Страхът, финансите и безпощадността на обществото разколебават младите лекари от педиатрията
Проф. Иван Литвиненко приключва медицина през 1984 година в МУ – София. Започва работа като ординатор в Санаториума за деца с ДЦП – Момин проход, само че скоро по-късно става участъков педиатър в гр. Костенец. През 1986 година постъпва като помощник по педиатрия в тогавашния Научен институт по педиатрия, в този момент СБАЛДБ „ Проф. доктор Иван Митев “ – София. Първоначално е в Сектор „ Физиология на здравото дете “, а след 1990 година е в Клиниката по детска неврология. Придобива специалности по педиатрия (1990 г.) и по детска неврология (2005 г.). През 2002 година пази дисертацията на тематика „ Неврологични затруднения у деца с диабет (клинико-електрофизиологична характеристика) “ и придобива научна степен лекар по медицина. През 2009 година става доцент, а от 2013 година е професор към Катедрата по педиатрия, на която е и началник в интервала 2012 – 2020 година От 2007 е шеф на Детската неврологична клиника, а от 2021 е и член на борда на шефовете на СБАЛДБ „ Проф. доктор Иван Митев “ – София.
Проф. Литвиненко е редактор и съавтор на учебник по педиатрия на български и на британски език, както и на пропедевтика на детските заболявания. Публикационната му интензивност включва над 130 публикации, от които в българска периодика над 100 и в чуждоезични издания над 35, съвсем всички с импакт фактор, над 200 участия в научни конгреси. Общият Impact Factor на изявленията надвишава 100, а цитиранията са над 400.
Преминал е редица специализации – курс по епилепсия в Университетската болница в Инсбрук, Австрия, при проф. Бауер (2002), специализация по миология в Института по миология – Бабински, Париж (1998), учебно заведение по ЕМГ – Лондон (2010). Член е на редколегиите на сп. Педиатрия и сп. Педиатрия плюс “.
От есента на 2021 година е определен за ръководител на Управителния съвет на Българската педиатрична асоциация.
Проф. Литвиненко, за какво над 20 години не може да се откри решение на казуса с дефицита на фрагментите в педиатрията?
Педиатрията не намира мястото си от толкоз години, тъй като тя е приоритет, само че единствено на думи. Всички управници заявяват, че майчиното и детското опазване на здравето са им приоритет, само че в случай че беше по този начин, в този момент нямаше да водим този диалог. Факт е, че педиатрите и сестрите в педиатричната болнична помощ са безспорен недостиг. Известно е каква е междинната възраст на сестрите, които ги има в този момент. Реално никой не си дава сметка, че след няколко години, колкото и да им се работи, те няма да могат да го вършат и тогава няма да могат да действат ред структури, заради липса на тези фрагменти.
По отношение на лекарите педиатри има няколко определящи аспекта, които изясняват за какво няма интерес към тази компетентност. Единият е още от моите студентски години. Когато станеше дума за дете, сътрудниците ми се отдръпваха и споделяха, че не могат да преглеждат деца. Малко са тези, които имат настройката и желанието да работят с деца в ранната фаза на своето образование, с цел да се насочат към педиатрията. Една част от сътрудниците попадат в специалността инцидентно, а след това остават в нея, само че множеството се опасяват от работата с деца. Втората основна причина е неналичието на тласък. Всеки сътрудник се мери с сътрудниците си на своята възраст и няма по какъв начин да избра компетентност, в която лекарите са дисквалифицирани във връзка с заплащането. Педиатрични пътеки са с най-ниските цени. Вярно е, че в последните години управлението на БЛС малко разчупи шаблона, тъй като с тях постигнахме първо делене на детските пътеки от тези за възрастните и по-късно нарастване на цените на тези пътеки. То обаче е извънредно незадоволително, тъй като диспропорцията е от години.
Сега следва ново нарастване на цените на педиатричните пътеки.
