За политиката и качеството на живота – една токсична амалгама
Проф. Светослав Ставрев
Политическите връзки са извънредно значими за сполучливото или злощастно действие и развиване на всяко общество. За страдание, българската политика съставлява една токсична амалгама от мултиплициращи се вредности, подриващи основите на взаимния ни живот. Вместо да интегрира, насочва и провежда обществения живот, тя в действителност подкопава и дебалансира публичната и пазарната подредености посредством лостовете на страната. Прави това стихийно, от неплатежоспособност на политическите субекти, вплитащи се с подготвеност в обществено нездравословни, само че персонално преференциални им зависимости. И тъй като въпреки всичко прозира някаква неразбираема и недоказуема обща воля, насочваща не накъдето би трябвало действителните политически връзки, се допуска съществуването на някакъв мощен и незабележим управителен център, именуван метафорично
мафия, задкулисие или завладяна страна
Аз не съм оптимист за благополучието на живота в България в обозримо бъдеще. Да бяхме ние обезверените, някакво пренебрежимо малцинство, щяхме умерено да минем като странична, колатерална технологическа „ фира “ на обществения напредък. Но по този начин ли е? Едва ли, при към този момент над 2 млн. трайно напуснали страната ни българи за към четвърт век. И никой не знае какъв брой още са искащите или подготвени „ да се махнат от тази страна “, когато това стане допустимо. Мога да заявя с цялостна увереност, че към 2022 година или 33 година след номиналния провал на комунизма (социализма) България наподобява една изцяло неуправляема по рационален метод страна! Който и да е на власт настоящо! Каквито и промени да се дават обещание или стартират, те в никакъв случай не приключват, а се удавят неизбежно в блатото на завареното състояние! Защото се оказват на практика „ редовно неуместни “. Но е подходящо 1 млн. души да не работят и да не учат, а да чакат обществени помощи. Приемаме също по този начин с схващане, когато някои протягат ръка към непознатото, изключително, в случай че то е държавно, тъй като били нуждаещи се и имали право. Допускаме също някои да пият и се друсат когато и да е на денонощието, даже и когато са личните им деца, а по-късно да седнат зад кормилото на мощен автомобил, необяснимо по какъв начин оказал се техен и да газят наред. Уместно се оказва още и да работиш единствено колкото, когато и както искаш и да се оплакваш непрекъснато, „ сред две бири “, от „ неприлично ниското “ възнаграждение на труда. В същото време се приема за „ изцяло подходящо “ едни „ властоизбрани “ предприемачи да усвояват всяка година стотици милиони от държавни поръчки, които не извършват, от „ специфични “ контракти с страната, от европроекти, от грантове, от дотации, от неплащане на мита, такси, налози и от каквото може друго да се вземе, без да се дава нищо. Забележителното в тези случаи е, че „ бенефициентите “ (крадците) всекидневно за тях нямат и желание да трансформират в публично потребни артикули, услуги или вложения откраднатите пари. Целта на придобилите ги е единствено те да бъдат изпрани в точния момент от доверени и опитни в занаята експерти. След което да бъдат ориентирани по „ верния “ метод към деликатно подбрани офшорки по света.
Междувременно „ пазарните “ първенци или уинърите, както сами се назовават тези странни квазипазарни субекти, „ вършат пари “ не от бизнес и не на пазара, а от присъединяване в недостъпни за простосмъртните противозаконни, само че охранявани от страната сенчести и тъмно тъмни схеми и мрежи. Които, при любознание от някъде, все се оказват изцяло изрядни от законова и административна позиция. Няма по какъв начин при тези „ условия “ силата на българският народ и страна за народен разцвет да не наподобява към този момент изчерпана. Развитието на демокрацията, като поредност от избори, не буди очаквания у от ден на ден хора, каквито и да са техните ценностни, културни или политически статуси, упования и желания. Растат апатията, безгрижието и безразличието, поединичнияj егоцентризъм, нехайността и отчуждеността към (от) заедностното. Всеки да се избавя както може и както откри за добре – това е девизът на посткомунистическата демократична народна власт у нас. Убеден съм, че България не е някакъв пустинно-мрачен остров измежду океана на сияещото всечовешко благополучие. Не, ние не сме изключение, а единствено една
бодлива илюстрация на зле ръководена, доста зле ръководена страна,
в обкръжението на затъващ в морално равнодушие, световно благосъстояние и местни мизерии, свят. Където колосалните неравенства са другата страна на безсрамния разкош, който от лакомия, подражателство или злоба ни се привижда като благополучие. И където страхът от злото, усещан основно като заплаха от загуби на богатства, а не битката с него, като подронващ смисъла на взаимния ни живот фактор, в действителност проправя пътя му, по който по-късно вървят всички в конкуренция между тях. Затова и двете най-най-масови болести на актуалното човечество са
еуфория от придобиването и страхова невроза от загубването
