Страхът, омразата и позора пред силата на Българския дух в Западните покрайнини
проф. Лозан Митев, Гражданки комитет „ Западни околности “
Името на Димитър Треперски от Босилеград е известно от дълго време на всички, които наблюдават живота на нашите сънародници в Западните околности. То се е трансформирало в неоспорим знак на Българщината, за разлика от многочислени имена на посланици, външни министри, политици, партийни деятели, министър-председатели и президенти, които от 1989 година насам се опитваха да експлоатират тематиката „ Западни околности “ за неразбираеми цели. Те потъваха бързо в давност след загубата на властта или оставяха трайни следи на национално оскърбление и срам като съучастници в необратимия развой на етническо пречистване осъществявано от Сърбия в Западните околности през последните 25 години. А борбите за Българщината бе и си остава идея на живота единствено на малко на брой почтени знайни и незнайни наши сънародници, един от които Димитър от Босилеград. Тяхната активност, макар тестванията и неправдите към тях, будят почитание и удивление на хиляди хора със своята мъченическа идея.
Наскоро в медиите нашумя следващото оскърбление за политиците и държавниците в България принудило ги постоянно да мълчат, когато Сърбия дискриминира нашето национално културно, духовно, историческо завещание и слага сънародниците ни там в ситуацията на феодално подвластно население. Това е случая с опълчването сред елементарния пенсионер и Българин Димитър Треперски живеещ в своя роден край – Западните околности с ръководителя на Сърбия Александър Вучич, който символизира властта и господството над този Български край с механизмите на страната и силата в негови ръце.
Защо Димитър бе вкаран наложително в полицията на Босилеград
до момента в който Александър Вучич тържествуваше измежду голям брой хора докарани по насила и под строй от локалните феодали? Кое бе неговото и на Даниела Михайлович рисково оръжие и мощ, които накараха управляващите в Сърбия да се уплашат и да го задържат в полицията с тривиалното съображение:
„ в полза на националната и публичната сигурност, териториалната целокупност, за попречване на вълнения или на закононарушения, за отбраната на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за попречване на приключването на секретна информация или за поддържане на престижа и безпристрастността на правораздаването. “ легитимирано несъмнено – съгласно член 10 на Международната спогодба за човешките права.?
За да не дадат отговор на тези въпроси, всички институции в България – Президенството, Правителството, Парламента, представители на Църквата, партийни централи, академични учени, се изпокриха пренебрегвайки своите законови отговорности и публичен дълг да съставляват и пазят нашите сънародници при нарушаване на техните права. В сгода на политическата система, задкулисието употребява медийни техники на обикновения фактологизъм с цел да наведе публичното схващане по тематиката в слепи направления, а и с това да се опита да изтласка дребното опити за гражданска полемика от персони с потвърдено публичен дълг и достолепие по следващата провокация към България посредством демонстрацията на пренебрежителност и надменност от страна на Сърбия.
С превръщането на нахвърляните обстоятелства в дезинформационна мъгла се разчита елементарния жител на България, а и този в Сърбия да не може да направи равносметка, да си даде пояснение, да сложи ценностни и морални оценки, да образува свое персонално мнение за смисъла и процесите, които се обрисуват зад визитата на Александър Вучич в Босилеград, за статута на Българското население в Западните околности и неговите проблеми, за логиката и аргументите на непрекъснатото премълчаване в България. Но може би такава е и задачата на публичното манипулиране – да образува недоумение, равнодушие и обезформено схващане. Именно по този начин се основава сходно публично равнодушие и безкултурие по въпросите за Западните околности, което тържествува на всички места в публичното схващане у нас.
Ето за какво, казусът с Димитър Треперски и Даниела Михайлович ни дават опция да се търсят отговорите на тези въпроси, да се образуват нови хрумвания и гледни точки, както и да се изобличи за следващ път безпринципната, безконцептуална и продажна позиция на България по Западнопокрайнския въпрос.
И по този начин, кое беше страшното оръжие в ръцете на Димитър и Даниела, което уплаши управляващите в Сърбия?
Естествено, най-страшното за една несправедлива и насилническа власт - гласът на Истината и настояването за Справедливост. Второто огромно оръжие на Димитър, Даниела и неколцина наши сънародници – достолепие, неявяване на всякаква форма на рабски нрав и храброст. И не на последно място – решимостта да бъдат жители въз основата на обичта към родния край и грижата за бъдещето на своите деца.
Тези оръжия са извънредно рискови за поддържането на лицемерната теза за уважението на Сърбия към Българското население, лъжата за демократичния темперамент на властта и разобличението на цялата система от модерницирани феодално репресивни механизми, които се ползват към този момент над 100 години върху нашите сънародници провокирали демографското пречистване на Западните околности.
