Проф. Светозар Донев на 85 г.: Сцената беше и е моят втори дом
Проф. Светозар Донев е роден на 29 януари 1933 година в София. Завършва постановка в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов ”, специализира в Лондон, Москва и Париж. Професор по актьорско майсторство и оперна постановка в Националната музикална академия “Проф. Панчо Владигеров ”. Той е един от доайените на Музикалния спектакъл и Националната опера. Проф. Светозар Донев отпразнува публично своя 85-годишен празник и 65 години креативна активност като режисьор. През дългата си кариера, която продължава и сега, той е осъществил над 250 постановки на опери, оперети и мюзикъли в България и в чужбина.
- И на 85 години продължавате да творите. Откъде идва тази вашата изключителна продуктивност?
- Сцената е моят втори дом. Няма друго. Казват, че е от умеенето ми да контактувам с хората, да ги спечелвам като другари за цялостен живот. Вижте единствено с кои велики имена съм си имал работа - Стаматов, мой идол, Балканска, Даскалов, Гяуров, Гюзелев, Кабаиванска, Томова-Синтова... с Кошлукова, Тинка Краева, с композиторите Парашкев Хаджиев, Жул Леви, Димитър Вълчев, диригента Росица Баталова, хореографа Фео Мустакова и доста други звездни имена на българската музикална сцена.
- Известно е, че на сцената на Музикалния спектакъл “Стефан Македонски” поставяте над 80 оперети и мюзикъли. Помните ли ги всичките?
- Да, съвсем. Сред тях са “Принцесата на цирка”, “Царицата на чардаша” на Имре Калман, “Веселата вдовица”, мюзикълите “Бел Ами” на Крайдер, “Моята прелестна лейди” на Фредерик Лоу, който се играе шест години на сцената на Държавния музикален спектакъл и има над 600 представления. На същата сцена през 90-те години под моя постановка са и първите постановки в България на мюзикълите на Андрю Лойд Уебър “Исус Христос - суперзвезда”, “Котки” и още, и още.
- В интервала 1996 - 2009 година като шеф на Музикалния спектакъл водите трупата на турнета в Германия, Австрия, Швейцария и Дания. Между 2007 и 2009 година солистите, хорът, балетът и оркестърът на Музикалния спектакъл гостуват три пъти в Япония. Нека се спрем на визитата ви в Япония, било е извънредно забавно?...
- Били сме в действителност три пъти в Япония, главно в Токио, веднъж през лятото и два пъти за посрещане на Нова година. Турнетата ни продължаваха по двайсет дни. Да отидеш в Япония със 140 души състав по никакъв начин не е елементарно. Имахме огромен триумф, от театъра до хотела ни правеха един замайващ шпалир, хвърляха цветя. А там не можеш да хвърлиш угарка на улицата - чисто, чисто. Представяхме “Веселата вдовица”, “Прилепът” и “Новогодишен концерт”, и то в най-представителната токийска зала “Бунка Кайкан”. Незабравимо.
1965 година С Минко Босев и Лиляна Кисьова на подготовка на " Моята прелестна лейди "
- По време на празник, макар вниманието на всички, човек някак си се натъжава, а при вас май няма такова нещо. Защо ли?
- Вече съществено се възнамерявам дали в действителност съм ги направил тези 85 години. Проверявам - толкоз са, 85, а на мен ми се работи. Неистово. Аз цялостен живот съм работил минимум на две места. И в този момент, когато съм в пенсия, не мога да заставам на едно място, даже си мисля, че в този момент мога най-вече да дам. Нали споделят, че режисьорът и диригентът са като виното, което с годините узрява и става по-хубаво. Радвам се, че срещам схващане и положително отношение във Варненската опера. Направих там много положителни неща, а в този момент пък работя върху български мюзикъл по комедията на Ст. Л. Костов “Големанов”. Поканил съм за либретист Иво Сиромахов, тъй че още през тази пролет ще го представим на публиката.
- А удовлетворен ли сте от концерта във ваша чест, който се състоя ден преди вашия рожден ден?
- Е, този концерт към този момент 5-6 пъти се показва, и то при огромен триумф. Радвам се, че всички актьори от Музикалния спектакъл взеха присъединяване. Благодаря и реверанс!
- Все отново вашият празник беше почетен и с книга, това си е още едно самопризнание за вас?