Действително, само че има доста да се наваксва. През годините, когато е имало нарастване, то постоянно е било процентно. 10% от 300 лева са 30 лева, а 10% от 3000 лева, каквато е изначалната цена на някои от пътеките в добре финансираните специалности, са 300 лева Във времето това се екстраполира и ножицата става ужасно разтворена. Правят се стъпки, нека те да продължат и нека в миналото стигнем до заслужено систематизиране. Какво да има в едната и в другата пътека, та толкоз да се разграничават? Логично е, че не е по този начин. Логично е, че никой не ги е остойностил, никой не се е постарал за заслужено финансиране. Освен това години наред тези, които работят като педиатри в доболничната помощ, не получаваха по никакъв метод това, което получава един интернист – потребителската такса. Децата не трябвало да заплащат. Чудесно! Те не би трябвало да заплащат, само че страната би трябвало да поеме тази такса, с цел да възмезди лекаря, който се е нагърбил с тази голяма отговорност. Отговорността е и третата причина, заради която по-трудно лекари се вземат решение да бъдат педиатри. Всеки доктор носи отговорност за пациентите си, само че някак тя се търси повече от педиатрите. Ако имаме някакво неблагополучие, (а въпреки всичко лекарят не е Господ, въпреки от време на време да се опитваме да играем тази роля), доста по-безпощадни са и околните, и публицистите, и страната към един педиатър, който е позволил някаква уязвимост. И това също разколебава лекарите от специалността. Не знам каква е статистиката, само че когато аз се явявах на изпит по компетентност, в границите на двете сесии по цялостен месец, всеки работен ден, изпитваха три комисии и във всяка от тях имаше най-малко по 4-5 претендента. Сега в последните години в комисия изпитвам сред двама и най-много четирима претенденти.
Колко специализанти избират да прибавят и педиатрия към главната си компетентност?
Нямам някаква статистика, само че тези младежи, които стартират при нас с доста тясна компетентност, им се постанова да вземат компетентност педиатрия. Моето персонално мнение е, че беше неточност да се мине към този модел. По-добре е първо да се взима компетентност педиатрия и след това да се отива към по-тясна компетентност. Предишният ръководител на БПА проф. Пилософ имаше концепция да се минава курс на образование към третата или четвъртата година, който да дава право да се вземе компетентност педиатрия и след това с прибавянето на две години да се специализират субспециалности. Връщаме се към това да е обединен развой, само че на първото ходило да имаш педиатрия и една по-късно да се отива към второто ходило. Много по-логично е. Медицината е нещо, което се учи с годините и с опита, в едно малко образование може да не срещнеш някои неща. Задълбавайки в тясна компетентност, неглижираш значително голямото море от информация и опит, които има в другите специалности, по тази причина би трябвало да имаш общия взор. За това в моето схващане най-хубавия педиатър беше проф. Драган Бобев, поради познанията му в общата педиатрия и другите субспециалности. Той имаше необятния взор и можеше да оцени значимите неща, жалоните и да покаже правия път в решаването на един проблем. Медицината е доста комплицирана и многолика, а с годините става още по-сложно. Сега има доста удобства, само че и огромни усложнения. Например при невропатиите преди време класификацията включваше 8 точки, от които действително първите три бяха значими. Сега класификацията на същата тази нозология включва над 70 заболявания, огромна част от които с потвърден генетичен недостатък. Разбирате ли какъв брой доста би трябвало да насложи младият доктор, който се учи при тази обстановка? Затова доста е значимо да научим младите лекари на стратегическо мислене, с цел да може да отсяват значимите признаци и да се насочат към диагнозата, а за детайлите може да има информация. Не може да се вършат информации при незабавните положения и по тази причина, когато изпитвам студенти, им споделям, че няма потребност да знаят дозите за всички лекарства, само че не може да не знаете какво ще вършиме при една кетоацидоза и да вършиме информации в компютъра. Не става. Има неща, които са значими и би трябвало да останат в съзнанието им, а за другите да са добре насочени и да знаят къде и по какъв начин да четат.
Голяма част от младите лекари имат вътрешна нужда да попълнят непрекъснато знанията си и да са в крайник всички новости. Често обаче това е финансово непостижимо за тях. Какво може да се направи, с цел да им се помогне?
Медицината е една от най-променящите се науки и във връзка с диагностиката с нови методики, които се обогатяват всяка година и дават нови и нови резултати. Човек би трябвало непрестанно да се образова, другояче няма по какъв начин да бъде потребен. Затова приказваме за продължаващо образование. Държавата е абдикирала от полето на специализация на младите лекари и трансферира отговорността на лечебните заведения, които са самоиздържащи се сдружения. Къде обаче е ползата на болничното заведение да има повече специализанти? Освен, че ще попълнят графика с дежурствата, специализантите не носят необикновен принос на болничното заведение. Напротив, те са един разход. Затова, като дефицитна компетентност, в случай че имаме предпочитание да я развиваме и да имаме повече експерти, би трябвало да има някакви облекчения при включването в специализация. За продължаващата форма на образование от БПА вършим, каквото можем и организираме и районни, и национални конференции, и конгреси. Има къде да отидат хората. Никой обаче не им обезпечава първо времето, изключително на общопрактикуващите педиатри, а по-късно и финансово. Това не е контролирано. А има страни, в които се отделя избрана сума за всеки доктор и за една година той има право в границите на тази сума да отиде там, където си избере съгласно интереса.
