Проф. Васил ПродановДокато идеята за интелигенцията и нейната специфична роля

Проф. Васил Проданов

Докато концепцията за интелигенцията и нейната характерна роля поражда в Източна Европа, въобще в общества, изоставащи в своето развиване, то концепцията за интелектуалците се появява в Западна Европа и на първо място в страни като Франция. Трябва да имаме поради, че в страни като нашата и в Западна Европа исторически преобладават две разнообразни показа за мястото и ролята на интелектуалците.

Като оставим на страна множеството полемики на тази тематика повече или по-малко общоприето е, че това са хора с висше обучение, от филантропичната сфера, със значимо въздействие в общественото пространство, играещи ролята на обществен хайлайф, утвърждаващ избрани полезности, критикуваш, отхвърлящ, одобряващ властта през призмата на тези полезности.

Не всеки човек с висше обучение е интелектуалец. Висшето обучение и заниманието с мисловен труд са присъщи за интелигенцията. Но не всеки занимаващ се с мисловен труд е интелектуалец. Има стотици науки и научни служащи, специализирали се в избрана област на познанието, които сами по себе си не са интелектуалци.

Интелектуалецът е освен това от човек, занимаващ се с мисловен труд в някаква тясна интелектуална област. Две са най-важните му характерности, различаващи го от интелигента.

Първо. За разлика от интелигента, който просто е човек, представител на несъмнено разделяне на труда, притежател на характерно експертно познание, интелектуалецът не е стеснен специалист, въпреки че може да има и тези качества, само че не те са задоволителни да бъде интелигент, само че не и интелектуалец.

Второ. Интелигенцията е обвързвана преобладаващо с репродуктивни действия, при нея творчеството не е водещо, както при учените и художествените създатели. Иновативността и творчеството, основаването на нови хрумвания, познание, полезности вършат интелектуалците фигури, които са склонни да се опълчват на стакуквото, на към този момент съществуващото, да бъдат сериозни към него.

Модерната ера се разпростира с възхода на просветители и интелектуалци, чиито думи звучат мощно в обществената сфера и могат да въздействат върху милиони хора, да бъдат гласове, които водят до революции, протести, нравствени пречиствания. Със секуларизацията църквата и свещениците като медиатори сред профанната действителност и трансцедентността са заместени от интелектуалците, а християнската концепция за спасението е заместване са концепцията за напредъка, който води хората и обществата към един по-добър свят, учреден на знанието и науката. Съвсем естествено е, че носителите на знанието и науката стартират да се преглеждат като основни медиатори в придвижването към подобен свят. Те имат привилегирована епистемологическа и морална позиция, тъй като модерната придвижвания на напредъка е постижима точно посредством техните достижения.

Така интелектуалецът се трансформира в основна фигура на началните стадии на модерността, тъй като се възприема като основна фигура в една този развой. Той е основният участник и начинател на напредъка. Интелектуалната химера на Просвещението е за господството на интелектуалеца посредством «просветения монарх» или лидер (Фридрих Велики, Сталин, Живков) или даже непосредствено.

За това способстват и особената централизираща и усилваща гласа на интелектуалеца функционалност на връзките от 70-те години – в началото печатната машина, а по-късно националното радио и телевизия, които елементарно могат да създадат интелектуалеца забележим и гласът му да доближи до огромно количество хора.

От Мартин Лутер и Томас Пейн, през Волтер и Русо до Зола и Сартр огромните европейски интелектуалци имат гласове, в които се вслушват всички. Интелектуалците играят особена роля освен при делегитимация на съществуващите системи и обществените революции, само че и при образуването на нациите.

И българската нация се образува с помощта на работите на интелектуалци от Паисий през възрожденските просветители до Иван Вазов и Антон Дончев. Интелектуалците играят забележителна роля при “въобразяването на нациите ”, в случай че използваме термина на Бенедикт Андерсън.

В развития западен свят върховият час на интелектуалците бяха събитията към 1968 година и по-късно те бяха смачкани от консумативната просвета и шоу бизнеса, от ПР тактиките и маркетинга, а постмодернистката вълна през 70-те-80-те години, отхвърляща “големите разкази ” и привилегированите епистемологически и морални позиции, заличаваща разликата сред действително и нереално, достоверно и неавтентично, истинно и неистинно, теоретически се трансформира в цялостен погром точно на интелектуалците.