- Така е, благодаря на музикалния критик Марин Бончев. Богата ми е биографията. И той добре я познава. Още като студент третокурсник започнах работа като режисьор в БНР със специфичното позволение на огромния Боян Дановски. През далечната 1953 година у нас имаше едно-единствено радио. И дано да кажа, въпреки и да не се връзва с вашите въпроси, че мои състуденти по това време бяха незабравимите най-малко за мен персони като Стефан Гецов, Любомир Димитров, Владимир Каракашев, Васил Попилиев, Стойчо Мазгалов - няма ги към този момент, само че са в сърцето ми.
- Ваши сътрудници настояват, че доста обич и любов пръскате в работата си, в връзките си към хората, с които работите. Откъде извират тези усеща?
- Това е тайната на триумфите ми. Имам общо 33 години като шеф и в Музикалния спектакъл, и в Софийската опера. Обичал съм, грижил съм се за ближните. Просто по този начин. Не съм уволняван, не е имало подписки против мен, само че пък съм напускал самичък, като видя, че не върви работата, си потеглям.
- А фамилията ви ревнуваше ли от тази ваша отдаденост?
- Абе, може би малко, само че аз съм се грижил за фамилията си, не съм давал мотиви на брачната половинка и децата ми да се усещат подценени. У дома телефонът не млъкваше, а пък като се пенсионирах, хвана паяжини. Такъв е животът. Съпругата ми Светлана Донева е някогашна примабалерина, от деца се знаехме. Аз преди време си падах по балерините. Оженихме се през 1964 година и тук има... празник.
Снимка Иван Григоров
- Като се връщате обратно, по кое време сте се чувствали на Седмото небе?
- О, подочули сте нещо. Имал съм такива случаи - в действителност. Например когато съм се возил в стилната спортна кола на Георги Стаматов, която беше единствено с две седалки и там имаше място единствено за неговата брачна половинка Петя Герганова, а аз бях от малцината, които имаха право да се возят с този автомобил. Разбира се, в багажника, който се превръщаше в седалка в моя чест. Така можех да съпровождам великата двойка по време на техните пикници и гастролни изяви. Беше необикновено.
- И предходната година беше съвсем невероятна за вас, доста сполучлива, нали?
- Може би. Освен работата си във Варненската опера, върших доста концерти. А в този момент на 10 февруари по случай формалното честване на 100 години на българския професионален оперетен спектакъл ще има отново концерт, който ще бъде по мой сюжет.
- И въпреки всичко кой е вашият максимален успех на сцената?
- И съгласно мен, и съгласно рецензията главно е постановката “Котки”. Музикалната рецензия назова спектакъла режисьорски и хореографски шедьовър. Бях благополучен, че публиката се върна в театъра.
- Верен почитател сте на “Левски”. Като разпален левскар какво ще кажете за днешното положение на “сините” футболисти?
- Нещо не ми харесват. Продължавам да ги виждам и проследявам, само че “Левски” първенец скоро няма да бъде. Треньорът Роси също ме разочарова. Много му имах вяра първоначално, само че в този момент ми се коства, че просто е стар. Не е като моя другар някогашният треньор на синия клуб Витлачил. Ех, какви години бяха тогава. И друго. Като виждам какъв брой доста чужденци има в нашите тимове - в “Лудогорец”, в ЦСКА и под дърво и камък, а феновете понякога викат “Българи-юнаци”, просто се пипвам за главата. Неприятно ми е. Аз съм привикнал в “Левски” футболистите да играят не за пари, а от обич. Но очевидно това е отживялост. От непознатите тимове съчувствува на “Атлетик “- Билбао, може би се чудите за какво. Там играят единствено баски в състава, няма нито един чужденец. И тъй като аз имам 19 постановки в Билбао, бях член цели 20 години в журито на оперния конкурс в този град, сприятелих се с локалните хора и те ме водеха постоянно по мачове. Та за там желая да кажа, че не позволяват чужденци, най-вече треньорът им да е от другаде. Това ми харесва.
- А тук като гледате нашите музикални излъчвания по малките екрани, като “Гласът на България” да вземем за пример, по какъв начин ги оценявате?
