Професионален разказ на Севда Йончева пред сп. Енергетика - Електроенергийни

Професионален роман на Севда Йончева пред сп. " Енергетика - Електроенергийни ракурси "

Началото на вятърната енергетика у нас

Исторически хората са употребявали силата напразно още от древността – в началото за задвижване на ветроходни кораби, а по-късно и за мелници, които превръщали зърното в брашно. С развиването на технологиите, вятърната сила стартира да се употребява и за произвеждане на електричество, което през днешния ден зарежда милиони семейства по света.

В България началото на актуалната вятърна енергетика се слага през 2005 година, когато край Сливен – неслучайно именуван „ градът на ветровете “ – е конфигурирана първата индустриална вятърна турбина. Именно отсам стартира българската история на „ опитомения “ вятър. След това се вкарват преференциални цени за изкупуване на електрическата енергия от възобновими източници и България претърпява своя „ вятърен подем “ сред 2008 и 2012 година Благодарение на либерализацията на пазара и дейните частни вложения се построяват към 320 вятърни турбини с обща конфигурирана мощ над 700 MW. Това е интервалът, в който вятърът трансформира енергийния ни микс и хоризонта на България – от Добруджа и Каварна до Шабла, Сливен и Казанлък. Вятърните паркове освен се трансформират в знак на новата енергийна епоха, само че и слагат основите на българската самостоятелност от изкопаемите горива.

С времето турбините стават по-тихи, по-високи и по-мощни, а технологиите – все по-надеждни. Днес вятърната сила към този момент е изцяло конкурентоспособна, без нужда от дотации и се съревновава с обичайните енергоизточници на пазарен принцип.

Вятърната енергетика в България има своите пионери, своята романтика и своите борби – от първата турбина край Сливен до днешните огромни планове, които ще дефинират бъдещето на българския енергиен преход.

Моята история с вятъра

Всичко стартира на Бузлуджа. Един октомврийски ден се качих горе, дружно с хората, които тогава разработваха плана „ Ветроком “. Те мереха вятъра и ми обясняваха концепцията си да „ впрегнат “ тази мощ и да я трансфорат в електричество за района на Казанлък и Стара Загора. Горе по този начин духаше, че напряко свиреше – оня изострен, планински вятър, който кара очите да сълзят и думите да се трансформират в жестове. Да се построят перки до комунистическия монумент на Бузлуджа ми звучеше като огромна екзотика. Красива, донкихотовска фантазия. И ме глождеше оня потребен песимизъм: „ Ама в действителност ли? Тук? “

След към година се причислих към екипа, разработващ плана, и се влюбих във вятъра – в силата и в непокорството му. Годините потеглиха на бързи обороти: от първия чертеж до първия автограф, от разрешителното за градеж до лиценза за произвеждане. Учех от сътрудниците ми в Швейцария, които към този момент имаха опит с вятърни паркове по света и получиха плана. Но да качиш турбини високо в планината беше същинско инженерно и транспортно премеждие.

Влязох в разрешителните като в лабиринт – страници, печати, срещи с общности, кметове, земеделци, овчари, орнитолози и разнообразни други заинтригувани страни. Въпреки всичко успяхме да построим пътища, да преодолеем страха, да отлеем основите и да инсталираме турбините.

Научих, че вятърният план не е просто скица с мегавати, а жив организъм, който диша и се трансформира. Помня първото завъртане на перките /витлата – беше тържествено и всичките часове труд получиха смисъл.

В употребата видях магията: по какъв начин студеният северозападен вятър в три сутринта се трансформира в електричество, захранващо болничното заведение, по какъв начин ветровитият вторник закърпва пиковете на града. Една от турбините даже носи моето име – всички са кръстени на дами от екипа или съпруги на сътрудници. Оттам потеглиха и прякорите, с които съм известна – „ дамата вятър “, „ Севда Вятъра “, а в някои райони и „ Севда Перката “. Нося ги с усмивка. Да, нужна е дребна доза полуда, с цел да се занимаваш с вятърни планове – лудостта да вярваш, че от невидимото можеш да произведеш друго невидимо - електричество и …. Светлина.

Днес работя в CWP – една от водещите компании за развиване на възобновими източници в Югоизточна Европа. Тук създаваме огромни вятърни и слънчеви планове, които са емблематични за енергийния преход на района. CWP има над 17 години интернационален опит, следва най-високите екологични и инженерни стандарти, и потвърждава, че зелената сила може да бъде и стопански, и обществено устойчива. Да бъда част от този екип е продължение на моята персонална история с вятъра – само че към този момент в по-голям мащаб. Днес имам привилегията да работя с хора, които не просто строят турбини, а трансформират метода, по който Югоизточна Европа мисли за силата, независимостта и бъдещето.