Това беше казуса за управляващите в Сърбия, само че опитът за неговото решение по-скоро даде доказателствата за правотата в петициите на нашите сънародници имащи съзнанието на свободни хора и безусловното право на Слово. Тяхното арестуване в действителност беше тяхната морална победа над техните насилници, над локалните феодали и над робското схващане наложено с десетилетия измежду елементарните хора.
Арестът на учителката Даниела и водача пенсионер Димитър е победа на гражданските правила и полезности, победа на хуманността и човешката независимост, над робията, беззаконието, произвола на властта. Тя удари пестник освен в Сърбия, силата на тази победа нанесе честен шамар над „ Европейските “ политици в България поради техния боязън и цялостно безнаказаност към длъжността им да се грижат за всеки наш съотечественик. И в поддръжка на последното, дано напомним, по какъв начин цялата политическа система ангажира международните политици за отбрана на нашите медици в Либия преди години, а за систематичната дискриминация на Българщината в Западните околности не смее даже и да се покаже.
Не инцидентно, в следващия скандал на Българо-Сръбското „ другарство “ към визитата на Александър Вучич в Босилеград, единствено гражданските дейци, с полезностите на просветеното родолюбие, откриха мощ и отговорност за задълбочени разбори и позиции, посредством които да се разкрият същинските процеси и значение на случилото се. И несъмнено, да повдигнат съдбоносен честен глас в взаимност и отбрана на нашите сънародници имащи схващане за независимост, достолепие и човешки права.
Разбира се, Димитър неизбежно сплоти погледите на всички, тъй като както се вижда, той е прочут освен в България, само че е добре прочут и на сръбските държавни управляващи от десетилетия поради своето неизлечимо Родолюбие и свободен дух – две начала, които и в Югославия и в Сърбия за Българите са избрани като престъпни закононарушения.
Димитър Треперски е изключително алегорично събитие в актуалната Българско общество на една чиста добродетелност и родолюбие, която е като останал светлик от чистотата на родолюбието на целия ни народ преди 200 години. Той е колкото елементарен човек, служащ, добър татко и самоуверен жител, толкоз и невероятен и непреклонен дух с трагична орис поставила в смисъла и центъра на своя живот свободата, Отечеството, човеколюбието и достолепието. В всекидневието, той е уважителен с всеки, съчувствен, разговорлив и самоотвержен, необикновено работлив. А най-забележителното в него е безкрайната му любов към децата. Ако някой добре е изучил героите на Димитър Талев и Йордан Йовков може да види събрани всички национални добродетели онлайн в личността Димитър Треперски. Малцина, обаче, знаят, че тези полезности и качества са орисали неговия живот от заветите и ориста на неговите предшественици.
И тъй като тематиката за знанието бе повдигната от Александър Вучич, той безспорно също по този начин знае за бай Димитър от Босилеград и още нещо.( Дано служащите от „ Службата на Знанието “ в Сръбското „ министерство на Истината “ са уведомили своя началник и за следните подробности):
Из Сведение на учителя Константинов от 10 април 1921 година за положението в Западните околности Босилеградско
„ Затвор и побой, постоянно последван със гибел, не са необичайност. Смъртни случаи след затвор и побой има няколко…Мнозина са и тези нещастници, които след побоя още са живи, обаче броят дните си, а точно Димитър Дойчинов Валявичарски(дядото на Димитър от Босилеград б.а.) и Димитър Цветков от Босилеград…без никаква виновност оковават ги във вериги и в сектора ги били с торби напълнени с пясък... “
Това, което сведението не е отразило е останало вечно в сърцата на Димитровото семейство. След като не починал по време на побоя, няколко дни по-късно, дедо Димитър Валявичарски е уловен от сръбските стражари и е хвърлен от моста в река Драговищица, където умира. Умира, тъй като е свободен и заслужен Българин, човек, който не се прекършва пред закани, принуждение и гибел.
Става дума за дядото на Димитър Треперски, чиято насилническа гибел остава дълготраен отпечатък на неотстъпчивост към Сръбските злодейства. Ето за какво, носейки името на своя дядо и неговия непослушен манталитет, Димитър още 15 годишен се сблъсква по същия метод и за същото със системата, която погубва неговия дядо. От тогава до през днешния ден, против него се води непрекъсната война. Заради неговото непокорно родолюбие, посредством непрекъснат душевен тормоз на гонене, приучване, информации, закани, унижения, санкции, присъди се цели едно – да бъде прекършен. Купчината от полицейски призовки, обиски, присъди и санкции разкрива две неща – систематично гонене и хладнокръвен дух, в който няма място нито за боязън, нито за обезсърчение, а единствено обективен яд поради неправдата, безгръбначието и бездушието измежду елементарните хора, институциите, политиците и от двете страни на границата, която е раздрала неговото битие.
От 30 години познавам и съм живял дружно с Димитър Треперски, той към този момент ми е като брат и имам право да кажа за него това, което го издига над всички – смелостта и достолепието му на Българин подкрепени освен с празни думи, а с каузи:
Ето няколко обстоятелства:
- В началото на 90те години със лични сили и труд стартира възобновяване на Изворската църква.