На тях започнаха да гледат като хора, които не знаят истината повече от междинния човек и те бяха пометени от историческата сцена от звездите.Там, където в миналата ера стояха интелектуалците, през днешния ден се настаниха звездите. Знаменитостите не претендират за привилегирована епистемологическа и морална позиция позиция, те са такива, тъй като съумяват да бъдат пред очите на всички и получават своя обществен статус основно тъй като могат да забавляват, да вършат шоу или кавги. Нобеловите лауреати по физика са изместени в общественото пространство от доста по-известната водеща на толк шоу Опра Уинфри.

Интелектуалецът в модерната българска история

Появата на модерната българска страна вследствие на процесите по време на Възраждането през ХІХ век и на геополитически намеси е тясно обвързвано с появяването на български просветители и апостоли – интелигенция и интелектуалци, които играят водеща роля във образуването на обща национална еднаквост в релативно обособените преди този момент райони, а по този начин също и в процеса на национално-освободителни битки. Именно те формулират и постановат една нова ценностна система, в която националното избавление и нацията имат основополагащо място в ценностната система.

От Отец Паисий до Ботев, Каравелов и Вазов интелектуалците интензивно конструират национално схващане, национална еднаквост, национална история. Откриват корените на нацията надалеч обратно, в това време са под въздействие на модерните теории за науката и знанието и издигат в фетиш знанието и неговите носители от Кирил и Методий до наши дни.

Освобождението и образуването на национална страна обаче внезапно трансформира обстановката с интелигенцията и интелектуалците, трансформирайки тяхното предишно конфликтно отношение с османската власт в комплициран вид взаимовръзка с властовите институции на модерната страна. В една страна, в която политиката и страната стават основен инструмент за обществено развиване пораждат и съответни спорни зависимости сред интелектуалци и политика. Те са разнообразни да вземем за пример от тези, които пораждат в прилежаща Турция, където има традицията на мощен боен хайлайф, който играе и водеща роля в основаването на модерната турска страна, която е конструирана по този начин, че на всеки стадий военните елити основават непоклатимост и последователност.

В България липсва традиция на мощни военни елити и в нея се образува комплицирано и мощно спорно отношение сред интелигенция и политици, интелектуалци и политици.

Интелектуалците извънредно елементарно се трансформират в партийни деятели и политици. Една новоосвободена страна с неразвити елити всеобщо употребява точно интелигенцията и значимите интелектуални имена в политиката. Голяма част от партиите и техните поддръжници на всички стадии са известни имена от културната и научната сфера, а кръгове от опитващи се да бъдат самостоятелни интелектуалци от вида на този към списание „ Мисъл ” на лекар Кръстев остават рядко събитие.

В България след Освобождението огромната част от художествените създатели стават членове и деятели на партии. Алеко Константинов е член на Демократическата партия и ще стане жертва на политическо ликвидиране. Найчо Цанов, Тодор Влайков, Стоян Костурков, Стефан Гидиков са свързани с Радикал-демократическата партия. Много надарени интелектуалци са членове на социалдемократическата партия като едни отиват при тесните, други при необятните социалисти.

Най-големият български мъдрец Димитър Михалчев е на три пъти дипломат на българското държавно управление в чужбина, а гневния му конкурент Тодор Павлов стига до позицията член на политбюро на комунистическата партия.

Това е интелигенция, която се управлява от правилото на партийността. Тя дава съображение на Ленин да приказва, че интелигенцията не е независима група, а обслужва една или друга партия. В тях те всъщност работят като политици.

И съвсем всяко държавно управление има в своите редици такива имена, които постоянно са сред най-критикуваните и най-неодобряваните. Така беше с някогашния културен министър Божидар Абрашев по времето на Национална движение „Симеон Втори", по този начин е в този момент със здравния министър в настоящето държавно управление. Такава политически ангажирана интелигенция има на всички места през днешния ден. Много от огромните имена в Холивуд показват мощни политически пристрастия. Мартийн Шийн управлява демонстрации против политиката на Буш. Шарън Стоун, обезверено съобщи откакто Буш бе определен за втори мандат, че ше емигрира. Анжелина Джоли и Брат Пит се карат всекидневно заради пристрастията си към разнообразни номинации за президент от Демократическата партия.

