Думи за българската диаспора в Крим
Проф. Ваня Добрева
През 2015 година, малко след извършения референдум за връщането на Крим към Русия, в София се срещнах с господин Иван Абажер, ръководител на Националната районна автономност на кримските българи „ Паисий Хилендарски “. Впечатли ме неговата вътрешна увереност освен за верния избор на кримчани, само че и твърдостта, с която наблягаше всяка дума, всеки израз, обвързван с извършения референдум. Българин, чиито прародители от два века населяваха земите на Южна Русия, Абажер в оня миг ми замязя на тези българи, чиято борбена натура и подготвеност за всеотдайност за отбрана на националния блян постоянно въодушевява и печели съидейници. И която, за жалост, през днешния ден у нас, в България, е приглушена, отдадена на давност.
Абажер ми описа за живота на кримчани в Украйна след Майдана: ръководещите налагали закони за ограничение на етническите и човешките права на другите нации, живеещи по тези места от епохи. Напълно оправдани били и известните фигури на украинския фашизъм, възстановявали се нацистките идеологеми и знаци. Отрядите на новите черноризци, азовци, бандеровци и други неофашисти безчинствали на всички места и се разправяли с недоволните и несъгласните. Всъщност, наблягаше Абажер, резултатите от референдума от 18 март 2014 година изразявали изцяло желанията на кримчани, които без значение от своя етнически генезис – българи, гърци, немци, евреи, арменци, белоруси, татари, украинци и други - възприемали Русия за своето отечество. А и, допълваше моя събеседник, тъй като след разпада на Съюз на съветските социалистически републики никой не се бе заинтересувал от мнението на обособените диаспори в Крим, само че и изобщо в Южна Русия, къде биха желали да продължи техният и на децата им живот. Просто една заран всички се събудили като поданици на новопоявилата се страна Украйна.
В края на срещата ни Иван Абажер ме предложения дружно с още българи да посетим Крим. Кримските българи организирали собствен конгрес „ Български срещи “, на който събирали представители на цялата диаспора от Русия и чужбина. И доста държали да дойдат и българи от България.
Няколко месеца по-късно дружно с проф. Иван Маразов, с публицистите Тодор Коруев и Исак Гозес, поехме към Крим. Пътят се оказа дълъг, близо 22 часа, без значение че дистанцията със аероплан сред София-Симферопол е единствено час и половина. Оказа се, че едно от първите санкции за кримчани, наложено от Европейски Съюз и Съединени американски щати, лимитира тяхната независимост на напредване. По подобен метод Европейският съюз загърби един от фундаменталните си правила – свободното придвижване на хора, оказвайки се в клопката на двойните политически стандарти.
Кацнахме на провинциално и овехтяло летище в столичния град Симферопол. Посрещна ни група кримски българи, водени от Иван Абажер и неговата заместничка Людмила Радева. От тях струеше човешка топлота и искреност, примесени с горделивост, че техни сънародници българи в подобен предопределен миг идват в Крим за поддръжка. Дали на мен по този начин ми се стори - не зная, само че на часа умората ни напусна и се почувствахме измежду близки, които не сме виждали след години разлъка.
До хотела в Ялта, където бяхме настанени, пътувахме по преди малко ремонтиран път. Нашите домакини ни описаха по какъв начин за по-малко от година в Русия пътят Симферопол - Ялта придобива своя нов тип. Край пътя обаче се издигаха постройки, в миналото красиви и изящни, а в този момент - сиви, сякаш обречени на съсипия. Това бяха следите от живота в Украйна: полуостров Крим, тогавашната перла на Северното Черноморие, беше предаден на пустошта, в която към този момент искреше и вярата. При едно от последващите ми визити в Крим попаднах в райската градина на Воронцовия замък. И там, измежду прелестно завършения от немските ландшафтни архитекти от началото на ХІХ век възвишен парк, се пазеха следите на дивата природа.
Участието ми в „ Българските срещи “ се трансформира в мотив да открия свои нови близки другари: Иван Абажер, Людмила Радева, по-младата Мария Симикчи. А хорото, което се изви по улиците на Ялта, внезапно ни придвижи у нас, напомняйки за неповторимата българска природа, непокътната и развита на полуострова.