- Полага всекидневни грижи за паметника на Васил Левски в Босилеград,
- Пое отговорността и тежките санкции с цел да отстои правото да развява Българското знаме в Босилеград
- Беше упрекнат в разпалване на национална ненавист поради издигане на чешма пред дома му с цветовете на Българското знаме,
- Безкористно в неговия дом бяха приютени с гостолюбие хиляди хора, в това число и днешни патриотари, които небрежно го не помниха и в този момент,
- Води война за възобновяване и опазването на гробовете на убитите Български офицери от Балканската война в Босилеград,
- Откри, възвърне и опази паметника на учителя от Долна Любата погубен от четата на Коста Печанъц,
- В неговия дом заслон и поддръжка до през днешния ден откри лидера на Българите в Западните околности Иван Николов,
- Подпомага със своя труд и превоз стотици цивилен, културни, спортни и педагогичен самодейност повече от 30 години,
- Съучредител е на една от емблемите на Босилеград – Детския Великденски фестивал,
- Превърнал цялото си семейство в публични дейци и разпространители на Българската просвета, обичаи и полезности.
И един от най-трогателните епизоди, които съм запомнил – през 90те години управляващите в Сърбия бяха въвели такса от 10 марки за влизане в България. Спомням си по какъв начин Димитър и неговата жена Венка плащаха всеки 19 февруари тези пари и пътуваха особено до София с цел да положат цветя на благодарност и съпричастност с Апостола на Свободата Васил Левски.
Такъв човек няма с какво да го уплаши нито Александър Вучич, нито неговите другари в България(според Александър Вучич) – Бойко Борисов и Румен Радев. Още по-малко арестите и заканите в полицията. Но единствено може да ни наведе на размисъл върху мъдростта: „ Покажи ми приятелите си, с цел да ти кажа къкъв си. “
Все още има същински жители на България, въпреки и малко на брой, които доста ясно и трезво доловиха символизма на националното ни достолепие олицетворен от живота и делото на бай Димитър от Босилеград. Тези малко на брой будни жители бяха единствени, които откриха морал, схващане, дълг и интелектуални сили да повдигнат глас на отбрана и митинг посредством своите изявления и публични изяви след скандалния водевил разиграл с в Босилеград във връзка визитата на Александър Вучич в града.
Не тъй като това е нещо извънредно, а точно, тъй като това събитие е една нормална процедура, която продължава повече от 100 години с позорното преобразяване на нашите сънародници в наложително потискана маса. Защото подсмърчането и криенето на политическите и държавни безличия в България, за които отбраната на народностните и човешките права на нашите сънародници в окупираните през 1920 година Западни околности, са извънредно психическо прекарване на боязън, изтощение, беззащитност и безволие.
От Александър Стамболийски по време на безчовечната и престъпно осъществена окупация на Западните околности – Струмишко, Босилеградско, Царибродско, Трънско и Кулско, до ден сегашен политическата класа в България непрекъснато се старае васално и унизително да се подчинява и наложително, под натиска на външни сили, обществено да тръби своето „ най-хубаво другарство “ окупаторите и насилниците на нашия народ. Не инцидентно и оня ден Александър Вучич не изпусна многозначително да изтъкне особено своите другари Бойко Борисов и Румен Радев, безспорно на чиято поддръжка подобен произвол е вероятен. Приятелство? На какви правила, на каква основа и защо? Не е ли това другарство, което обичайно още от 19 век е вкарало залутани и продажни глави в омайната концепция на Югославия под короната на Сърбия. Или другарството, предлагано от Велимир Прелич, Таса Динич и Дража Михайлович на цялата кохорта безродници комунисти и нарушители поискали наивно със „ закрилата “ на своите „ брача сърби “ посредством революция да трансфорат България в руска република или второстепенна колония в интегрална Югославия? Може би другарство учредено на славните обичаи от престъпните интервенции по време на Югоембаргото и траяло с огромната концепция за преобразяване на България в опашката на Руския чеп ориентиран към сърцето на
Европа, чието острие е модерна Сърбия и Унгария?
А евентуално става дума за другарство учредено на интернационалния принцип на модерния комунистически капитализъм намиращ най-ярко сизражение в „ единството и поддръжката “ сред страните на България и Сърбия на екологичния фронт за прикриване закононарушенията на рудодобивния интернационал представян неизвестно за какво за канадски, оставящ след себе си всеобщите ракови болести и паническото бягство на популацията на първо време към Босилеград и Зайчар, а след това и все по на изток. Приятелство, което е принудило институциите на двете страни поставили агнешките кожи на състрадание и угриженост към хората, да прикриват цялата брутална безсърдечност на закриляния от тях гибелен нагон за облага експлоатирайки не толкоз подземните благосъстояния, колкото унищожавайки безмилостно всичко, което се изправи на пътя им.