Вторият вид взаимозависимост е обвързван с обстоятелството, че интелектуалците на всички стадии не са свързани със свободни, самостоятелни от страната специалности, а са всъщност държавни служители. Става дума за традиция, идваща още от първата българска страна и православния цезаропапизъм, при който духовната власт е подвластна от светската и подчинена на светската, която от своя страна поддържа и толерира духовници и интелектуалци, давайки им относителна независимост в рамките, на която те не делегитимират властовата система. Само в един къс интервал на няколко десетилетия през времето на Възраждането през ХІХ век обстановката се трансформира и сякаш се появява интелигенция и с нея интелектуалци, които влизат в спор с властовите институции.

Всъщност по този начин е във всеки интервал на срив на легитимността на властта, когато се основава илюзията, че интелегенция и интелектуалци, играещи съществена роля в легитимацията и делегитимацията на властови структури, получават водеща роля в развиването. В тези къси интервали сякаш идва „ великото време на интелигенцията ” и на водещата част от нея - интелектуалците, а част от тях влизат в епицентъра на политиката, освен легитимирайки нови властови структури, само че и участвайки в тях. Но това е единствено напълно къс интервал, в който изгарят илюзиите на интелектуалците за автономия и значителност.

В България от началото на модерната българска страна се утвърждава традиция на мощна интервенция на страната в културата и науката и на взаимозависимост на интелигенцията от страната, която е неин шеф. Причините за това са преди всичко, че има относително дребен и безпаричен пазар на продукция на интелигенцията и на интелектуалците и те могат да се появят и съществуват единствено благодарение на страната.

Освен това закъснялото развиване трансформира страната в главен инструмент за рационализация, за създаване на съвременни институции и в тази си роля тя основава последователно и възходящо количество интелигенция и интелектуалци.
Най-големият български публицист Иван Вазов минава през длъжности от мирови арбитър до министър.
Пейо Яворов работи дълги години като пощенски служител, библиотекар, драматург на националния спектакъл – все места, на които получава заплата от страната.
Пенчо Славейков е шеф на Народния спектакъл, Владимир Василев – негов дълготраен шеф.
Голям български археолог като Богдан Филов ще стане министър ръководител.
Дори Кръстю Кръстев е преподавател, шеф на учебно заведение, учител в Университета – все държавни институции.
Интелигенцията е мощно обвързвана с страната, вади хляба си като чиновници заплащани от страната, което стеснява опциите за нейно независимо пространство.

Три са главните аргументи за това.
Първата е изостаналостта и стремежът на догонване на развитите европейски страни, в което страната играе основна роля, както при построяването на общонационална просветителна система, по този начин и при основаването на съществени културни институции.
Втората е континенталните европейски мостри, които се възприемат в построяването на българската страна, основно от Германия и Франция, където обичайно имаме забележителна етатизация на културата. Третата причина са дребните размери на страната и относително дребен пазар на съществена част от художествените артикули, които не биха могли да се основат и действат без помощта на страната.

В резултат на всичко това преобладаващата част от художествените създатели са държавни чиновници, работят в някоя от главните държавни културни институции – Народна библиотека, Народен спектакъл, Опера, Университетът, системата на образованието. Възприема се континенталната традиция на мощен ангажимент на страната към културата, на основаване на национални културни институции, в които създателите са щатни чиновници на страната на непрекъснато място, а не създатели на свободна процедура. Изобщо развиването на национална просвета е задача на страната и художествената интелигенция е мощно обвързвана с нея, огромни нейни представители са свързани надлежно с Фердинанд, Борис ІІІ, Тодор Живков, които включват в своя другарски кръг огромни имена от тази интеллигенция и й обръщат особено внимание като художествени създатели.

