Държавата като длъжник
Проф. Любомир Халачев
Много постоянно (особено в последно време) започваме да използваме понятия като „ страната е длъжна “, „ това е обвързване на страната “, „ страната би трябвало да го направи “ и други сходни. С което желаеме да покажем, че страната има отговорности в избрани области, които очевидно не извършва. Сигурно е по този начин, няма да диспутирам с сходни избрания, още повече, че и аз постоянно ги употребявам. Но внезапно се сещам, че ние преди тридесет и пет години започнахме измененията в публичния живот на първо време точно с това - да накараме страната да се откаже от съвсем всички свои завоевания, а с това и от своите отговорности. Искахме всичко да прехвърлим на частния бранш с концепцията, че когато е в частни ръце, то ще бъде ръководено по-добре.
В някои случаи е по този начин. Но тогава ние не би трябвало да желаеме от страната (в лицето на държавните институции) да извършва тези отговорности, които е изпълнявала преди този момент. Например в такива области като инфраструктура, опазване на здравето, обучение, просвета. Спомням си разказите на моя дядо, който беше емигрант от Източна Тракия, по какъв начин откакто се открили в България, основали новото село и незабавно почнали да строят учебно заведение. Малко, единствено с две стаи - само че въпреки всичко учебно заведение. Без помощи от страната или от европейските институции. Само със силите, парите и труда на селяните от селото. Не тъй като не са желали да получат отнякъде помощ, а тъй като по този начин са били възпитани - всичко, което е директно обвързвано с живота им, би трябвало да бъде решавано от тях. Никой от тях не обвиняваше страната, че не им оказва помощ.
През социализма
концепцията беше, че всичко материално принадлежи на страната. Следователно, тя е виновна за всичко, което става с нас и към нас. Тя дава отговор за опазването на здравето, тя дава отговор за образованието от учебно заведение до университета, тя дава отговор за театрите, за киното, за литературата. И тя го правеше - до каква степен добре, е различен въпрос. Но всички знаехме от кого да търсим отговорност и на кого да се сърдим.
След измененията ние бързо раздадохме (продадохме, ликвидирахме) цялата държавна благосъстоятелност. Бяха основани десетки частни лечебни заведения, учебни заведения, университети, културни институции. Повикът „ да не имаме вяра на страната, тя не може да ръководи “ кънтеше във въздуха. Сега започваме, година след година, да търсим отговорност от страната - все по-голяма и все по-сериозна. Явно нещо или някъде сме сбъркали. Да забележим къде!
В Съединени американски щати (взимам най-чистата пазарна стопанска система в света) всички разногласия, даже етичните, се вземат решение в съда. Като еквивалент за нанесените вреди се явяват парите. В края на краищата всяка вреда, засегнатост, нарушаване се мери в долари. И никой не стачкува! Всеки знае, че, в случай че е позволил неточност по своя виновност, би трябвало да носи отговорност. Никой не търси отговорността на министерството на опазването на здравето за това, че в някаква болница са сбъркали и неприятно са лекували негов непосредствен. Съдът ще се произнесе и в края на краищата ще отсъди кой да понесе виновността. Наказанието нормално се показва в пари. Американците в никакъв случай не са считали, че страната е длъжна да направи едно или друго нещо, с цел да им оказва помощ. Освен за армията и полицията, несъмнено.
У нас към този момент стана традиция за всяка социална неточност да се упреква страната. Нямам поради обстоятелството, че доста държавни служители и даже министри позволяват неточност след неточност. Това е очевидно с просто око. При това те обикновено
не носят никаква отговорност -
не смеят даже да си подадат оставката. Както не смеят да си подадат оставката тези прокурори, които пишат с лека ръка обвинителни актове, които по-късно бързо падат в съда. Но, това е различен проблем. Сега приказваме за казуса с отговорността. Направихме по този начин, че лечебните заведения станаха търговски сдружения, и в този момент ги упрекваме, че се грижат единствено за финансовите си триумфи. Да, по този начин е, звучи неверно да сравняваш болката на индивида с някакви пари - само че ние сами го искахме. Или най-малко никой не възрази, когато взехме решение лечебните заведения да се приравняват на гастрономите по въпросите за отговорността за работата в тях.