Случилото се в Босилеград при визитата на Александър Вучич, като се изключи че сложи името на бай Димитър в светлината на прожекторите, разкри и няколко скрити за неопитния наблюдаващ истини надалеч от основните цели на тази демонстрация като политическо начало на нова наклонност в Сръбското общество – основаване на Общосръбско национално придвижване.(Идея, която по своя генезис е дело Коминтерна – основаване на единни фронтове). Не инцидентно Александър Вучич загатна няколко пъти Георги Димитров. Именно той обществено показва новата политика на Съюз на съветските социалистически републики ориентирана към общества с демократично ръководство за създаване на механизъм посредством който да се извърши държавен прелом и определяне на тоталитарно ръководство от болшевишки вид.
Внимателния разбор на казаното и сериозен взор в лицата на присъстващите хора по време на срещата с Александър Вучич, за жал разкриват една действителност, която е несъвместима със основаване на публично придвижване. Обществено придвижване е допустимо да се сътвори единствено в изискванията на свободно обединяване на хора с хрумвания и солидарно деяние учредено на умишлено образувано държание и действия. Картината в Босилеград, обаче, по-скоро
рисува един феодално-комунистически пейзаж-гротеска
на фона на събраното принудително голям брой, алегорично преминаващата ограничаваща мрежа през тях и недъвършеното от десетилетия строителство. Отчайващо тягостен знак на предишното, който в комунистическия режим това се наричаше „ Човекофон “.
Не зная какъв брой въодушевен бе Александър Вучич пред безизразните празни погледи на подредените като бойци миньори от близките отровни мини, облечени парадно в изцяло неупотребявани каски и още наобличани сигнални жилетки скатавани грижливо за прилагане единствено в такива популярни моменти. Имаше, също по този начин, нещо доста неестествено и подправено в бодряшко приподвигнатия възторг на наместника на властта в Босилеград – кмета Владимир Захариев и неговите ураджийски апели плод на примитивна кръчмарска реторика. Жалък бе и нездравия „ въодушевен “ смях по обещано напътствие измежду публиката – една войска от чиновници, хора наети по стратегии на държавна прехрана с техните родственици. Особено печална беше втората категория митингуващи – по-малко заслужилите, застанали алегорично зад мрежа напомняща преградите в кастовите общества.
Събралото се голям брой в действителност като за момент разкри анатомията на общественото положение на Българското население в Босилеград. Сред него не можеше да се открие никакъв белег на цивилен дух, чувство за независимост и пълноправен разговор сред страната и жителите, да не приказваме за някаква национална еднаквост. Картинка от времената на деспотичния феодализъм по този начин добре прочут от нашето комунистическо минало. Вероятно и Александър Вучич доста добре осъзнава, че и дума не може да става за гражданско придвижване. В този театър, изпъкна труда на подмолните режисьори подготвили санитарната профилактика от рискови хора, както и на пръв взор срещата сред народ и началник, както и на сценариста и основен актьор на представлението – Владимир Захариев.
Ето за какво, случката в Босилеград в действителност нямаше никаква връзка и значение за това, което се прокламираше преди визитата в града за предоставяне началото на Общонародно придвижване в Сърбия. В реалност, това събитие обясни няколко основни неща: В обещанията на Александър Вучич се открои единственото заричане за корекция на пътя Търговище –Босилеград, който хората ги води на на никое място. Редно е да се замислят всички, които ръкопляскаха и се радваха на тази вест, да помислят с кои мини този път реализира директна и надеждна връзка. И по-важното, за което не бе казано дума – какъв ще е мащаба на рудодобивната агресия през идващите години и по какъв начин това ще се отрази на Босилеградското население.
В визитата на Александър Вучич не бе позволено осъществяване на директна среща с по въпроси и проблеми на жителите от Българското малцинство в Западните околности. Това косвено акцентира игнорирането на статута на локалното население в сходство с неговата национална еднаквост. В този смисъл би трябвало да се преглеждат арестите на Даниела Михайлович и Димитър Треперски, както и заплашването на редица представители на локалното население преди визитата на държавния началник на Сърбия, като ясна проява на възходящата непоносимост и пренебрежение към проблематиката засягаща ориста на нашите сънародници в Западните околности. Това значи – или да одобряват Сръбския свят, или да напущат страната. И не на последно място, събитието в Босилеград от 12 март 2023 година имаше символичното значение да очертае края на илюзиите за цивилен полезности, свободно и почтено битие на тези, които обратно на природата и вкорененото у индивида възприятие за самозапазване, дават правата, достолепието и ориста си в ръцете на господари. Това и пътят към „ окончателното решение “ на Западнопокрайнския проблем сред България и Сърбия в полза на „ положителното другарство “ и доверие сред ръководителите и институциите на двете страна за сметка на униженията, страданията и гоненията на нашите сънародници.