Стремежът към благосъстояние и заплахата от беднотия са двата мотора на самолета в който пътува човечеството. С единия летим към фантазиите си, а с другия бягаме от страховете си. Вълнуващо е, стига да не му мислим за кацането. То следва да се случи в миналото, само че ние живеем тук и в този момент. Където и когато можем да живеем и по-добре. Политиката би могла да ни помогне за това или да продължи да ни пречи, както прави до момента. Развитието се нуждае повече от ръководеща го мъдра мощ, в сравнение с от меркантилно, изнудваческо, само че не и държавническо, съ-участие на ръководени и ръководещи. Не постоянно демократичната народна власт и нейната уязвимост към непоклатимост, равновесия, салда, референдуми, преговори, консенсуси, покупко-продажби или пък превръщането на съгласуването от инструмент в полезност и така нататък, е в положение да обезпечи и подсигурява наложителните усъвършенствания и напредъка на обществата. Демокрацията обаче е онази форма на власт, която ни дава опция да бъдем ръководени толкоз добре, колкото заслужаваме. Точно толкоз добре, колкото заслужаваме. И единствено толкоз добре, колкото заслужаваме! Когато сме недоволни и протестираме против ръководещите ни, ние сме длъжни да помним, че не сме почтени. Всяка страна, с цел да е сполучлива и с цел да притегля хора извън, а не да прогонва „ наличните “ от вътрешната страна, има потребност от:
а/ достоверни и авторитетни, а не селектирани от страната послушни „ водачи “ и скопени „ елити “;
б/ волеви, умни, самостоятелни и честни политици; както и от
в/ помнещ, сериозен и придирчив електорат, кадърен на свободни и виновни персонални, групови, групови и обществени избори.
Имаме ли ние в България такива?
За любопитните- моят отговор на тези въпроси е в книгата ми „ Политиката: управляващи, решения, успеваемост, благоденствие “, чието издаване е идно. А от вашия има смисъл единствено, в случай че е „ неудобен “, нетърпелив към генераторите на злото и безкромпромисен към приспособимите към него.
Политическите връзки са извънредно значими за сполучливото или злощастно действие и развиване на всяко общество. За страдание, българската политика съставлява една токсична амалгама от мултиплициращи се вредности, подриващи основите на взаимния ни живот. Вместо да интегрира, насочва и провежда обществения живот, тя в действителност подкопава и дебалансира публичната и пазарната подредености посредством лостовете на страната. Прави това стихийно, от неплатежоспособност на политическите субекти, вплитащи се с подготвеност в обществено нездравословни, само че персонално преференциални им зависимости. И тъй като въпреки всичко прозира някаква неразбираема и недоказуема обща воля, насочваща не накъдето би трябвало действителните политически връзки, се допуска съществуването на някакъв мощен и незабележим управителен център, именуван метафорично
мафия, задкулисие или завладяна страна
Аз не съм оптимист за благополучието на живота в България в обозримо бъдеще. Да бяхме ние обезверените, някакво пренебрежимо малцинство, щяхме умерено да минем като странична, колатерална технологическа „ фира “ на обществения напредък. Но по този начин ли е? Едва ли, при към този момент над 2 млн. трайно напуснали страната ни българи за към четвърт век. И никой не знае какъв брой още са искащите или подготвени „ да се махнат от тази страна “, когато това стане допустимо. Мога да заявя с цялостна увереност, че към 2022 година или 33 година след номиналния провал на комунизма (социализма) България наподобява една изцяло неуправляема по рационален метод страна! Който и да е на власт настоящо! Каквито и промени да се дават обещание или стартират, те в никакъв случай не приключват, а се удавят неизбежно в блатото на завареното състояние! Защото се оказват на практика „ редовно неуместни “. Но е подходящо 1 млн. души да не работят и да не учат, а да чакат обществени помощи. Приемаме също по този начин с схващане, когато някои протягат ръка към непознатото, изключително, в случай че то е държавно, тъй като били нуждаещи се и имали право. Допускаме също някои да пият и се друсат когато и да е на денонощието, даже и когато са личните им деца, а по-късно да седнат зад кормилото на мощен автомобил, необяснимо по какъв начин оказал се техен и да газят наред. Уместно се оказва още и да работиш единствено колкото, когато и както искаш и да се оплакваш непрекъснато, „ сред две бири “, от „ неприлично ниското “ възнаграждение на труда. В същото време се приема за „ изцяло подходящо “ едни „ властоизбрани “ предприемачи да усвояват всяка година стотици милиони от държавни поръчки, които не извършват, от „ специфични “ контракти с страната, от европроекти, от грантове, от дотации, от неплащане на мита, такси, налози и от каквото може друго да се вземе, без да се дава нищо. Забележителното в тези случаи е, че „ бенефициентите “ (крадците) всекидневно за тях нямат и желание да трансформират в публично потребни артикули, услуги или вложения откраднатите пари. Целта на придобилите ги е единствено те да бъдат изпрани в точния момент от доверени и опитни в занаята експерти. След което да бъдат ориентирани по „ верния “ метод към деликатно подбрани офшорки по света.