Сега се сърдим, че някои лечебни заведения не работят, че нямат нужните медикаменти, а пък други - че спекулират с лекарствените цени и така нататък Да, тъкмо по този начин е! Възмутително е! Но не може хем да желаеме те да печелят (и да ги насърчаваме и оценяваме по тези показатели), хем да желаеме да слагат преди всичко здравето на хората.
Същото е и с образованието
Казахме, че парите следват ученика в учебно заведение, и в този момент се чудим за какво шефовете на някои учебни заведения не желаят да признаят, че учениците вървят на учебно заведение единствено с цел да получават безвъзмездни закуски. Поставят им фиктивни оценки, единствено и единствено учебното заведение да не се закрие. Подобно е ситуацията и с някои университети. Искаме от тях да печелят пари (като американските университети - милиони), желаеме да имат скъпи лаборатории и образователни зали и по тази причина не обръщаме внимание, че доста постоянно както студентите, по този начин и преподавателите извършват напълно проформа своите отговорности. Едните се вършат на студенти, другите се вършат на преподаватели. Целта е една - да получим повече пари. Другото не е значимо. Трябва да кажем, че в доста случаи тази цел се реализира, само че тя е за сметка на други цели.
Виждам по какъв начин моите сътрудници в киното се сърдят, че страната не си извършва отговорностите и не подкрепя задоволително киноиндустрията. В момента пари за кино има, само че ние към момента страдаме от едва разпространяване на нашите филми в чужбина. Да, това е реалност, и то по доста аргументи. Една от аргументите е, че нямаме задоволително пари, с цел да вършим мощна реклама. И тъкмо за това упрекваме страната - тя, споделят сътрудниците, би трябвало да постави старания за разпространяването на българските филми, които да стигнат до всеобщата аудитория в чужбина. Да, хубаво би било, само че ние иззехме всички функционалности от страната, както с производството, по този начин и с разпространяването на филми. Още в далечната 1991 година, когато създадохме Национален кино център и всички станахме продуценти. Сега желаеме да печелим от нашите филми, само че в случай че може страната да постави старания да ги популяризира.
Много са посоките на тези мисли –
какво би трябвало и какво може страната в днешно време. Виждам, че все по-често всичко се стоварва върху страната, и без да извинявам тези висши държавни служители, които в името на страната вършат неточност след неточност, би трябвало да призная, че доста от тези решения можем да взимаме сами, в нашата общественост. Например: в някаква област има остаряла черква, горделивост на региона, която се разрушава. Показват я по малкия екран и към нея се въртят локалните хора, които насочат молби към министерството и споделят: би трябвало да се помогне!
Добре, а вие първо попитахте ли в региона - те за какво не оказват помощ. Имаме някои богати области, от самото село има излезли имотни и заможни хора, те за какво не оказват помощ. Или в региона са споделили, че сега нямат пари за църквата, тъй като имат други задания и локалните хора, вместо да отидат и да се борят за своята черква в регионалния град, викат малкия екран и споделят: страната не си гледа работата!
Подобно е ситуацията и с локалните пътища. Много от тях са в окаяно положение, това го знаем. Но в никакъв случай не съм чул кметът на някоя община да пристигна в София да се бори за възобновяване на пътя. Разбираме за положението, когато хората от общината блокират националния път и ги покажат по малкия екран.
Имаме доста организации и комисии -
над 50 на брой, само че кой знае за какво доста от тях се появяват по малкия екран единствено с цел да отчетат, че са забелязали някакви нередности. Отстраняването на самите нередности остава като обвързване на жителите. Между другото, задачата на локалните избори е тъкмо тази - да изберем общински съветници, които да оказват помощ за подобряването на живота в общината. А не просто тези или тези партийни функционери!
Държавата не е и не може да бъде стопанин. Тя е идеален инструмент за решение на човешките проблеми. Казвам го, тъй като наближават парламентарните избори. Когато изберем в държавните институции хора, които могат да оказват помощ за възстановяване на нашия живот, ще можем в действителност да го усетим в идващите години. Ако изберем такива, които нямат никакви други качества, като се изключи че са правилни на партийните водачи, би трябвало на себе си да се сърдим за това, че проблемите не се вземат решение.
Тук страната няма никаква виновност!