В текста са употребявани материали от обществени източници:
Страница на Министерството на външните работа на България
Страница на Гласспрес
Името на Димитър Треперски от Босилеград е известно от дълго време на всички, които наблюдават живота на нашите сънародници в Западните околности. То се е трансформирало в неоспорим знак на Българщината, за разлика от многочислени имена на посланици, външни министри, политици, партийни деятели, министър-председатели и президенти, които от 1989 година насам се опитваха да експлоатират тематиката „ Западни околности “ за неразбираеми цели. Те потъваха бързо в давност след загубата на властта или оставяха трайни следи на национално оскърбление и срам като съучастници в необратимия развой на етническо пречистване осъществявано от Сърбия в Западните околности през последните 25 години. А борбите за Българщината бе и си остава идея на живота единствено на малко на брой почтени знайни и незнайни наши сънародници, един от които Димитър от Босилеград. Тяхната активност, макар тестванията и неправдите към тях, будят почитание и удивление на хиляди хора със своята мъченическа идея.
Наскоро в медиите нашумя следващото оскърбление за политиците и държавниците в България принудило ги постоянно да мълчат, когато Сърбия дискриминира нашето национално културно, духовно, историческо завещание и слага сънародниците ни там в ситуацията на феодално подвластно население. Това е случая с опълчването сред елементарния пенсионер и Българин Димитър Треперски живеещ в своя роден край – Западните околности с ръководителя на Сърбия Александър Вучич, който символизира властта и господството над този Български край с механизмите на страната и силата в негови ръце.
Защо Димитър бе вкаран наложително в полицията на Босилеград
до момента в който Александър Вучич тържествуваше измежду голям брой хора докарани по насила и под строй от локалните феодали? Кое бе неговото и на Даниела Михайлович рисково оръжие и мощ, които накараха управляващите в Сърбия да се уплашат и да го задържат в полицията с тривиалното съображение:
„ в полза на националната и публичната сигурност, териториалната целокупност, за попречване на вълнения или на закононарушения, за отбраната на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за попречване на приключването на секретна информация или за поддържане на престижа и безпристрастността на правораздаването. “ легитимирано несъмнено – съгласно член 10 на Международната спогодба за човешките права.?
За да не дадат отговор на тези въпроси, всички институции в България – Президенството, Правителството, Парламента, представители на Църквата, партийни централи, академични учени, се изпокриха пренебрегвайки своите законови отговорности и публичен дълг да съставляват и пазят нашите сънародници при нарушаване на техните права. В сгода на политическата система, задкулисието употребява медийни техники на обикновения фактологизъм с цел да наведе публичното схващане по тематиката в слепи направления, а и с това да се опита да изтласка дребното опити за гражданска полемика от персони с потвърдено публичен дълг и достолепие по следващата провокация към България посредством демонстрацията на пренебрежителност и надменност от страна на Сърбия.
С превръщането на нахвърляните обстоятелства в дезинформационна мъгла се разчита елементарния жител на България, а и този в Сърбия да не може да направи равносметка, да си даде пояснение, да сложи ценностни и морални оценки, да образува свое персонално мнение за смисъла и процесите, които се обрисуват зад визитата на Александър Вучич в Босилеград, за статута на Българското население в Западните околности и неговите проблеми, за логиката и аргументите на непрекъснатото премълчаване в България. Но може би такава е и задачата на публичното манипулиране – да образува недоумение, равнодушие и обезформено схващане. Именно по този начин се основава сходно публично равнодушие и безкултурие по въпросите за Западните околности, което тържествува на всички места в публичното схващане у нас.
Ето за какво, казусът с Димитър Треперски и Даниела Михайлович ни дават опция да се търсят отговорите на тези въпроси, да се образуват нови хрумвания и гледни точки, както и да се изобличи за следващ път безпринципната, безконцептуална и продажна позиция на България по Западнопокрайнския въпрос.
И по този начин, кое беше страшното оръжие в ръцете на Димитър и Даниела, което уплаши управляващите в Сърбия?
Естествено, най-страшното за една несправедлива и насилническа власт - гласът на Истината и настояването за Справедливост. Второто огромно оръжие на Димитър, Даниела и неколцина наши сънародници – достолепие, неявяване на всякаква форма на рабски нрав и храброст. И не на последно място – решимостта да бъдат жители въз основата на обичта към родния край и грижата за бъдещето на своите деца.
Тези оръжия са извънредно рискови за поддържането на лицемерната теза за уважението на Сърбия към Българското население, лъжата за демократичния темперамент на властта и разобличението на цялата система от модерницирани феодално репресивни механизми, които се ползват към този момент над 100 години върху нашите сънародници провокирали демографското пречистване на Западните околности.
Това беше казуса за управляващите в Сърбия, само че опитът за неговото решение по-скоро даде доказателствата за правотата в петициите на нашите сънародници имащи съзнанието на свободни хора и безусловното право на Слово. Тяхното арестуване в действителност беше тяхната морална победа над техните насилници, над локалните феодали и над робското схващане наложено с десетилетия измежду елементарните хора.