Междувременно „ пазарните “ първенци или уинърите, както сами се назовават тези странни квазипазарни субекти, „ вършат пари “ не от бизнес и не на пазара, а от присъединяване в недостъпни за простосмъртните противозаконни, само че охранявани от страната сенчести и тъмно тъмни схеми и мрежи. Които, при любознание от някъде, все се оказват изцяло изрядни от законова и административна позиция. Няма по какъв начин при тези „ условия “ силата на българският народ и страна за народен разцвет да не наподобява към този момент изчерпана. Развитието на демокрацията, като поредност от избори, не буди очаквания у от ден на ден хора, каквито и да са техните ценностни, културни или политически статуси, упования и желания. Растат апатията, безгрижието и безразличието, поединичнияj егоцентризъм, нехайността и отчуждеността към (от) заедностното. Всеки да се избавя както може и както откри за добре – това е девизът на посткомунистическата демократична народна власт у нас. Убеден съм, че България не е някакъв пустинно-мрачен остров измежду океана на сияещото всечовешко благополучие. Не, ние не сме изключение, а единствено една
бодлива илюстрация на зле ръководена, доста зле ръководена страна,
в обкръжението на затъващ в морално равнодушие, световно благосъстояние и местни мизерии, свят. Където колосалните неравенства са другата страна на безсрамния разкош, който от лакомия, подражателство или злоба ни се привижда като благополучие. И където страхът от злото, усещан основно като заплаха от загуби на богатства, а не битката с него, като подронващ смисъла на взаимния ни живот фактор, в действителност проправя пътя му, по който по-късно вървят всички в конкуренция между тях. Затова и двете най-най-масови болести на актуалното човечество са
еуфория от придобиването и страхова невроза от загубването
Стремежът към благосъстояние и заплахата от беднотия са двата мотора на самолета в който пътува човечеството. С единия летим към фантазиите си, а с другия бягаме от страховете си. Вълнуващо е, стига да не му мислим за кацането. То следва да се случи в миналото, само че ние живеем тук и в този момент. Където и когато можем да живеем и по-добре. Политиката би могла да ни помогне за това или да продължи да ни пречи, както прави до момента. Развитието се нуждае повече от ръководеща го мъдра мощ, в сравнение с от меркантилно, изнудваческо, само че не и държавническо, съ-участие на ръководени и ръководещи. Не постоянно демократичната народна власт и нейната уязвимост към непоклатимост, равновесия, салда, референдуми, преговори, консенсуси, покупко-продажби или пък превръщането на съгласуването от инструмент в полезност и така нататък, е в положение да обезпечи и подсигурява наложителните усъвършенствания и напредъка на обществата. Демокрацията обаче е онази форма на власт, която ни дава опция да бъдем ръководени толкоз добре, колкото заслужаваме. Точно толкоз добре, колкото заслужаваме. И единствено толкоз добре, колкото заслужаваме! Когато сме недоволни и протестираме против ръководещите ни, ние сме длъжни да помним, че не сме почтени. Всяка страна, с цел да е сполучлива и с цел да притегля хора извън, а не да прогонва „ наличните “ от вътрешната страна, има потребност от:
а/ достоверни и авторитетни, а не селектирани от страната послушни „ водачи “ и скопени „ елити “;
б/ волеви, умни, самостоятелни и честни политици; както и от
в/ помнещ, сериозен и придирчив електорат, кадърен на свободни и виновни персонални, групови, групови и обществени избори.
Имаме ли ние в България такива?
За любопитните- моят отговор на тези въпроси е в книгата ми „ Политиката: управляващи, решения, успеваемост, благоденствие “, чието издаване е идно. А от вашия има смисъл единствено, в случай че е „ неудобен “, нетърпелив към генераторите на злото и безкромпромисен към приспособимите към него.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