Този развой стига своя разцвет през 70-те – 80-те години на ХХ век, когато страната основава голяма материална база на култуата, мощна мрежа от културни институции и забележителна за мащабите на страната художествена интелигенция, мощни художествено-творчески съюзи със солидна материална база, както и система за материално морално стимулиране на обособените създатели. Добре са известни националните и заслужили създатели в другите области. Ителектуалците, свързани с културата, просветата, науката, подкрепяни и от националната страна, фаворизирани от учебниците на държавното висше обучение играят основна роля в общественото пространство. Това е особоне особено въобще за страните, където имаме висока степен на демаркетизация на културната сфера, както е в някогашните социалистически страни.

Тази традиция, при която най-големите художествени създатели са държавни служители поражда измежду тях парадоксална двойнственост. От една страна е лакейниченето със мощните на властта политици, стремежът да си осигуриш тяхната поддръжка, високата степен на политизация на немалка част от създателите. Това съответствува със устрема на политиците и властта да получат поддръжката на художествената интелигенция.

От друга страна, обаче по природа художественото творчество допуска креативна независимост и художествените създатели изпитват блян към по-голяма независимост и когато количеството им нараства, а позицията на властта и страната се разклати, огромна част от тях са склонни бързо да трансформират позиции.

Българският интелигент елементарно минава от чиновническата плашливост на Душко Добродушков и Акакий Акакиевич и политическо примирение и слугинаж към краен радикализъм, когато са се раздрусали краката на властта и особенно когато към този момент си е отишла и критичността не наподобява рискова. Това се вижда даже единствено от гневните борци и отрицатели на «тоталитаризма», появили се обаче след 1989 година, които с «безумна смелост» оферират всевъзможни форми на неговото заклеймяване и порицаване. Всъщност и противоположният преход от идеализъм и радикализъм към опортюнизъм и самовластие също е характерен освен за нашенския, само че въобще за балкански интелектуалец в политиката.

Идейността, духовността, възпитанието на индивида са сурогат на пазарните връзки и интелектуалците би трябвало ежедневно да поддържат “големия разказ ” за бъдещото общество, който играе ролята на интегратор на актуалното общество. Те изясняват смисъла на обществото, на измененията в него, на дейностите на неговите водачи и се пробват да вместят в него смисъла на самостоятелното човешко битие. Това от своя страна обуславя обстоятелството, че в никакъв случай в историята на някогашните социалистически страни не е имало толкоз значими предпоставки за развиване на художествената просвета, както през последните две десетилетия на държавния социализъм – през 70-те – 80-те години на ХХ век, когато Министерството на културата се разраства и става изключително значимо и се слага въпросът за „ всенародна стратегия за естетическо образование ”.

Две са главните аргументи за това. Първата от тях е самата специфичност на социалистическото общество, което е ориентирано към избран блян в бъдещето и тази обща ориентировка пронизва целия публичен живот. Предполага се, че оттатък настоящата действителност има друга, предстояща, бъдеща, по-добра, през призмата на която би трябвало и може да забележим и оценим актуалната реалност и по този начин нашето ежедневно съществуване непрестанно носи със себе си избрани трансцендентни смисли.

Това се постанова като способ на социалистическия натурализъм, предполагащ че сегашното и неговите герои постоянно би трябвало да се виждат през призмата на някакъв блян. А изкуството във висока степен е точно това – представител на трансецндентни смисли. Така то става инструмент за образование, за готовност на хората към обща перспективна, служи за инструмент на оценяване на сегашното през призмата на някаква нормативно-ценностна система, предопределено е да прави индивида по-добър. То не просто отразява света подобен, какъвто е, а е ориентирано към неговата дейна смяна, чуаствува в конструирането на държанието и на действителността.

Отслабването на мобилизиращата мощ на идеологията на социализма, на ориентацията към бъдещето намира израз във обстоятелството, че от 70-те години нараства смисъла на историческата литература – разказ и кино, ориентирани към образуване на единна национална еднаквост. Следва да се има поради, че с тези свои обществени и ценностни характерности социалистическият натурализъм като способ на изкуство не се разграничава значително от огромна част от Холивудската продукция – тя също конструира реалност, отразява съществуващото през призмата на водещи американски полезности – индивудалната деятелност и триумф, патриотизма, самостоятелната интензивност, посредством която може да се промени и избави светът, фамилните полезности. В средностатистическия американски екшън основният воин нормално избавя света от рискови естествени бедствия или терористи.