Арестът на учителката Даниела и водача пенсионер Димитър е победа на гражданските правила и полезности, победа на хуманността и човешката независимост, над робията, беззаконието, произвола на властта. Тя удари пестник освен в Сърбия, силата на тази победа нанесе честен шамар над „ Европейските “ политици в България поради техния боязън и цялостно безнаказаност към длъжността им да се грижат за всеки наш съотечественик. И в поддръжка на последното, дано напомним, по какъв начин цялата политическа система ангажира международните политици за отбрана на нашите медици в Либия преди години, а за систематичната дискриминация на Българщината в Западните околности не смее даже и да се покаже.
Не инцидентно, в следващия скандал на Българо-Сръбското „ другарство “ към визитата на Александър Вучич в Босилеград, единствено гражданските дейци, с полезностите на просветеното родолюбие, откриха мощ и отговорност за задълбочени разбори и позиции, посредством които да се разкрият същинските процеси и значение на случилото се. И несъмнено, да повдигнат съдбоносен честен глас в взаимност и отбрана на нашите сънародници имащи схващане за независимост, достолепие и човешки права.
Разбира се, Димитър неизбежно сплоти погледите на всички, тъй като както се вижда, той е прочут освен в България, само че е добре прочут и на сръбските държавни управляващи от десетилетия поради своето неизлечимо Родолюбие и свободен дух – две начала, които и в Югославия и в Сърбия за Българите са избрани като престъпни закононарушения.
Димитър Треперски е изключително алегорично събитие в актуалната Българско общество на една чиста добродетелност и родолюбие, която е като останал светлик от чистотата на родолюбието на целия ни народ преди 200 години. Той е колкото елементарен човек, служащ, добър татко и самоуверен жител, толкоз и невероятен и непреклонен дух с трагична орис поставила в смисъла и центъра на своя живот свободата, Отечеството, човеколюбието и достолепието. В всекидневието, той е уважителен с всеки, съчувствен, разговорлив и самоотвержен, необикновено работлив. А най-забележителното в него е безкрайната му любов към децата. Ако някой добре е изучил героите на Димитър Талев и Йордан Йовков може да види събрани всички национални добродетели онлайн в личността Димитър Треперски. Малцина, обаче, знаят, че тези полезности и качества са орисали неговия живот от заветите и ориста на неговите предшественици.
И тъй като тематиката за знанието бе повдигната от Александър Вучич, той безспорно също по този начин знае за бай Димитър от Босилеград и още нещо.( Дано служащите от „ Службата на Знанието “ в Сръбското „ министерство на Истината “ са уведомили своя началник и за следните подробности):
Из Сведение на учителя Константинов от 10 април 1921 година за положението в Западните околности Босилеградско
„ Затвор и побой, постоянно последван със гибел, не са необичайност. Смъртни случаи след затвор и побой има няколко…Мнозина са и тези нещастници, които след побоя още са живи, обаче броят дните си, а точно Димитър Дойчинов Валявичарски(дядото на Димитър от Босилеград б.а.) и Димитър Цветков от Босилеград…без никаква виновност оковават ги във вериги и в сектора ги били с торби напълнени с пясък... “
Това, което сведението не е отразило е останало вечно в сърцата на Димитровото семейство. След като не починал по време на побоя, няколко дни по-късно, дедо Димитър Валявичарски е уловен от сръбските стражари и е хвърлен от моста в река Драговищица, където умира. Умира, тъй като е свободен и заслужен Българин, човек, който не се прекършва пред закани, принуждение и гибел.
Става дума за дядото на Димитър Треперски, чиято насилническа гибел остава дълготраен отпечатък на неотстъпчивост към Сръбските злодейства. Ето за какво, носейки името на своя дядо и неговия непослушен манталитет, Димитър още 15 годишен се сблъсква по същия метод и за същото със системата, която погубва неговия дядо. От тогава до през днешния ден, против него се води непрекъсната война. Заради неговото непокорно родолюбие, посредством непрекъснат душевен тормоз на гонене, приучване, информации, закани, унижения, санкции, присъди се цели едно – да бъде прекършен. Купчината от полицейски призовки, обиски, присъди и санкции разкрива две неща – систематично гонене и хладнокръвен дух, в който няма място нито за боязън, нито за обезсърчение, а единствено обективен яд поради неправдата, безгръбначието и бездушието измежду елементарните хора, институциите, политиците и от двете страни на границата, която е раздрала неговото битие.
От 30 години познавам и съм живял дружно с Димитър Треперски, той към този момент ми е като брат и имам право да кажа за него това, което го издига над всички – смелостта и достолепието му на Българин подкрепени освен с празни думи, а с каузи:
Ето няколко обстоятелства:
- В началото на 90те години със лични сили и труд стартира възобновяване на Изворската църква.