След две години още веднъж дойдох в Симферопол, този път радикално изменен. Първият ни допир бе с летището: впечатляваща със своите мащаби и архитектурни решения новопостроена съвременна постройка приемаше своите гости. Отново поехме по автомагистралата към Ялта. Нямаше и помен от тези накривени и сиви тъжни здания, които помнех. От двете страни на пътя ни чакаха обновените здания, излъчващи светлина и нова сила. Те като че ли въплъщаваха градивната сила и свободния дух на кримчани. От този интервал е и другарството ми с доцент Ярослав Иванченко и неговата прелестна брачна половинка Олга. Доц. Иванченко, за който България бе втора татковина, познава издълбоко българската и балканската история. Научната му активност е обвързвана с изследване на тези контакти, които характеризират развиването на народите и страните от Черноморския басейн.
През 2019 година още веднъж стъпих на полуострова дружно с огромните български публицисти Велислава Дърева и Велиана Христова, с писателя Христо Георгиев, с най-ерудирания и надарен български геополитически анализатор и историк доцент Валентин Вацев, с издателя на най-сериозната и същинска българска електронна медия, философа, доктор Румен Петков, с учения - архивист доцент Петър Пейков. Какво открих? Отново невероятни промени освен във външния образ на полуострова, само че и в цялостната духовна атмосфера – срещахме усмихнати хора, които без значение от непрестанно зараждащите трудности от западната санкционна политика, продължаваха уверено напред по определения от тях път. Установихме по-непосредствени контакти с философа проф. Олег Гарбедиан, с който и до този миг обменяме научни отзиви и мнения. На връщане към България преминахме през Керченския мост – необикновено по своите мащаби строително знамение. А за мен – характерен облик на Крим като пространство на интензивни исторически и културни контакти.
Ще направя едно отклоняване. Известно от историята е, че българите се заселват в Крим през разнообразни исторически интервали, и то директно след разпада на Велика България през VІІ век. Но данните за днешната българска диаспора на полуострова са от края на ХVІІІ и от ХІХ век, когато вследствие на мирни контракти сред Руската и Османската империя стотици хиляди българи напущат поробените си родни места в Южна (днес Ямбол, Сливен, Стара и Нова Загора) и Североизточна България, с цел да стартират нов живот в православна и славянска Русия. Установяват се в Бесарабия, в Таврия и полуостров Крим, както и в други съветски области.
Но да се върна към кримските българи. През това близо десетилетие, откогато поддържам връзка с моите български другари от Крим, съзнавам, и то от ден на ден и повече, че за тях Русия въплъщава по-конкретната визия за родното. Всички кримски българи надълбоко претърпяват насладите и трагичните събития през предишния ХХ век – като партизани, ятаци, непосредствени участници в Червената войска те интензивно вземат участие в защитата на Русия. И без значение от несправедливата и жестока политическа принуда на Берия и Сталин към кримските българи през 50-те години на ХХ век, през днешния ден те изрично се разпознават с Руската федерация и поддържат единомислещо политиката, водена от нейния президент Владимир Путин.
Непосредствени са и наблюденията ми върху активността на Регионалната българска национално-културна автономност на Република Крим „ Паисий Хилендарски “ – извънредно богата на събития и действия. Благодарна съм на ориста, че ме срещна с Иван Абажер, с Людмила Радева, с всички кримски българи. Достойни, безпределно почтени, по някакъв метод съхранили и развили като наследствени добродетели българската доверчивост, човешка сърдечност и усърдие. По време на визитите ми в Крим се срещнах с представители и на другите етнически диаспори, които по подобен път се разпознават с Руската федерация и политиката на Владимир Путин. И всички те всеобщо посещават проведените от кримските българи културни, научни и публични събития с приятелско възприятие и почитание към нашите сънародници и персонално към Иван Абажер.
Мисля, че най-високо самопризнание за българската диаспора в Крим е изборът на нейния ръководител, Иван Абажер, за член на Обществената палата на Руската федерация. Признание, само че и голям мотив за горделивост освен за нашите сънародници, само че и за нас, българите, от България - два мандата етнически българин представляваше Крим в този най-голям и влиятелен орган на държавната власт в Русия. Благодарение на Иван Абажер идеята Крим бе озвучена на поредност от международни конгреси и откри необятен отзив. Кримските българи развиха и огромна активност по линия на националната дипломация.
В България достойните медии отразяват самодейностите на нашите сънародници в Крим с тяхната безапелационна позиция за принадлежност към Руската федерация. Това не значи, че те се откъсват от България. Напротив, коства ми се, стана ясно, че за тях най-сакрална е генетичната връзка с Прародината, българския език, българските музикални ритми, българските ритуали и празници, българския обичаен обичай. И вярата, че Прародината ще откри правилния път към истината за събитията в Крим и днешна Русия.