Втората аргументи за неповторимият напредък на културата в изискванията на социализма е характера на икономическите отношение, изключително след 60-те години на ХХ век, когато паричната маса в ръцете на популацията бързо нараства, само че мъчно може да бъде покрита от предмети на ползване и което е по-важно – не може да бъде влагана в акции или частна благосъстоятелност за разширено възпроизводство. При това състояние в популацията има възходящо количество средства, които се употребяват за културни цели и потреблението на книги, филми, концерти, театрални представления е голямо.

Художествената литература се издава в десетки хиляди екземпляри и постоянно се получават опашки за нови книги. Една голяма маса от популацията, релативно повече в сравнение с и в най-развитите страни се интересува от художествена просвета и литература. Светът на изкуството оламе допуска креативна независимост и висока степен на идеалистичност, химеричност във вижданията на действителността. Когато той стане прекомерно мощен, неговите носители съставляват значима мощ, която може да влезе в конфликт с действителността и контролните система на тази властта.

Така сред 60-те и 80-те години в България стават вероятни да вземем за пример обстоятелства като финансирането и основаването на 30 кино лентата годишно (след 1989 година те са несъмнено един годишно), предприемането на огромни акции като тази за 1300 годишнината на българската страна и прочие В интервала сред 60-те и 80-те години в България е основана мощна система на йерархически привилегии на интелигенцията – посредством голям брой разнообразни звания като “Заслужил ” и “Народен активист ” на културата, науката и прочие, които правеха тази група основен фактор във действието на системата. Премахването на тези привилегии в края на епохата на държавен социализъм е един от многото фактори за последователното опълчване на интелигенцията на системата.

Съюзите на писателите, артистите, музикантите, публицистите, художниците, преводачите и така нататък по този начин наречените " креативен организации " са мощни обединявания, които освен са непрестанно ухажвани и получаващи големи запаси от пластите, само че и от тях се рекрутира немалка част от ръководещата каста. Те разпределят разнообразни награди и богатства, имат лостове за въздействие в разнообразни сфери на обществото. От всяка професионална група на " креативната интелигенция " има най-малко стотина души, които заемат най-висши позиции освен по степен на гласност, само че и по материални благоприятни условия и дарба да въздействат върху всеобщото схващане. В смисъла на Грамши държавният социализъм не просто основава своя " органична интелигенция ", само че и това е главната част, от която се рекрутират представители на ръководещата каста.

Интелектуалците играят ролята на публични възпитатели на индивида, чието държание не може да бъде насочвано дейно с механизмите на пазарния персонален интерес. Но казусът е, че тяхната функционалност е освен ценностна, само че и епистемологическа – те се пробват да отразят и обяснят съществуващата действителност, а това отражение и пояснение непрестанно допуска излизане оттатък съществуващи граници на пояснение на нещата и да влиза в спорове с всевъзможни опити да се слагат строги идеологически граници на познанието.

През 1986 година, когато се разпростира перестройката, в България има 1 млн. 140 000 души с висше обучение, от които в по този начин нар. «непроизводствена сфера», включваща науката, културата и ръководството са 181 000 индивида.

Общо в системата на просвета, изкуство, обучение, просвета работят над 1 млн. 800 000 индивида. Това е голяма маса от хора, които по образованието си и широтата на визията си не може да не влизат в спор със система, която им постанова политически ограничавания, да не породи спор сред интелигенция и власт в търсене на доста по-голяма креативна независимост и народна власт.

Още повече, че по това време единствено към 200 хлияди или една шеста от висшистите са членове на комунистическата партия, голямата част от тях не са и съставляват различен хайлайф, които не може да не влезе в несъгласия с партийните структури. Създава се настройката, че последователно това ще става от ден на ден характерност на обществената сфера, че идва «великото време» на интелектуалците, които ще играят с помощта на своите познания и качества, водеща роля в публичния живот. Стимулът пристигна от Москва, само че българската интелигенция и интелектуалци бяха подготвени за това.