- Полага всекидневни грижи за паметника на Васил Левски в Босилеград,
- Пое отговорността и тежките санкции с цел да отстои правото да развява Българското знаме в Босилеград
- Беше упрекнат в разпалване на национална ненавист поради издигане на чешма пред дома му с цветовете на Българското знаме,
- Безкористно в неговия дом бяха приютени с гостолюбие хиляди хора, в това число и днешни патриотари, които небрежно го не помниха и в този момент,
- Води война за възобновяване и опазването на гробовете на убитите Български офицери от Балканската война в Босилеград,
- Откри, възвърне и опази паметника на учителя от Долна Любата погубен от четата на Коста Печанъц,
- В неговия дом заслон и поддръжка до през днешния ден откри лидера на Българите в Западните околности Иван Николов,
- Подпомага със своя труд и превоз стотици цивилен, културни, спортни и педагогичен самодейност повече от 30 години,
- Съучредител е на една от емблемите на Босилеград – Детския Великденски фестивал,
- Превърнал цялото си семейство в публични дейци и разпространители на Българската просвета, обичаи и полезности.
И един от най-трогателните епизоди, които съм запомнил – през 90те години управляващите в Сърбия бяха въвели такса от 10 марки за влизане в България. Спомням си по какъв начин Димитър и неговата жена Венка плащаха всеки 19 февруари тези пари и пътуваха особено до София с цел да положат цветя на благодарност и съпричастност с Апостола на Свободата Васил Левски.
Такъв човек няма с какво да го уплаши нито Александър Вучич, нито неговите другари в България(според Александър Вучич) – Бойко Борисов и Румен Радев. Още по-малко арестите и заканите в полицията. Но единствено може да ни наведе на размисъл върху мъдростта: „ Покажи ми приятелите си, с цел да ти кажа къкъв си. “
Все още има същински жители на България, въпреки и малко на брой, които доста ясно и трезво доловиха символизма на националното ни достолепие олицетворен от живота и делото на бай Димитър от Босилеград. Тези малко на брой будни жители бяха единствени, които откриха морал, схващане, дълг и интелектуални сили да повдигнат глас на отбрана и митинг посредством своите изявления и публични изяви след скандалния водевил разиграл с в Босилеград във връзка визитата на Александър Вучич в града.
Не тъй като това е нещо извънредно, а точно, тъй като това събитие е една нормална процедура, която продължава повече от 100 години с позорното преобразяване на нашите сънародници в наложително потискана маса. Защото подсмърчането и криенето на политическите и държавни безличия в България, за които отбраната на народностните и човешките права на нашите сънародници в окупираните през 1920 година Западни околности, са извънредно психическо прекарване на боязън, изтощение, беззащитност и безволие.
От Александър Стамболийски по време на безчовечната и престъпно осъществена окупация на Западните околности – Струмишко, Босилеградско, Царибродско, Трънско и Кулско, до ден сегашен политическата класа в България непрекъснато се старае васално и унизително да се подчинява и наложително, под натиска на външни сили, обществено да тръби своето „ най-хубаво другарство “ окупаторите и насилниците на нашия народ. Не инцидентно и оня ден Александър Вучич не изпусна многозначително да изтъкне особено своите другари Бойко Борисов и Румен Радев, безспорно на чиято поддръжка подобен произвол е вероятен. Приятелство? На какви правила, на каква основа и защо? Не е ли това другарство, което обичайно още от 19 век е вкарало залутани и продажни глави в омайната концепция на Югославия под короната на Сърбия. Или другарството, предлагано от Велимир Прелич, Таса Динич и Дража Михайлович на цялата кохорта безродници комунисти и нарушители поискали наивно със „ закрилата “ на своите „ брача сърби “ посредством революция да трансфорат България в руска република или второстепенна колония в интегрална Югославия? Може би другарство учредено на славните обичаи от престъпните интервенции по време на Югоембаргото и траяло с огромната концепция за преобразяване на България в опашката на Руския чеп ориентиран към сърцето на
Европа, чието острие е модерна Сърбия и Унгария?
А евентуално става дума за другарство учредено на интернационалния принцип на модерния комунистически капитализъм намиращ най-ярко сизражение в „ единството и поддръжката “ сред страните на България и Сърбия на екологичния фронт за прикриване закононарушенията на рудодобивния интернационал представян неизвестно за какво за канадски, оставящ след себе си всеобщите ракови болести и паническото бягство на популацията на първо време към Босилеград и Зайчар, а след това и все по на изток. Приятелство, което е принудило институциите на двете страни поставили агнешките кожи на състрадание и угриженост към хората, да прикриват цялата брутална безсърдечност на закриляния от тях гибелен нагон за облага експлоатирайки не толкоз подземните благосъстояния, колкото унищожавайки безмилостно всичко, което се изправи на пътя им.