Поглед инфо, със съкращения
През 2015 година, малко след извършения референдум за връщането на Крим към Русия, в София се срещнах с господин Иван Абажер, ръководител на Националната районна автономност на кримските българи „ Паисий Хилендарски “. Впечатли ме неговата вътрешна увереност освен за верния избор на кримчани, само че и твърдостта, с която наблягаше всяка дума, всеки израз, обвързван с извършения референдум. Българин, чиито прародители от два века населяваха земите на Южна Русия, Абажер в оня миг ми замязя на тези българи, чиято борбена натура и подготвеност за всеотдайност за отбрана на националния блян постоянно въодушевява и печели съидейници. И която, за жалост, през днешния ден у нас, в България, е приглушена, отдадена на давност.
Абажер ми описа за живота на кримчани в Украйна след Майдана: ръководещите налагали закони за ограничение на етническите и човешките права на другите нации, живеещи по тези места от епохи. Напълно оправдани били и известните фигури на украинския фашизъм, възстановявали се нацистките идеологеми и знаци. Отрядите на новите черноризци, азовци, бандеровци и други неофашисти безчинствали на всички места и се разправяли с недоволните и несъгласните. Всъщност, наблягаше Абажер, резултатите от референдума от 18 март 2014 година изразявали изцяло желанията на кримчани, които без значение от своя етнически генезис – българи, гърци, немци, евреи, арменци, белоруси, татари, украинци и други - възприемали Русия за своето отечество. А и, допълваше моя събеседник, тъй като след разпада на Съюз на съветските социалистически републики никой не се бе заинтересувал от мнението на обособените диаспори в Крим, само че и изобщо в Южна Русия, къде биха желали да продължи техният и на децата им живот. Просто една заран всички се събудили като поданици на новопоявилата се страна Украйна.
В края на срещата ни Иван Абажер ме предложения дружно с още българи да посетим Крим. Кримските българи организирали собствен конгрес „ Български срещи “, на който събирали представители на цялата диаспора от Русия и чужбина. И доста държали да дойдат и българи от България.
Няколко месеца по-късно дружно с проф. Иван Маразов, с публицистите Тодор Коруев и Исак Гозес, поехме към Крим. Пътят се оказа дълъг, близо 22 часа, без значение че дистанцията със аероплан сред София-Симферопол е единствено час и половина. Оказа се, че едно от първите санкции за кримчани, наложено от Европейски Съюз и Съединени американски щати, лимитира тяхната независимост на напредване. По подобен метод Европейският съюз загърби един от фундаменталните си правила – свободното придвижване на хора, оказвайки се в клопката на двойните политически стандарти.
Кацнахме на провинциално и овехтяло летище в столичния град Симферопол. Посрещна ни група кримски българи, водени от Иван Абажер и неговата заместничка Людмила Радева. От тях струеше човешка топлота и искреност, примесени с горделивост, че техни сънародници българи в подобен предопределен миг идват в Крим за поддръжка. Дали на мен по този начин ми се стори - не зная, само че на часа умората ни напусна и се почувствахме измежду близки, които не сме виждали след години разлъка.
До хотела в Ялта, където бяхме настанени, пътувахме по преди малко ремонтиран път. Нашите домакини ни описаха по какъв начин за по-малко от година в Русия пътят Симферопол - Ялта придобива своя нов тип. Край пътя обаче се издигаха постройки, в миналото красиви и изящни, а в този момент - сиви, сякаш обречени на съсипия. Това бяха следите от живота в Украйна: полуостров Крим, тогавашната перла на Северното Черноморие, беше предаден на пустошта, в която към този момент искреше и вярата. При едно от последващите ми визити в Крим попаднах в райската градина на Воронцовия замък. И там, измежду прелестно завършения от немските ландшафтни архитекти от началото на ХІХ век възвишен парк, се пазеха следите на дивата природа.
Участието ми в „ Българските срещи “ се трансформира в мотив да открия свои нови близки другари: Иван Абажер, Людмила Радева, по-младата Мария Симикчи. А хорото, което се изви по улиците на Ялта, внезапно ни придвижи у нас, напомняйки за неповторимата българска природа, непокътната и развита на полуострова.