Потенциалът на наземния вятър и ролята на мрежата България има отличен ветрови капацитет – изключително в районите на Варна, Шумен, Добрич, Бургас, Казанлък, Сливен, Ямбол и други места в Северна и Източна България, където средногодишните скорости напразно наподобяват на тези в Испания и Гърция. И все пак, страната ни към момента догонва Европейския съюз по новоинсталирани вятърни мощности.

Имаме всичко належащо – земя, вятърен запас, опит и експертиза, само че към момента липсват координирани политики, предвидимост в процедурите и публично доверие. Вятърът чака своя късмет, а капацитетът е голям: до 2030 година се чака нова вълна от наземни планове с общ потенциал към 5 GW, които ще изиграят основна роля в балансирането и сигурността на българската енергийна система. Съвременните вятърни турбини у нас реализират до 3000 MWh създадена сила годишно на конфигуриран мегават мощ, което е висока успеваемост даже по европейските стандарти.

Днес в енергийния микс България има АЕЦ, Топлоелектрическа централа, Водноелектрическа централа, ФЕЦ, системи за предпазване на сила и ВяЕЦ с обща конфигурирана мощ от 700 MW, само че без тяхното разрастване енергийният ни пъзел остава повърхностен. Вятърната сила е гъвкавото и стратегическо звено, което обезпечава нощна и зимна генерация, когато слънцето не е интензивно, балансира системата в пикови часове, добавя и стабилизира слънчевата сила и го прави без гориво, без излъчвания и без взаимозависимост от импорт.

Това не е просто технология, а детайл на енергийната самостоятелност. Енергийната сигурност през днешния ден е въпрос на национална сигурност – в случай че желаеме предвидими цени, резистентност против геополитически разтърсвания и конкурентна стопанска система, би трябвало да използваме личните си запаси умно. А вятърът е тук – български, свободен и изобилен.

За да разгърне капацитета си, вятърната сила се нуждае от мощна и гъвкава мрежа. Вятърът може да бъде благонадежден източник единствено в случай че има къде да бъде „ причислен “ – и точно тук ролята на Електроенергийния систематичен оператор (ЕСО) е решаваща. Като гръбнак на енергийния преход, операторът обезпечава присъединението на новите мощности и построява връзките, които ще дефинират енергийния образ на България през идващото десетилетие.

През последните години ЕСО реализира впечатляващи резултати – сполучливо е интегрирал близо 5 GW фотоволтаични мощности, което е неповторим районен триумф и доказателство, че българската мрежа може да пораства и да се приспособява бързо.

В момента ЕСО осъществя основни планове като CARMEN и GREENABLER, както и националния проект за развиване на преносната система. Тези начинания ще обезпечат интеграцията на новите ВЕИ, повече междусистемни връзки и по-гъвкава, устойчива енергийна инфраструктура. Вятърната сила може да бъде благонадежден и предвидим източник, само че това изисква ускорение на разрешителните процедури, въвеждане на контракти за разлика (CfD), които дават сигурност и непоклатимост на вложителите, както и дълготрайна национална тактика с небосвод оттатък 2030 година.

Как е по света?

Вятърната сила към този момент е основен дирек на енергийната самостоятелност в редица страни по света. Дания създава над 55% от електрическата енергия си от вятър, трансформирайки се в международен знак на резистентен преход. В Испания и Германия делът напразно доближава към една трета от общото произвеждане, а в Съединени американски щати всеки втори нов мегават идва от възобновими източници – най-вече вятър и слънце.

Китай е абсолютният водач по мащаб – с над 440 GW конфигурирани вятърни мощности, повече от половината от общия международен потенциал. Страната построява нов вятърен парк на всеки няколко дни, в това число огромни комбинирани системи с акумулатори и ФЕЦ. В Бразилия, където вятърът духа устойчиво по североизточното крайбрежие, той към този момент обезпечава над 14% от електрическата енергия, потребявана в страната, и е един от най-евтините енергийни източници в района. Технологиите и мащабът непрестанно смъкват цените, а комбинацията с акумулатори и цифрови EMS системи трансформира възобновимите източници в главен, благонадежден и управляем потенциал. Вятърът към този момент не е просто допълнение – той е доказателство, че устойчивостта може да бъде и икономическо преимущество.

Митове, митове и дезинформация

Дезинформацията против възобновимите източници не е случайност. Тя е проведена и целенасочена акция, която цели да забави енергийния преход и да подкопае публичното доверие в чистите технологии. Създава се фабрично, усилва се алгоритмично в обществените мрежи и се показва по този начин, че да наподобява естествена и всеобща.

Често се популяризира посредством местни страници и групи във „ Facebook “, посредством клюки по кафенета,  а зад нея стоят локални ползи и все по-видим геополитически намеси – част от хибридната война против Европейски Съюз и зелената промяна.