Случилото се в Босилеград при визитата на Александър Вучич, като се изключи че сложи името на бай Димитър в светлината на прожекторите, разкри и няколко скрити за неопитния наблюдаващ истини надалеч от основните цели на тази демонстрация като политическо начало на нова наклонност в Сръбското общество – основаване на Общосръбско национално придвижване.(Идея, която по своя генезис е дело Коминтерна – основаване на единни фронтове). Не инцидентно Александър Вучич загатна няколко пъти Георги Димитров. Именно той обществено показва новата политика на Съюз на съветските социалистически републики ориентирана към общества с демократично ръководство за създаване на механизъм посредством който да се извърши държавен прелом и определяне на тоталитарно ръководство от болшевишки вид.
Внимателния разбор на казаното и сериозен взор в лицата на присъстващите хора по време на срещата с Александър Вучич, за жал разкриват една действителност, която е несъвместима със основаване на публично придвижване. Обществено придвижване е допустимо да се сътвори единствено в изискванията на свободно обединяване на хора с хрумвания и солидарно деяние учредено на умишлено образувано държание и действия. Картината в Босилеград, обаче, по-скоро
рисува един феодално-комунистически пейзаж-гротеска
на фона на събраното принудително голям брой, алегорично преминаващата ограничаваща мрежа през тях и недъвършеното от десетилетия строителство. Отчайващо тягостен знак на предишното, който в комунистическия режим това се наричаше „ Човекофон “.
Не зная какъв брой въодушевен бе Александър Вучич пред безизразните празни погледи на подредените като бойци миньори от близките отровни мини, облечени парадно в изцяло неупотребявани каски и още наобличани сигнални жилетки скатавани грижливо за прилагане единствено в такива популярни моменти. Имаше, също по този начин, нещо доста неестествено и подправено в бодряшко приподвигнатия възторг на наместника на властта в Босилеград – кмета Владимир Захариев и неговите ураджийски апели плод на примитивна кръчмарска реторика. Жалък бе и нездравия „ въодушевен “ смях по обещано напътствие измежду публиката – една войска от чиновници, хора наети по стратегии на държавна прехрана с техните родственици. Особено печална беше втората категория митингуващи – по-малко заслужилите, застанали алегорично зад мрежа напомняща преградите в кастовите общества.
Събралото се голям брой в действителност като за момент разкри анатомията на общественото положение на Българското население в Босилеград. Сред него не можеше да се открие никакъв белег на цивилен дух, чувство за независимост и пълноправен разговор сред страната и жителите, да не приказваме за някаква национална еднаквост. Картинка от времената на деспотичния феодализъм по този начин добре прочут от нашето комунистическо минало. Вероятно и Александър Вучич доста добре осъзнава, че и дума не може да става за гражданско придвижване. В този театър, изпъкна труда на подмолните режисьори подготвили санитарната профилактика от рискови хора, както и на пръв взор срещата сред народ и началник, както и на сценариста и основен актьор на представлението – Владимир Захариев.
Ето за какво, случката в Босилеград в действителност нямаше никаква връзка и значение за това, което се прокламираше преди визитата в града за предоставяне началото на Общонародно придвижване в Сърбия. В реалност, това събитие обясни няколко основни неща: В обещанията на Александър Вучич се открои единственото заричане за корекция на пътя Търговище –Босилеград, който хората ги води на на никое място. Редно е да се замислят всички, които ръкопляскаха и се радваха на тази вест, да помислят с кои мини този път реализира директна и надеждна връзка. И по-важното, за което не бе казано дума – какъв ще е мащаба на рудодобивната агресия през идващите години и по какъв начин това ще се отрази на Босилеградското население.
В визитата на Александър Вучич не бе позволено осъществяване на директна среща с по въпроси и проблеми на жителите от Българското малцинство в Западните околности. Това косвено акцентира игнорирането на статута на локалното население в сходство с неговата национална еднаквост. В този смисъл би трябвало да се преглеждат арестите на Даниела Михайлович и Димитър Треперски, както и заплашването на редица представители на локалното население преди визитата на държавния началник на Сърбия, като ясна проява на възходящата непоносимост и пренебрежение към проблематиката засягаща ориста на нашите сънародници в Западните околности. Това значи – или да одобряват Сръбския свят, или да напущат страната. И не на последно място, събитието в Босилеград от 12 март 2023 година имаше символичното значение да очертае края на илюзиите за цивилен полезности, свободно и почтено битие на тези, които обратно на природата и вкорененото у индивида възприятие за самозапазване, дават правата, достолепието и ориста си в ръцете на господари. Това и пътят към „ окончателното решение “ на Западнопокрайнския проблем сред България и Сърбия в полза на „ положителното другарство “ и доверие сред ръководителите и институциите на двете страна за сметка на униженията, страданията и гоненията на нашите сънародници.
В текста са употребявани материали от обществени източници:
Страница на Министерството на външните работа на България
Страница на Гласспрес
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