След две години още веднъж дойдох в Симферопол, този път радикално изменен. Първият ни допир бе с летището: впечатляваща със своите мащаби и архитектурни решения новопостроена съвременна постройка приемаше своите гости. Отново поехме по автомагистралата към Ялта. Нямаше и помен от тези накривени и сиви тъжни здания, които помнех. От двете страни на пътя ни чакаха обновените здания, излъчващи светлина и нова сила. Те като че ли въплъщаваха градивната сила и свободния дух на кримчани. От този интервал е и другарството ми с доцент Ярослав Иванченко и неговата прелестна брачна половинка Олга. Доц. Иванченко, за който България бе втора татковина, познава издълбоко българската и балканската история. Научната му активност е обвързвана с изследване на тези контакти, които характеризират развиването на народите и страните от Черноморския басейн.
През 2019 година още веднъж стъпих на полуострова дружно с огромните български публицисти Велислава Дърева и Велиана Христова, с писателя Христо Георгиев, с най-ерудирания и надарен български геополитически анализатор и историк доцент Валентин Вацев, с издателя на най-сериозната и същинска българска електронна медия, философа, доктор Румен Петков, с учения - архивист доцент Петър Пейков. Какво открих? Отново невероятни промени освен във външния образ на полуострова, само че и в цялостната духовна атмосфера – срещахме усмихнати хора, които без значение от непрестанно зараждащите трудности от западната санкционна политика, продължаваха уверено напред по определения от тях път. Установихме по-непосредствени контакти с философа проф. Олег Гарбедиан, с който и до този миг обменяме научни отзиви и мнения. На връщане към България преминахме през Керченския мост – необикновено по своите мащаби строително знамение. А за мен – характерен облик на Крим като пространство на интензивни исторически и културни контакти.
Ще направя едно отклоняване. Известно от историята е, че българите се заселват в Крим през разнообразни исторически интервали, и то директно след разпада на Велика България през VІІ век. Но данните за днешната българска диаспора на полуострова са от края на ХVІІІ и от ХІХ век, когато вследствие на мирни контракти сред Руската и Османската империя стотици хиляди българи напущат поробените си родни места в Южна (днес Ямбол, Сливен, Стара и Нова Загора) и Североизточна България, с цел да стартират нов живот в православна и славянска Русия. Установяват се в Бесарабия, в Таврия и полуостров Крим, както и в други съветски области.
Но да се върна към кримските българи. През това близо десетилетие, откогато поддържам връзка с моите български другари от Крим, съзнавам, и то от ден на ден и повече, че за тях Русия въплъщава по-конкретната визия за родното. Всички кримски българи надълбоко претърпяват насладите и трагичните събития през предишния ХХ век – като партизани, ятаци, непосредствени участници в Червената войска те интензивно вземат участие в защитата на Русия. И без значение от несправедливата и жестока политическа принуда на Берия и Сталин към кримските българи през 50-те години на ХХ век, през днешния ден те изрично се разпознават с Руската федерация и поддържат единомислещо политиката, водена от нейния президент Владимир Путин.
Непосредствени са и наблюденията ми върху активността на Регионалната българска национално-културна автономност на Република Крим „ Паисий Хилендарски “ – извънредно богата на събития и действия. Благодарна съм на ориста, че ме срещна с Иван Абажер, с Людмила Радева, с всички кримски българи. Достойни, безпределно почтени, по някакъв метод съхранили и развили като наследствени добродетели българската доверчивост, човешка сърдечност и усърдие. По време на визитите ми в Крим се срещнах с представители и на другите етнически диаспори, които по подобен път се разпознават с Руската федерация и политиката на Владимир Путин. И всички те всеобщо посещават проведените от кримските българи културни, научни и публични събития с приятелско възприятие и почитание към нашите сънародници и персонално към Иван Абажер.
Мисля, че най-високо самопризнание за българската диаспора в Крим е изборът на нейния ръководител, Иван Абажер, за член на Обществената палата на Руската федерация. Признание, само че и голям мотив за горделивост освен за нашите сънародници, само че и за нас, българите, от България - два мандата етнически българин представляваше Крим в този най-голям и влиятелен орган на държавната власт в Русия. Благодарение на Иван Абажер идеята Крим бе озвучена на поредност от международни конгреси и откри необятен отзив. Кримските българи развиха и огромна активност по линия на националната дипломация.
В България достойните медии отразяват самодейностите на нашите сънародници в Крим с тяхната безапелационна позиция за принадлежност към Руската федерация. Това не значи, че те се откъсват от България. Напротив, коства ми се, стана ясно, че за тях най-сакрална е генетичната връзка с Прародината, българския език, българските музикални ритми, българските ритуали и празници, българския обичаен обичай. И вярата, че Прародината ще откри правилния път към истината за събитията в Крим и днешна Русия.
Поглед инфо, със съкращения
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