По време на перестройката всички те са държавни чиновници, само че както огромната им маса, по този начин и характера на активността им ги тласкат към предпочитание за по-голяма автономност и отпадане на каквито и да е ограничавания пред креативната им независимост. Утопичното им предпочитание е за страна, която не ги лимитира, само че продължава да се грижи за културата и художествените създатели в същите, дори в по-големи размери.

В Източна Европа фигури като Солженицин и Сахаров играха основна роля в делегитимация на съществуващата система. Държавният социализъм като радикална модернистка идеология сътвори голяма маса от интелектуалци, които обаче влезоха в спор с политиците за позицията на медиатори сред масите и трансецендентните истини на историята, аргументиращи властта. По време на перестройката и скоро по-късно интелектуалците взеха решение, че най-сетне “времето е тяхно ”, че би трябвало да получат “истинска независимост ” и ще основат света, в който те ще бъдат единствените носители на истината и полезностите. Това се оказа платонова заблуда. Така тази част от интелигенцията се хвърли през глава в политиката и се трансформира в ударна мощ за заличаване на съществуващата политическа система и свързаната с нея страна.

Интелектуалците бяха на гребена на вълната по времето на перестройката, в действителност десетилетието сред 1985 и 1995 година

Във Великото национално заседание през 1990 година влязоха известни имена от тях като Валери Петров, Йордан Радичков, Вили Цанков, Васил Михайлов, Георги Мишев и редица други. След това стартира упадъкът на интелектуалците и на уважението към престижите.

След “Великото време на интелигенцията ”, една съществена част от интелектуалците бързо се трансформира в отряд за политическо обслужване на политици, който във всяка основна политическа обстановка счита, че има от предходния символен капитал, който се пробват да трансферира на политиците и да влияят на обществото. След 1989 година и изключително през 90-те години на ХХ век интелектуалци влизаха и излизаха в политиката, подкрепяха партии и водачи.

Група интелектуалци написаха „ Жельо Желев или революция ”. Други стотина интелектуалци написаха писмо до Симеон, чийто лайтмотив беше „ Искаме си царя ”. През всичките тези години интелектуалците през глава се впускаха в политиката, демонстрираха леви, десни и така нататък задължения, поддържаха партийни платформи, играеха ролята на свита на този или оня политик, т.е. бяха освен мощно едностранно политизирани в една или друга посока, само че редица от тях хвърляха съчки в огъня на омразата и политическите противодействия, бивайки гневни маши на един или различен политик.

Това дефинитивно обезцени и дискредитира понятието за интелектуалец като представител на група с особена позиция, от която се виждат познания и полезности, които от другаде не се виждат.

За да си разбираем това, което стана следва да имаме поради и особеностите на българската интелигенция и интелектуалците след 60-те години на ХХ век.

Поне в три разнообразни смисъла те съставляват гранична обществена група, намираща се на границите и заради това притежаваща висока неустойчивост обществена група.

Първо, те не са самостоятелна обществена група, а са подвластни от политиката и страната и непрестанно се люшкат сред интелигентската автономност и политическото хамелеонство, сред желанието те да бъдат господстващата обществена група и директното послушание на политиците.

Втората граничност е в това, че в преобладаващата си част са първо потомство интелектуалци след бурно екстензивно повишаване на образованите хора за към две десетилетие.

Третата граничност е резултат на обстоятелството, че ускорената рационализация основава огромна маса от художествени създатели и учени, които в една дребна и ускорено модернизираща се страна в действителност са трансмисии на полезности и модели, на мостри, основани някъде другаде. Те са резоньори на нещо ставащо, отвън тях. Неслучайно да вземем за пример тяхното държание е по този начин мощно подвластно от руската перестройка и това, което става със руските интелектуалци и интелигенция. Поради тази граничност психически немалка част от тях показват държание на маргинална група, на гамен интелектуалци с крайности и радикализъм, които са надалеч от рационалността, както и от естествената за хората на културата роля да бъдат носители на последователност, да основават мостове, а не да късат с приемствеността и с мостовете. Те показват характерности, описвани в предишни интервали като характерности на дребната буржоазия – сред крайния радикализъм и нихилизъм, от една страна и конформността и консерватизма, въпреки това.