Поглед инфо
Много постоянно (особено в последно време) започваме да използваме понятия като „ страната е длъжна “, „ това е обвързване на страната “, „ страната би трябвало да го направи “ и други сходни. С което желаеме да покажем, че страната има отговорности в избрани области, които очевидно не извършва. Сигурно е по този начин, няма да диспутирам с сходни избрания, още повече, че и аз постоянно ги употребявам. Но внезапно се сещам, че ние преди тридесет и пет години започнахме измененията в публичния живот на първо време точно с това - да накараме страната да се откаже от съвсем всички свои завоевания, а с това и от своите отговорности. Искахме всичко да прехвърлим на частния бранш с концепцията, че когато е в частни ръце, то ще бъде ръководено по-добре.
В някои случаи е по този начин. Но тогава ние не би трябвало да желаеме от страната (в лицето на държавните институции) да извършва тези отговорности, които е изпълнявала преди този момент. Например в такива области като инфраструктура, опазване на здравето, обучение, просвета. Спомням си разказите на моя дядо, който беше емигрант от Източна Тракия, по какъв начин откакто се открили в България, основали новото село и незабавно почнали да строят учебно заведение. Малко, единствено с две стаи - само че въпреки всичко учебно заведение. Без помощи от страната или от европейските институции. Само със силите, парите и труда на селяните от селото. Не тъй като не са желали да получат отнякъде помощ, а тъй като по този начин са били възпитани - всичко, което е директно обвързвано с живота им, би трябвало да бъде решавано от тях. Никой от тях не обвиняваше страната, че не им оказва помощ.
През социализма
концепцията беше, че всичко материално принадлежи на страната. Следователно, тя е виновна за всичко, което става с нас и към нас. Тя дава отговор за опазването на здравето, тя дава отговор за образованието от учебно заведение до университета, тя дава отговор за театрите, за киното, за литературата. И тя го правеше - до каква степен добре, е различен въпрос. Но всички знаехме от кого да търсим отговорност и на кого да се сърдим.
След измененията ние бързо раздадохме (продадохме, ликвидирахме) цялата държавна благосъстоятелност. Бяха основани десетки частни лечебни заведения, учебни заведения, университети, културни институции. Повикът „ да не имаме вяра на страната, тя не може да ръководи “ кънтеше във въздуха. Сега започваме, година след година, да търсим отговорност от страната - все по-голяма и все по-сериозна. Явно нещо или някъде сме сбъркали. Да забележим къде!
В Съединени американски щати (взимам най-чистата пазарна стопанска система в света) всички разногласия, даже етичните, се вземат решение в съда. Като еквивалент за нанесените вреди се явяват парите. В края на краищата всяка вреда, засегнатост, нарушаване се мери в долари. И никой не стачкува! Всеки знае, че, в случай че е позволил неточност по своя виновност, би трябвало да носи отговорност. Никой не търси отговорността на министерството на опазването на здравето за това, че в някаква болница са сбъркали и неприятно са лекували негов непосредствен. Съдът ще се произнесе и в края на краищата ще отсъди кой да понесе виновността. Наказанието нормално се показва в пари. Американците в никакъв случай не са считали, че страната е длъжна да направи едно или друго нещо, с цел да им оказва помощ. Освен за армията и полицията, несъмнено.
У нас към този момент стана традиция за всяка социална неточност да се упреква страната. Нямам поради обстоятелството, че доста държавни служители и даже министри позволяват неточност след неточност. Това е очевидно с просто око. При това те обикновено
не носят никаква отговорност -
не смеят даже да си подадат оставката. Както не смеят да си подадат оставката тези прокурори, които пишат с лека ръка обвинителни актове, които по-късно бързо падат в съда. Но, това е различен проблем. Сега приказваме за казуса с отговорността. Направихме по този начин, че лечебните заведения станаха търговски сдружения, и в този момент ги упрекваме, че се грижат единствено за финансовите си триумфи. Да, по този начин е, звучи неверно да сравняваш болката на индивида с някакви пари - само че ние сами го искахме. Или най-малко никой не възрази, когато взехме решение лечебните заведения да се приравняват на гастрономите по въпросите за отговорността за работата в тях.