Проблемът с фрагментите е изключително огромен поради и публичния напън да бъде построена бързо Национална детска болница. Защо спорим къде би трябвало да бъде издигната тя и по какъв начин да наподобява, откакто има подобен дефицит на експерти?
За една болница хора постоянно има. Нашата болница СБАЛДБ „ Проф. доктор Иван Митев “ би трябвало да е ядрото на такава конструкция и в нея личния състав като лекари е задоволителен. Тук се концентрира и образованието, и преподаването. Въпросът е, че не се започва от това къде и каква да е постройката, а с какво ще се изпълни като наличие. Нашата единствена и съществена цел е комплексността на тази болница. Т.е. под един покрив да бъдат събрани всички звена, които имат директно отношение към здравето на детето, с цел да не се трансферира то от болница в болница. Тогава няма да има и прекачване на отговорност и няма да има заплаха по техническа причина да загубим пациент. Това е извънредно първо за родителите, само че не по-малко и за лекарите, които носят отговорността и даже да не им бъде потърсена такава, всеки в душата си носи неудовлетворението от това, че е можело да се избави едно дете, а нещо не се е случило. Това ни е огромната болежка. Затова първото, което би трябвало да се направи, е да се посочи кои хора ще влязат в новата постройка, те да си кажат условията какви пространства, каква численост кревати, какъв личен състав, каква инсталация са им нужни и оттова да се изготви едно задание, след това да се търси най-удачното място за постройката и оттова нататък да се включат архитекти, строители и градоустройствени структури. За страдание никой не сложи по този начин въпроса. Дори не сме седнали на една маса всички специалности, с цел да го обсъдим, канени са обособени представители. Т.е. този диалог не се е състоял.
В такава болница са нужни хора със стаж, опит, хабилитирани, тъй като е болница, в която ще се преподава, а самите специалности от време на време изискват повече от един-двама експерти. Например най-малко трима положителни морфолози би трябвало да се подпишат под еднакъв резултат, с цел да се одобри диагнозата остра левкемия. Или кой добър хирург може да оперира самичък? Трябва да има изясненост преди всичко за хората, а това не може да бъде оставено на самоорганизация. Нужна е намесата на способния орган, който е Министерство на здравеопазването, което да задвижи машината по този начин, че да се стигне до един действителен, добре премислен и работещ вид на такава болница. Другото, което опира до материалната страна, е чисто политическата част. Мисля си, че страната все би могла да отдели няколко милиона (както може да отдели за пътища и стадиони), с цел да построи една такава болница за децата.
Проф. Литвиненко е редактор и съавтор на учебник по педиатрия на български и на британски език, както и на пропедевтика на детските заболявания. Публикационната му интензивност включва над 130 публикации, от които в българска периодика над 100 и в чуждоезични издания над 35, съвсем всички с импакт фактор, над 200 участия в научни конгреси. Общият Impact Factor на изявленията надвишава 100, а цитиранията са над 400.
Преминал е редица специализации – курс по епилепсия в Университетската болница в Инсбрук, Австрия, при проф. Бауер (2002), специализация по миология в Института по миология – Бабински, Париж (1998), учебно заведение по ЕМГ – Лондон (2010). Член е на редколегиите на сп. Педиатрия и сп. Педиатрия плюс “.
От есента на 2021 година е определен за ръководител на Управителния съвет на Българската педиатрична асоциация.
Проф. Литвиненко, за какво над 20 години не може да се откри решение на казуса с дефицита на фрагментите в педиатрията?
Педиатрията не намира мястото си от толкоз години, тъй като тя е приоритет, само че единствено на думи. Всички управници заявяват, че майчиното и детското опазване на здравето са им приоритет, само че в случай че беше по този начин, в този момент нямаше да водим този диалог. Факт е, че педиатрите и сестрите в педиатричната болнична помощ са безспорен недостиг. Известно е каква е междинната възраст на сестрите, които ги има в този момент. Реално никой не си дава сметка, че след няколко години, колкото и да им се работи, те няма да могат да го вършат и тогава няма да могат да действат ред структури, заради липса на тези фрагменти.