- Не мога да претърпявам хвалебствията на журитата. Такива мощни думи не са изричани за нашите най-велики оперни артисти. Например споделят “ти си щастието на света”, ти си знамение невиждано, това или нещо сходно като го чуя, изключвам тв приемника. Не може по този начин да се приказва на младежите, първо те ги вманиачават. И най-важното - не е истина! Момчето или момичето не са такова събитие, за какво прекаляваш. Непрофесионално, непедагогично.
Елена КОЦЕВА
- И на 85 години продължавате да творите. Откъде идва тази вашата изключителна продуктивност?
- Сцената е моят втори дом. Няма друго. Казват, че е от умеенето ми да контактувам с хората, да ги спечелвам като другари за цялостен живот. Вижте единствено с кои велики имена съм си имал работа - Стаматов, мой идол, Балканска, Даскалов, Гяуров, Гюзелев, Кабаиванска, Томова-Синтова... с Кошлукова, Тинка Краева, с композиторите Парашкев Хаджиев, Жул Леви, Димитър Вълчев, диригента Росица Баталова, хореографа Фео Мустакова и доста други звездни имена на българската музикална сцена.
- Известно е, че на сцената на Музикалния спектакъл “Стефан Македонски” поставяте над 80 оперети и мюзикъли. Помните ли ги всичките?
- Да, съвсем. Сред тях са “Принцесата на цирка”, “Царицата на чардаша” на Имре Калман, “Веселата вдовица”, мюзикълите “Бел Ами” на Крайдер, “Моята прелестна лейди” на Фредерик Лоу, който се играе шест години на сцената на Държавния музикален спектакъл и има над 600 представления. На същата сцена през 90-те години под моя постановка са и първите постановки в България на мюзикълите на Андрю Лойд Уебър “Исус Христос - суперзвезда”, “Котки” и още, и още.
- В интервала 1996 - 2009 година като шеф на Музикалния спектакъл водите трупата на турнета в Германия, Австрия, Швейцария и Дания. Между 2007 и 2009 година солистите, хорът, балетът и оркестърът на Музикалния спектакъл гостуват три пъти в Япония. Нека се спрем на визитата ви в Япония, било е извънредно забавно?...
- Били сме в действителност три пъти в Япония, главно в Токио, веднъж през лятото и два пъти за посрещане на Нова година. Турнетата ни продължаваха по двайсет дни. Да отидеш в Япония със 140 души състав по никакъв начин не е елементарно. Имахме огромен триумф, от театъра до хотела ни правеха един замайващ шпалир, хвърляха цветя. А там не можеш да хвърлиш угарка на улицата - чисто, чисто. Представяхме “Веселата вдовица”, “Прилепът” и “Новогодишен концерт”, и то в най-представителната токийска зала “Бунка Кайкан”. Незабравимо.
1965 година С Минко Босев и Лиляна Кисьова на подготовка на " Моята прелестна лейди "
- По време на празник, макар вниманието на всички, човек някак си се натъжава, а при вас май няма такова нещо. Защо ли?
- Вече съществено се възнамерявам дали в действителност съм ги направил тези 85 години. Проверявам - толкоз са, 85, а на мен ми се работи. Неистово. Аз цялостен живот съм работил минимум на две места. И в този момент, когато съм в пенсия, не мога да заставам на едно място, даже си мисля, че в този момент мога най-вече да дам. Нали споделят, че режисьорът и диригентът са като виното, което с годините узрява и става по-хубаво. Радвам се, че срещам схващане и положително отношение във Варненската опера. Направих там много положителни неща, а в този момент пък работя върху български мюзикъл по комедията на Ст. Л. Костов “Големанов”. Поканил съм за либретист Иво Сиромахов, тъй че още през тази пролет ще го представим на публиката.
- А удовлетворен ли сте от концерта във ваша чест, който се състоя ден преди вашия рожден ден?
- Е, този концерт към този момент 5-6 пъти се показва, и то при огромен триумф. Радвам се, че всички актьори от Музикалния спектакъл взеха присъединяване. Благодаря и реверанс!
- Все отново вашият празник беше почетен и с книга, това си е още едно самопризнание за вас?
- Така е, благодаря на музикалния критик Марин Бончев. Богата ми е биографията. И той добре я познава. Още като студент третокурсник започнах работа като режисьор в БНР със специфичното позволение на огромния Боян Дановски. През далечната 1953 година у нас имаше едно-единствено радио. И дано да кажа, въпреки и да не се връзва с вашите въпроси, че мои състуденти по това време бяха незабравимите най-малко за мен персони като Стефан Гецов, Любомир Димитров, Владимир Каракашев, Васил Попилиев, Стойчо Мазгалов - няма ги към този момент, само че са в сърцето ми.
