Проф. Николай Райнов е неврохирург, който работи и живее в

Проф. Николай Райнов е неврохирург, който работи и живее в Германия, само че не не помни България. Няколко пъти в годината той прави единствени по рода си, високотехнологични интервенции у нас, а последната такава му донесе „ Медицински Оскар”. За него медицината не е работа, а метод на живот.

Всеки ден в продължение на повече от 20 години професорът държи човешки ориси в ръцете си. Академичните си познания по неврохирургия предава на студенти и сътрудници в целия свят.

На родна земя се връща няколко пъти в годината. До него в операционната зала постоянно застават млади сътрудници, тъй като доктор Райнов има вяра, че с цел да стимулира младите лекари да останат в България, не са нужни думи, а дейности.

Александра Кръстева беседва с професора:

– Има ли нещо, което си казвате, преди да влезнете в операционна всякога?

– Хирургията се състои до известна степен от ритуали, само че те са по-скоро в дейностите – измиването на хирурга, подготовката за интервенцията – постоянно протичат по един общоприет метод и може би това е нашият резултат.

Ние би трябвало да се концентрираме, тъй че повторението на тези общоприети дейности разрешава на хирурга да навлезе в тази конюнктура.

– Трепвала ли е ръката ви?

– Разбира се. Всеки хирург е имал такива моменти. Ние също сме хора.

Още като възпитаник, имах огромен интерес към естествените науки, химия, биология. Отдаваха ми се, влечаха ме и някак си по този начин последователно се случи. Като по малко момче желаех да бъда авто играч и пристигна напълно естествено, без изключително напрежение и въздействие от страна на фамилията ми, в нашето семейство няма лекари – аз съм първият.

– Не ви ли става болно когато се връщате тук и виждате по какъв начин стоят нещата?

– Да, за жалост е по този начин. И това е една от аргументите в последните години да се пробвам и аз със скромни благоприятни условия, колкото е допустимо, да оказа помощ ненапълно, с цел да можем да лекуваме добре и българските пациенти.

– Как помагате на младите лекари в България?

– Като им даваме опция да се научат, да се развиват като експерти, като им предоставяме опцията те самите да работят, като им предоставяме опцията да учат от най-хубавите, като каним сътрудници, които да посещават клиниките и университетите.

Това е нещо, което се прави в целия свят, само че за България е изключително значимо да се обменя опит, защото моето усещане е, че не на всички места има задоволително информация и също по този начин и задоволително софтуерна основа, с цел да се развиват най-тежките специалности като неврохирургия, кардиохирургия.

– Колко постоянно се доверявате на интуицията си, има ли такива моменти?

– Много рядко, доста рядко, доста рядко. Освен това е известно, че мъжете нямат забележителна вътрешен глас за разлика от другата половина на човечеството, тъй че във специалността си, пък и в персонален проект, обичам да се поверявам на обстоятелствата, или на достоверна информация и по-малко на вътрешен глас.

– Най-дългите интервенции в кариерата ви са продължавали над 12 часа, а какъв брой е бил най-дългият ви работен ден?

– Когато съм бил млад доктор сме работили по 4-5 дни без спиране, нощува се в болничното заведение, живеем в болничното заведение, само че това беше преди Европейската общественост да наложи стандартизирани закони за работното време.

– Как успявате да запазите човещината си?

– Като непрекъснато мисля по тази причина, че аз бих могъл да бъда от страната на бюрото, болничната стая, в леглото. И ние сме хора като всички други, и по тази причина би трябвало да одобряваме и страстите на нашите пациенти, техните персонални стремежи, техния темперамент доста, доста съществено, а не да ги разделяме единствено като набор от заболявания.

– Колко постоянно ви се постанова да пренебрегвате персоналния си живот поради работата си?

– Всеки ден.

– Как го приема фамилията ви?

– В моето семейство има още един доктор, това е брачната половинка ми, тя е анестезиолог, тъй че тя има схващане, само че от време на време страстите надвиват и реакцията ѝ не е толкоз професионална. Но постанова се всеки ден и не може да бъде другояче, всеки един който е в специалността си в такава степен, до каквато съм аз – това е методът на живот. Това не е специалност, това не е работа, това е метод на живот.