Проф. Любомир Халачев: За бързата компетентност - особено състояние в българската политика
Проф. Любомир Халачев
Ако желаете да се чувствате сигурни и постоянни на всяка една височина (без значение дали тя е физическа, икономическа или политическа) би трябвало да се качвате постепенно и умерено по стълбицата нагоре. И да се учите на всяко ходило. Един прочут планинар споделя: „ Когато изкачваш малко по малко висок връх, ти сигурно ще знаеш по какъв начин да слезеш по противоположния път. Ако те качат с хеликоптер и те пуснат надолу- прекомерно евентуално е да не можеш да слезеш от върха и да загинеш там, горе. “
Прекрасен съвет, само че към този момент го следват единствено планинарите. Политическите катерачи, които също би трябвало да се учат да се катерят постепенно и последователно до върха на политическата планина, очевидно постоянно избират да получат помощ от въздуха- в случай че може незабавно на върха, а когато пристигна до връщането обратно, тогава ще му мислим. В този безусловно неправилен жанр на политическо израстване най-често се бърка компетентността със самонадеяността. Да я назовем условно „ бърза подготвеност “. Подобна неточност е неприятна за упоритостта на политика, само че за обществото е напряко съдбовна.
Стана някак си прекомерно познато да се оферират за високи позиции изявени предприемачи. Звучи добре, първоначално сякаш завоюваният имидж работи от единствено себе си за претендента. Но по-късно (понякога доста бързо) се схваща, че вместо да управлява ловко и при съблюдаване на всички закони изявеният предприемач си кара по този начин, както е управлявал своя бизнес. И от това произтичат трагични неточности. Най-вече за страната и за обществото. Искам да поясня, че сред мениджъра на частен бизнес и мениджъра на публични средства има една кардинална разлика. Частният бизнес би трябвало да се управлява рисково, от време на време решенията се взимат независимо за броени часове, доста постоянно предприемачът изисква от своите съветници да се движат по ръба на закона с една единствена цел- бизнесът му да бъде конкурентен. И когато го прави ловко той става прочут и даже попада в полезрението на политическите анализатори със своите забавни хрумвания и решения.
За разлика от него мениджърът на обществени средства би трябвало да се движи доста внимателно, в никакъв случай да не рискува тъй като в случай че загуби ще погуби обществени средства и може да отиде в пандиза, постоянно да се допитва до необятен кръг консултанти и да се огражда с дебела стена зад закона, т.е. да не смее даже да се приближи до неговите граници. И това се прави не от боязън, а тъй като съзнанието че би трябвало да се пазят обществените средства е най-важното в работата на този управител.
Управленците на публични средства не са съперници посред си- министерствата не се състезават за парите от бюджета, те ги получават въз основата на техните проекти. Но когато за министър се назначава човек, който няма нито ден управнически опит и в никакъв случай не е управлявал никого с изключение на самия себе си- по всяка възможност в ръководеното от него министерство ще има проблеми. Най-малкият е казусът с неприятно формираният бюджет.
Както виждате – два напълно разнообразни метода. В единия случай би трябвало да рискуваме и да действаме без да се съобразяваме с нищо, а в другия- най-отговорната ни задача е да проведем бързо и легално търгове за публични поръчки. Трябва незабавно да кажем, че и единият тип мениджъри е необходим на обществото, и другият. Най-важното е да не объркаме местата им. В старите и развити демокрации това мъчно може да стане, тъй като даже когато някогашни политици се наемат на работа в огромни частни компании те се използват не за взимане на значими решения, а поради техните връзки в обществото и по-скоро за препоръки, като консултанти.
Обучението е значимо, тъй като дипломата по право не дава от единствено себе си компетенцията да ровиш в конституцията, умеенето да караш автомобил, камион и трен не те прави автоматизирано министър на превоза, а блестящата кариера в хирургията не може сама по себе си да ти подскаже по какъв начин да се ръководи такава комплицирана активност като здравната система на страната. Да не приказваме, че от ремонта на читалището в родното село на баба си не можеш да придобиеш компетенцията да управляваш културата на България. Въпреки, че за това министерство обичайно особени грижи не се полагат- очевидно доста политици считат, че като се оправи страната културата сама ще си пристигна на мястото. Както виждаме от последните събития, доста от тях трагични, без просвета обществото последователно се трансформира в зверилник.
В страните с добре работеща администрация има специфични академии за образование на мениджъри на обществени средства - има ги във Виена, има ги в Париж и на доста други места. Дори постоянно осмиваната и обругавана Българска комунистическа партия в годините на социализма беше схванала, че с цел да има непрекъснат приток на положителни млади водачи те би трябвало да се образоват. И за това беше основан комсомола и разните публични и научни организации като Академията за публични науки. Тези, които познават в елементи годините на социализма ще си спомнят, че триумфите идваха когато някой добре подготвен и просветен политик заставаше отпред на стопанската организация. Съответно неуспехите не закъсняваха когато сходна служба се заемаше от някой спуснат с хеликоптер, тогава доста нагледно ги назоваха „ парашутисти “. Нямаше да бъде по никакъв начин неприятно днешните политици да вземат ум от грешките на остарялата партия.
В днешно време единствено една партия, доколкото знам, редовно образова и образова своите млади политици, с цел да ги трансформира в водачи. Другите работят като в лотария- търкат билетчета и се оглеждат да видят в кого ще попадне джакпотът, с цел да го привлекат в техните редици. За страдание той по този начин и не се явява. Имам съмнение, че въобще не е комплициран в облагите.
За страдание у нас към момента няма разбираема и призната граница сред благосъстоянието, извоювано по почтен път в конкуренция с другите в бизнеса и парите, получени като „ подарък “ на администрацията за потребление на служебното състояние. Дори от време на време тези две форми могат да си съперничат по величина. И не постоянно „ подаръците “ идват под формата на пари, с цел да бъдат очевидно укорими- това могат да бъдат жилища, строителни сектори, акции в положителни компании, екзотични разходки из света и какво ли не още. За някои български политици този тип взаимоотношения основават чувството, че те не взимат рушвет, а благородно и съвсем безкористно оказват помощ на родния бизнес. От което службата в администрацията става много привлекателна и даже стартира да си съперничи с действителния бизнес. За корупция, несъмнено, никой не загатва.
Този циничен кръг продължава до момента в който някой по-смел публицист не разгласи обществено, че още веднъж сме сбъркали компетентността със самонадеяността. И какво ни остава на нас, елементарните гласоподаватели след сходно прояснение - с изключение на да тръгнем към следващите избори.
Надеждата е, че хората последователно стартират да схващат защо тъкмо би трябвало да гласоподават. И ще се опитат да го намерят в множеството от партии. Само ще припомня, до момента в който у нас върви партийната битка, че в Съединени американски щати някои политици към този момент задават въпроса: „ Не е ли време да променим изборите, които са основата на демокрацията. Вместо да избираме от двама души, да позволим на всеки който желае да ръководи да взе участие в изборна лотария! “
Не е доста като вяра, само че...