- Ваши сътрудници настояват, че доста обич и любов пръскате в работата си, в връзките си към хората, с които работите. Откъде извират тези усеща?
- Това е тайната на триумфите ми. Имам общо 33 години като шеф и в Музикалния спектакъл, и в Софийската опера. Обичал съм, грижил съм се за ближните. Просто по този начин. Не съм уволняван, не е имало подписки против мен, само че пък съм напускал самичък, като видя, че не върви работата, си потеглям.
- А фамилията ви ревнуваше ли от тази ваша отдаденост?
- Абе, може би малко, само че аз съм се грижил за фамилията си, не съм давал мотиви на брачната половинка и децата ми да се усещат подценени. У дома телефонът не млъкваше, а пък като се пенсионирах, хвана паяжини. Такъв е животът. Съпругата ми Светлана Донева е някогашна примабалерина, от деца се знаехме. Аз преди време си падах по балерините. Оженихме се през 1964 година и тук има... празник.
Снимка Иван Григоров
- Като се връщате обратно, по кое време сте се чувствали на Седмото небе?
- О, подочули сте нещо. Имал съм такива случаи - в действителност. Например когато съм се возил в стилната спортна кола на Георги Стаматов, която беше единствено с две седалки и там имаше място единствено за неговата брачна половинка Петя Герганова, а аз бях от малцината, които имаха право да се возят с този автомобил. Разбира се, в багажника, който се превръщаше в седалка в моя чест. Така можех да съпровождам великата двойка по време на техните пикници и гастролни изяви. Беше необикновено.
- И предходната година беше съвсем невероятна за вас, доста сполучлива, нали?
- Може би. Освен работата си във Варненската опера, върших доста концерти. А в този момент на 10 февруари по случай формалното честване на 100 години на българския професионален оперетен спектакъл ще има отново концерт, който ще бъде по мой сюжет.
- И въпреки всичко кой е вашият максимален успех на сцената?
- И съгласно мен, и съгласно рецензията главно е постановката “Котки”. Музикалната рецензия назова спектакъла режисьорски и хореографски шедьовър. Бях благополучен, че публиката се върна в театъра.
- Верен почитател сте на “Левски”. Като разпален левскар какво ще кажете за днешното положение на “сините” футболисти?
- Нещо не ми харесват. Продължавам да ги виждам и проследявам, само че “Левски” първенец скоро няма да бъде. Треньорът Роси също ме разочарова. Много му имах вяра първоначално, само че в този момент ми се коства, че просто е стар. Не е като моя другар някогашният треньор на синия клуб Витлачил. Ех, какви години бяха тогава. И друго. Като виждам какъв брой доста чужденци има в нашите тимове - в “Лудогорец”, в ЦСКА и под дърво и камък, а феновете понякога викат “Българи-юнаци”, просто се пипвам за главата. Неприятно ми е. Аз съм привикнал в “Левски” футболистите да играят не за пари, а от обич. Но очевидно това е отживялост. От непознатите тимове съчувствува на “Атлетик “- Билбао, може би се чудите за какво. Там играят единствено баски в състава, няма нито един чужденец. И тъй като аз имам 19 постановки в Билбао, бях член цели 20 години в журито на оперния конкурс в този град, сприятелих се с локалните хора и те ме водеха постоянно по мачове. Та за там желая да кажа, че не позволяват чужденци, най-вече треньорът им да е от другаде. Това ми харесва.
- А тук като гледате нашите музикални излъчвания по малките екрани, като “Гласът на България” да вземем за пример, по какъв начин ги оценявате?
- Не мога да претърпявам хвалебствията на журитата. Такива мощни думи не са изричани за нашите най-велики оперни артисти. Например споделят “ти си щастието на света”, ти си знамение невиждано, това или нещо сходно като го чуя, изключвам тв приемника. Не може по този начин да се приказва на младежите, първо те ги вманиачават. И най-важното - не е истина! Момчето или момичето не са такова събитие, за какво прекаляваш. Непрофесионално, непедагогично.
Елена КОЦЕВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