Целта е елементарна: да се посее подозрение, да се повтори неведнъж, да се сътвори чувство, че „ всички приказват “, и най-после да се показа дезинформацията като „ различна истина “. Резултатът – съмнение, боязън и комплициране. А те са най-големият зложелател на напредъка.

Сред „ обичаните “ ми легенди са „ Перките са нездравословни и рискови. Около тях няма живот. “ Това е може би най-разпространеното подстрекателство – че вятърните турбини въздействат отрицателно на здравето на хората, животните, птиците и пчелите. Истината е напълно друга. Вятърните турбини са общоприетоо съоръжение и са изцяло безвредни – за хората, за животните и за околната среда. В България към този момент повече от 20 години работят вятърни паркове и през това време няма нито един регистриран случай на нараснала заболеваемост, нито недоволства от земеделци, животновъди или пчелари.

Турбините не излъчват нездравословни субстанции, не трансформират микроклимата, а равнището на шума им е по-ниско от това на преминаващ автомобил. Съвременните планове възнамеряват построяването им на най-малко 500м от обитаемоте места и минават през строги екологични оценки, които подсигуряват сигурност за хората и природата.

Често се повдига и тематиката за птиците – още един мит, който от дълго време е опроверган с обстоятелства. По данни на Европейската вятърна асоциация същинската опасност за птиците идва не от турбините, а от климатичните промени. С други думи, турбините се подреждат на последно място измежду аргументите за смъртността при птиците, надалеч след колите, прозорците на здания и котките. Природата се приспособява доста по-добре, в сравнение с постоянно ѝ приписваме – към турбините гнездят щъркели, ловуват хищни птици, а тревните площи под тях са леговище за зайци и лисици.

Друг мит е, че „ Вятърните паркове лишават плодородна земеделска земя. Земята става пустиня. “ Това е другият постоянно повтарян мотив, само че и той не устоя на инспекцията на обстоятелствата. България разполага с 52 милиона декара земеделска земя от които 35 милиона са обработваеми. А всички слънчеви и вятърни паркове, издигнати досега, заемат общо към 42 000 декара, което е едвам 0,0012% от обработваемата повърхност на страната.

Дори в случай че всички капиталови планове се осъществят, площта няма да надвиши 100 000 декара – за съпоставяне, въглищните централи заемат над 240 000 декара. Това значи, че ВЕИ плановете не просто заемат минимална повърхност, а и са несъизмеримо по-малко натоварващи за природата. Вятърните паркове също не лишават земята от земеделците – те я споделят. Под турбините може да се оре, сее и жъне. Така земята работи по едно и също време и за земеделието и за енергопроизводство. Вместо „ пустиня “, вятърът носи развиване – инфраструктура, работа и доходи за локалните хора.

Цялата стартирана митология за вредата от ветропарковете цели да провокира боязън и комплициране измежду хората. Но истината е друга: вятърната сила е безвредна, ефикасна и изцяло съвместима с природата и хората. Днес дезинформацията се пробва да раздели публичното мнение. Но на терен действителността е друга – фермери, пчелари и локални общности работят паралелно с турбините и виждат изгодите. Вятърът не разделя – той свързва.

Достижимото бъдеще на вятърната сила

Митовете ще отшумят, само че вятърът ще остане. България може да утрои вятърните си мощности до 2030 година и да стане чист енергиен експортьор. Вятърната сила, в композиция със фотоволтаиците и батериите, може да генерира евтина, постоянна и предвидима електрическа енергия. Това към този момент не е фантазия, а опция, която чака храброст и решения. За да реализираме задачата – 75% понижаване на въглеродните излъчвания и цялостна промяна на енергийния бранш, България би трябвало да построи:

• над 11 GW нови възобновими мощности (ФЕЦ и ВяЕЦ) – към +4–5 GW ВяЕЦ и +7–8 GW ФЕЦ до 2030 г.;

• най-малко 2 GW потенциал за предпазване (батерии и ПАВЕЦ), с цел да се подсигурява балансирането;

За да реализира това страната ни би трябвало да се възползва от Реформата на пазара на електрическа енергия (Electricity Market Design Reform), призната от Европейски Съюз през 2024 година, която предлага два основни механизма, които могат да отключат новата вълна от вятърни и слънчеви планове у нас - CfD (Contracts for Difference) – гаранция за предвидимост и CRM (Capacity Remuneration Mechanisms) – гаранция за надеждност.

България има всичко – вятър, слънце, мрежа и хора. Нужно е единствено неизменност, доверие и визия. С верни политики и постоянна регулаторна рамка страната ни може да реализира това, което до неотдавна изглеждаше химера – произвеждане на чиста, самостоятелна и конкурентна електрическа енергия, налична за всички консуматори.