По отношение на лекарите педиатри има няколко определящи аспекта, които изясняват за какво няма интерес към тази компетентност. Единият е още от моите студентски години. Когато станеше дума за дете, сътрудниците ми се отдръпваха и споделяха, че не могат да преглеждат деца. Малко са тези, които имат настройката и желанието да работят с деца в ранната фаза на своето образование, с цел да се насочат към педиатрията. Една част от сътрудниците попадат в специалността инцидентно, а след това остават в нея, само че множеството се опасяват от работата с деца. Втората основна причина е неналичието на тласък. Всеки сътрудник се мери с сътрудниците си на своята възраст и няма по какъв начин да избра компетентност, в която лекарите са дисквалифицирани във връзка с заплащането. Педиатрични пътеки са с най-ниските цени. Вярно е, че в последните години управлението на БЛС малко разчупи шаблона, тъй като с тях постигнахме първо делене на детските пътеки от тези за възрастните и по-късно нарастване на цените на тези пътеки. То обаче е извънредно незадоволително, тъй като диспропорцията е от години.
Сега следва ново нарастване на цените на педиатричните пътеки.
Действително, само че има доста да се наваксва. През годините, когато е имало нарастване, то постоянно е било процентно. 10% от 300 лева са 30 лева, а 10% от 3000 лева, каквато е изначалната цена на някои от пътеките в добре финансираните специалности, са 300 лева Във времето това се екстраполира и ножицата става ужасно разтворена. Правят се стъпки, нека те да продължат и нека в миналото стигнем до заслужено систематизиране. Какво да има в едната и в другата пътека, та толкоз да се разграничават? Логично е, че не е по този начин. Логично е, че никой не ги е остойностил, никой не се е постарал за заслужено финансиране. Освен това години наред тези, които работят като педиатри в доболничната помощ, не получаваха по никакъв метод това, което получава един интернист – потребителската такса. Децата не трябвало да заплащат. Чудесно! Те не би трябвало да заплащат, само че страната би трябвало да поеме тази такса, с цел да възмезди лекаря, който се е нагърбил с тази голяма отговорност. Отговорността е и третата причина, заради която по-трудно лекари се вземат решение да бъдат педиатри. Всеки доктор носи отговорност за пациентите си, само че някак тя се търси повече от педиатрите. Ако имаме някакво неблагополучие, (а въпреки всичко лекарят не е Господ, въпреки от време на време да се опитваме да играем тази роля), доста по-безпощадни са и околните, и публицистите, и страната към един педиатър, който е позволил някаква уязвимост. И това също разколебава лекарите от специалността. Не знам каква е статистиката, само че когато аз се явявах на изпит по компетентност, в границите на двете сесии по цялостен месец, всеки работен ден, изпитваха три комисии и във всяка от тях имаше най-малко по 4-5 претендента. Сега в последните години в комисия изпитвам сред двама и най-много четирима претенденти.
Колко специализанти избират да прибавят и педиатрия към главната си компетентност?
Нямам някаква статистика, само че тези младежи, които стартират при нас с доста тясна компетентност, им се постанова да вземат компетентност педиатрия. Моето персонално мнение е, че беше неточност да се мине към този модел. По-добре е първо да се взима компетентност педиатрия и след това да се отива към по-тясна компетентност. Предишният ръководител на БПА проф. Пилософ имаше концепция да се минава курс на образование към третата или четвъртата година, който да дава право да се вземе компетентност педиатрия и след това с прибавянето на две години да се специализират субспециалности. Връщаме се към това да е обединен развой, само че на първото ходило да имаш педиатрия и една по-късно да се отива към второто ходило. Много по-логично е. Медицината е нещо, което се учи с годините и с опита, в едно малко образование може да не срещнеш някои неща. Задълбавайки в тясна компетентност, неглижираш значително голямото море от информация и опит, които има в другите специалности, по тази причина би трябвало да имаш общия взор. За това в моето схващане най-хубавия педиатър беше проф. Драган Бобев, поради познанията му в общата педиатрия и другите субспециалности. Той имаше необятния взор и можеше да оцени значимите неща, жалоните и да покаже правия път в решаването на един проблем. Медицината е доста комплицирана и многолика, а с годините става още по-сложно. Сега има доста удобства, само че и огромни усложнения. Например при невропатиите преди време класификацията включваше 8 точки, от които действително първите три бяха значими. Сега класификацията на същата тази нозология включва над 70 заболявания, огромна част от които с потвърден генетичен недостатък. Разбирате ли какъв брой доста би трябвало да насложи младият доктор, който се учи при тази обстановка? Затова доста е значимо да научим младите лекари на стратегическо мислене, с цел да може да отсяват значимите признаци и да се насочат към диагнозата, а за детайлите може да има информация. Не може да се вършат информации при незабавните положения и по тази причина, когато изпитвам студенти, им споделям, че няма потребност да знаят дозите за всички лекарства, само че не може да не знаете какво ще вършиме при една кетоацидоза и да вършиме информации в компютъра. Не става. Има неща, които са значими и би трябвало да останат в съзнанието им, а за другите да са добре насочени и да знаят къде и по какъв начин да четат.
