време съобщаваше на вътрешния си кръг, че Александър Лукашенко (на власт в Беларус едвам от 1994 година) го излага. Съобщаваше, че защото Лукашенко не прави нещата по верния метод (както ги прави Каримов), режимът на Лукашенко излага неговия (на Каримов) режим. Лукашенко на собствен ред мразеше Путин, защото през 1990-те години бе изработил една извънредно комплицирана скица, съгласно която през 2000 година президент на Русия трябваше да стане той, Лукашенко, а не подполковник Путин. А Владимир Путин на собствен ред, въпреки спрямо другите двама най-отскоро на автократската сцена, ги презираше, гледайки на тях като на политически джуджета с искания.
Дори единствено по тези аргументи беше ясно, че на срещата в Самарканд няма да се провежда някакъв резистентен международен антидемократичен алианс, който да ни сътвори съществени проблеми. В Самарканд обаче видяхме и още една причина, заради която диктаторите не са способни да вършат трайни съюзи между тях.
Всеки деспот, чиято власт очевидно отслабва заради личните му глупави политики, излага на заплаха всички останали. Близо до мозъка на всеки гражданин на някой деспот е следният въпрос: " След като най-силният от тях, Владимир Путин, се оказа толкоз очевидно отслабен заради войната в Украйна, какво ми пречи да си показва, че и моят деспот някой ден ще се окаже слаб? ". А това е въпрос, който никой деспот не желае да се задава на негова територия.
Диктаторите почитат мощния, победоносния сътрудник деспот. Но не почитат бития деспот. Защото със своята уязвимост той излага всички тях. Поставя въпроса за тяхната мощ, на всеки един от тях.
Тази настройка изяснява унизеното състояние, в което Путин бе подложен от сътрудниците си на срещата в Самарканд. На общата фотография той бе набутан в масовката, на невисок диван, до момента в който Ердоган да вземем за пример седеше на висок стол на началническото място. После цяла поредност от дребни държавици с имена, завършващи на " -стан " накараха Путин да ги чака в приемната, до момента в който те бяха " доста заети ". Китайският му сътрудник по този начин и не клъвна на всички вербални хватки, които Путин приложи, с цел да го предизвика да каже нещо във връзка войната в Украйна. А индийският министър председател (който даже не е диктатор) напряко заяви на Путин, че в този момент не е време за войни - и на процедура го инструктира да приключи войната в Украйна в най-кратки периоди.
И тази поредност не спря, дни наред. Казахстан, до неотдавна най-проруският " -стан ", демонстративно се сближи с Китай. А тъкмо по време на срещата Азербайджан и Армения, както и Киргизстан и Таджикистан, още веднъж се сбиха, като по този начин демонстрираха неспособността на Русия да поддържа някакъв обикновен ред в някогашните руски републики.
Посланието към Путин: " Слаб си, излагаш ни "
Резултатите от срещата в Самарканд демонстрираха, че Путин няма никакви шансове да възвърне Съюз на съветските социалистически републики, както обещаваше при започване на войната против Украйна. Ще рече: властта му няма занапред да пораства. Нещо повече. Видя се, че даже властта, с която той към момента разполага, се е смалила до степен, която разрешава и на най-слабата централноазиатска някогашна руска република да го унижава пред погледите на света.
Посланието към Путин е ясно: " Слаб си. А твоята уязвимост излага и нас, довчерашните ти най-близки съратници ".
Остава да забележим какво ще се случи в самата Русия, когато и там отекне посланието " слаб си ".
Б. ред. - Коментарът на проф. Евгений Дайнов препечатваме от
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