Сега се сърдим, че някои лечебни заведения не работят, че нямат нужните медикаменти, а пък други - че спекулират с лекарствените цени и така нататък Да, тъкмо по този начин е! Възмутително е! Но не може хем да желаеме те да печелят (и да ги насърчаваме и оценяваме по тези показатели), хем да желаеме да слагат преди всичко здравето на хората.
Същото е и с образованието
Казахме, че парите следват ученика в учебно заведение, и в този момент се чудим за какво шефовете на някои учебни заведения не желаят да признаят, че учениците вървят на учебно заведение единствено с цел да получават безвъзмездни закуски. Поставят им фиктивни оценки, единствено и единствено учебното заведение да не се закрие. Подобно е ситуацията и с някои университети. Искаме от тях да печелят пари (като американските университети - милиони), желаеме да имат скъпи лаборатории и образователни зали и по тази причина не обръщаме внимание, че доста постоянно както студентите, по този начин и преподавателите извършват напълно проформа своите отговорности. Едните се вършат на студенти, другите се вършат на преподаватели. Целта е една - да получим повече пари. Другото не е значимо. Трябва да кажем, че в доста случаи тази цел се реализира, само че тя е за сметка на други цели.
Виждам по какъв начин моите сътрудници в киното се сърдят, че страната не си извършва отговорностите и не подкрепя задоволително киноиндустрията. В момента пари за кино има, само че ние към момента страдаме от едва разпространяване на нашите филми в чужбина. Да, това е реалност, и то по доста аргументи. Една от аргументите е, че нямаме задоволително пари, с цел да вършим мощна реклама. И тъкмо за това упрекваме страната - тя, споделят сътрудниците, би трябвало да постави старания за разпространяването на българските филми, които да стигнат до всеобщата аудитория в чужбина. Да, хубаво би било, само че ние иззехме всички функционалности от страната, както с производството, по този начин и с разпространяването на филми. Още в далечната 1991 година, когато създадохме Национален кино център и всички станахме продуценти. Сега желаеме да печелим от нашите филми, само че в случай че може страната да постави старания да ги популяризира.
Много са посоките на тези мисли –
какво би трябвало и какво може страната в днешно време. Виждам, че все по-често всичко се стоварва върху страната, и без да извинявам тези висши държавни служители, които в името на страната вършат неточност след неточност, би трябвало да призная, че доста от тези решения можем да взимаме сами, в нашата общественост. Например: в някаква област има остаряла черква, горделивост на региона, която се разрушава. Показват я по малкия екран и към нея се въртят локалните хора, които насочат молби към министерството и споделят: би трябвало да се помогне!
Добре, а вие първо попитахте ли в региона - те за какво не оказват помощ. Имаме някои богати области, от самото село има излезли имотни и заможни хора, те за какво не оказват помощ. Или в региона са споделили, че сега нямат пари за църквата, тъй като имат други задания и локалните хора, вместо да отидат и да се борят за своята черква в регионалния град, викат малкия екран и споделят: страната не си гледа работата!
Подобно е ситуацията и с локалните пътища. Много от тях са в окаяно положение, това го знаем. Но в никакъв случай не съм чул кметът на някоя община да пристигна в София да се бори за възобновяване на пътя. Разбираме за положението, когато хората от общината блокират националния път и ги покажат по малкия екран.
Имаме доста организации и комисии -
над 50 на брой, само че кой знае за какво доста от тях се появяват по малкия екран единствено с цел да отчетат, че са забелязали някакви нередности. Отстраняването на самите нередности остава като обвързване на жителите. Между другото, задачата на локалните избори е тъкмо тази - да изберем общински съветници, които да оказват помощ за подобряването на живота в общината. А не просто тези или тези партийни функционери!
Държавата не е и не може да бъде стопанин. Тя е идеален инструмент за решение на човешките проблеми. Казвам го, тъй като наближават парламентарните избори. Когато изберем в държавните институции хора, които могат да оказват помощ за възстановяване на нашия живот, ще можем в действителност да го усетим в идващите години. Ако изберем такива, които нямат никакви други качества, като се изключи че са правилни на партийните водачи, би трябвало на себе си да се сърдим за това, че проблемите не се вземат решение.
Тук страната няма никаква виновност!
Поглед инфо
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