Интелектуалците се трансфораха в гробокопачи на социализма, само че неговите руини смачкаха и тях. Новата свръхнаситена и конкурентна среда, където се надвикват хиляди медии и милиони хора обезличава интелектуалеца, трансформира го в един от многото, неговият глас е заглушаван от милиони други гласове. Авторитетът на неговия глас е изгубен в политическото многогласие и противодействия в края на един изтощителен преход от една система към друга система в българското общество.

Опитите на групи интелектуалци да повтарят още веднъж и още веднъж популярното „ Аз упреквам ” на Зола във връзка едно или друго обществено събитие стартира да провокира медийна стигматизация, отричане и опълчване, да наподобява фарсово несъответстващо. Част от предходните интелектуалци бяха въвлечени във всекидневните тълкования на ставащото на нивото на обслужващи обстановката демоскопи и политолози от вида на тези, които Платон назовава “доксософи ” – “познавачи на мнението, които се мислят за учени ”, поставящи проблемите на политиката със същите термини, както и предприемачите, политиците, политическите публицисти, а те през призмата на сериозно отменяне на наличното съществуване.

Оставени на пазарните взаимоотношения интелектуалците откриват, че доста от творбите, които по-рано са носили облага и са били всеобщо употребявани, в този момент губят потребителя си. След отварянето на границите в страната е нахлул голям поток от културни артикули на световните пазари, които мъчно могат да се конкурират на национално ниво.

В света на консумативната просвета не високите полезности на интелектуалците, не огромните истини, а шоуто, развлечението, абсурдът са по-продаваеми артикули. Издаването на българска литература, което в миналото е било печеливша промишленост, през днешния ден се трансформира в изтезание. Има нова пазарна обстановка в културата, която избутва в страни огромна част от миналата художествена интелигенция, а учените се оказват от ден на ден сякаш без консуматор на своето познание от нас. От тях се желае не да бъдат «духовни будители», а да «правят» и «печелят проекти». Министърът на финансите се интересува не от това дали могат да открият някоя нова истина, а дали могат да продадат тази истина.

В тази обстановка една част от интелектуалците не престават да гравитира край политици и политически сили, даже да показва неведнъж крайности в политизацията или поклонението пред властови мощните на деня, само че като цяло нейният статус е коренно изменен. Те мечтаят за страната и нейната поддръжка, каквито ги е познава по-рано, недоволства от пренебрежението към културата, възмущава се от падналия усет на потребителя и е омаломощена от конфликта на културата сред страната и пазара. Държавата повече няма средства, а и няма и доста предпочитание да се занимава с културата и науката, а пазарът отхвърля огромна част от досегашните културни артикули, няма капацитет да използва просвета, не се интересува от нея.

През 1990 година към момента има останали от времето на социализма 2174 кина, през 2003 година те са едвам 149, а останалите са приватизирани и употребявани за напълно други цели.
От 1990 година до момента са закрити над 1200 читалища, което е над една четвърт от всички тях. Библиотеките в страната са намалели с към една трета. Губят се културни обичаи и натрупвания. Отделяните за просвета 0.6 % от бюджета наподобяват отчайващо малко и тя наподобява сякаш напълно забравена от страната, въпреки че науката с нейните 0.4 % е обще по-зле. Общо те са се свили до 1 %, което наподобява като насмешка за заступорената в обезсърчение или хвърляща се в борби между тях за повече средства художествена и научна интелигенция.

Така вътре в нея стартират разправии по какъв начин да се разпределят средствата – дали да вземем за пример да се дават за кино или за спектакъл, за предпазване на културно-историческо завещание или за операта и музикалния темперамент и прочие Скандалът Морфов при връчване на премиите «Ааскер» е характерен израз на спешното положение в културната общественост, в която всяко съсловие гледа да избута другарчето си, с цел да оцелее при по-добри условия.

През 2006 година влезлият към този момент много години в политиката интелектуалец Андрей Пантев написа специфична публикация, чийто главен извод беше, че «интелектът пречи в политиката». И може би е прав, в случай че следим засилващата се неприязън на политици към интелектуалци. Същевременно доверието към българите към политиците съгласно едно проучване у нас през 2007 година е паднало до 8 %. Между тях и интелигенцията като цяло и интелектуалците в частност се е оформила бездна.