Голяма част от младите лекари имат вътрешна нужда да попълнят непрекъснато знанията си и да са в крайник всички новости. Често обаче това е финансово непостижимо за тях. Какво може да се направи, с цел да им се помогне?
Медицината е една от най-променящите се науки и във връзка с диагностиката с нови методики, които се обогатяват всяка година и дават нови и нови резултати. Човек би трябвало непрестанно да се образова, другояче няма по какъв начин да бъде потребен. Затова приказваме за продължаващо образование. Държавата е абдикирала от полето на специализация на младите лекари и трансферира отговорността на лечебните заведения, които са самоиздържащи се сдружения. Къде обаче е ползата на болничното заведение да има повече специализанти? Освен, че ще попълнят графика с дежурствата, специализантите не носят необикновен принос на болничното заведение. Напротив, те са един разход. Затова, като дефицитна компетентност, в случай че имаме предпочитание да я развиваме и да имаме повече експерти, би трябвало да има някакви облекчения при включването в специализация. За продължаващата форма на образование от БПА вършим, каквото можем и организираме и районни, и национални конференции, и конгреси. Има къде да отидат хората. Никой обаче не им обезпечава първо времето, изключително на общопрактикуващите педиатри, а по-късно и финансово. Това не е контролирано. А има страни, в които се отделя избрана сума за всеки доктор и за една година той има право в границите на тази сума да отиде там, където си избере съгласно интереса.
Проблемът с фрагментите е изключително огромен поради и публичния напън да бъде построена бързо Национална детска болница. Защо спорим къде би трябвало да бъде издигната тя и по какъв начин да наподобява, откакто има подобен дефицит на експерти?
За една болница хора постоянно има. Нашата болница СБАЛДБ „ Проф. доктор Иван Митев “ би трябвало да е ядрото на такава конструкция и в нея личния състав като лекари е задоволителен. Тук се концентрира и образованието, и преподаването. Въпросът е, че не се започва от това къде и каква да е постройката, а с какво ще се изпълни като наличие. Нашата единствена и съществена цел е комплексността на тази болница. Т.е. под един покрив да бъдат събрани всички звена, които имат директно отношение към здравето на детето, с цел да не се трансферира то от болница в болница. Тогава няма да има и прекачване на отговорност и няма да има заплаха по техническа причина да загубим пациент. Това е извънредно първо за родителите, само че не по-малко и за лекарите, които носят отговорността и даже да не им бъде потърсена такава, всеки в душата си носи неудовлетворението от това, че е можело да се избави едно дете, а нещо не се е случило. Това ни е огромната болежка. Затова първото, което би трябвало да се направи, е да се посочи кои хора ще влязат в новата постройка, те да си кажат условията какви пространства, каква численост кревати, какъв личен състав, каква инсталация са им нужни и оттова да се изготви едно задание, след това да се търси най-удачното място за постройката и оттова нататък да се включат архитекти, строители и градоустройствени структури. За страдание никой не сложи по този начин въпроса. Дори не сме седнали на една маса всички специалности, с цел да го обсъдим, канени са обособени представители. Т.е. този диалог не се е състоял.
В такава болница са нужни хора със стаж, опит, хабилитирани, тъй като е болница, в която ще се преподава, а самите специалности от време на време изискват повече от един-двама експерти. Например най-малко трима положителни морфолози би трябвало да се подпишат под еднакъв резултат, с цел да се одобри диагнозата остра левкемия. Или кой добър хирург може да оперира самичък? Трябва да има изясненост преди всичко за хората, а това не може да бъде оставено на самоорганизация. Нужна е намесата на способния орган, който е Министерство на здравеопазването, което да задвижи машината по този начин, че да се стигне до един действителен, добре премислен и работещ вид на такава болница. Другото, което опира до материалната страна, е чисто политическата част. Мисля си, че страната все би могла да отдели няколко милиона (както може да отдели за пътища и стадиони), с цел да построи една такава болница за децата.
Източник: zdrave.net
КОМЕНТАРИ