Десните интелектуалци, които се пробват да вършат партийно насочено придвижване декларират, че са били принудени на това тъй като са били «несправедливо отстранени» и «незабелязани» ог Съюз на демократичните сили.

От ляво пък по време на избори припознаха като интелектуалци, които могат да служат на техните партийни цели чалга артистите Азис и Десислава.

И от ляво и от дясно интелектуалците бяха използвани и захвърляни от партиите през последните 18 години. Затова взеха решение да почнат да работят независимо. Една част от тях като партийно насочено обединяване, а друга, демонстрираща своята непартийност, подкрепяйки кметове с друг цвят, пробвайки се да наложат визията за интелектуалеца в действителност като изравен настрана от партиите, не приемащ партийността и служенето непосредствено на партиите.

Символният капитал на понятието за интелектуалец стартира да се размива не къде да е, а в обществената сфера на обществата, които претендират да са „ учредени на знанието ”. Там новите връзки дават опция да се чуват милиони гласове и в тях мъчно може да се отдели особено претендиращия за привилегирована морална и епистемологическа глас на интелектуалеца. Опитите на фигури, които да се пробват да постановат на всички общозадължителни стандарти непрестанно се оспорват. Милиардите, включени в интернет общуването в безбройните блогове и конгреси могат да дават всевъзможни оценки, визии, отзиви и измежду това гигантско голям брой от гласове доста по-трудно е да се откроят някои със специфичен статут.

Всъщност има такива гласове, само че те не са на интелектуалците, а на звездите, на звездите на всеобщата просвета, на шоу продукциите, на спорта, на известни телевизионни водещи, на кинозвезди и политици и всевъзможни други фигури, които изпъкват в общественото пространство. Предходният вид интелектуалец обаче не може да изпъкне в това голямо голям брой.

В общественото пространство на късната модерност гласът и физиономията на Азис се виждат и знаят от повече хора в сравнение с да вземем за пример на ректора на Софийския университет, гласът на шоумена Слави Трифонов се чува десетки пъти по-силно и стига до стотици пъти повече хора в сравнение с гласът на ръководителя на Българската академия на науките..

Писателският статут пада до черноработник в общественото пространство. Имената на огромните учени, без значение от масовизирането на тази специалност, в общественото пространство са по-малко известни от тези на шоу звездите и следващите миски на стилните сцени и фестивалите за хубавици, гледачки и религиозни дейци, следващите шумни звезди от следващото реалити шоу. Телевизията, шоубизнеса, киното, интернет заливат непрестанно индивида с голямо количество информация, в която сякаш понижава смисъла на трайните полезности.

Пиер Бурдийо отбелязва: “Телевизията безспорно е съдействала също толкоз, колкото и подкупите, за деградацията на гражданските добродетели. Тя прикани и сложи на политическата и интелектуалната сцена “самохвалковци ”, загрижени най-много за това да ги видят и оценят – в цялостно несъгласие с полезностите на скромната лоялност на публичния интерес... ”

В постмодерното обществено пространство мъчно може да бъде открита привилегирована епистемологическа и морална позиция, която да резервира резистентен нечий престиж. Всъщност казусът е не неналичието, а свръхпроизводството и непрекъснатото изхабяване на престижи, при което никой от тях не може да претендира за “изключителност ”. Където има непрестанно генериране на престижи по всевъзможен проблем, то те непрестанно стартират да се анулират и опровергават едни други.

За да запазят позициите си те се обръщат не към трансцедентен свят на истини и полезности, а към гласоподавателя и потребителя, търсейки тяхното разположение, приспособявайки се към тях, пробвайки се популистки да ги съблазнят, само че доста скоро изтиквани от всевъзможни други съперници за тази позиция. Академичната просвета се измества в общественото пространство от всекидневни интерпретатори на ставащото от разнообразни цивилен организации и частни мозъчни тръстове.

Либералната независимост на словото допуска, че всеки глас е възприеман на равно с всевъзможни други гледни точки и непривилегировани позиции, в това число и позицията на честен съдник и морална съвест от ден на ден като че