Проф. Евгений ДайновПак е тъжно. Отново си тръгват хора, с

Проф. Евгений Дайнов

Пак е тъжно. Отново си потеглят хора, с които бях привикнал и в чиято компания се усещах вкъщи. Съвършено гневни са на това, че съществува държавното управление на учен Денков, което те считат за предателско. И са още по-бесни на кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София. Започват да бъдат гневни и на такива като мен, които не са гневни по същите мотиви.

Не се случва за пръв път, нито – явно – за финален. Предишните пъти бяха гневни на Жельо Желев, на Петър Берон, на Петър Дертлиев, на Стефан Савов, на Филип Димитров, на Петър Стоянов, на Иван Костов, на Веселин Методиев, на Радан Кънев, на Атанас Атанасов, на Христо Иванов, на Кирил Петков, на Лена Бориславова.

Има една неприятна и една добра вест.

Лошата вест е, че още веднъж си потеглят ярки човеци, имащи през годините безспорен принос към протестната съставна част от българската народна власт. А точно тази съставна част е повода въпреки всичко България да е в НАТО и Европейски Съюз, а да не е нещо като Молдова, Косово, Казахстан или Македония.

Добрата вест е, че този път тези хора, колкото и ярки и известни, си потеглят в горда самотност. След тях не се втурват цели обществени пластове, идеологически групи или политически общности, с цел да омаломощят идеята със своето неявяване.

Преди доста години всеки, напускащ Съюз на демократичните сили на Иван Костов, успяваше да изпълни Зала 1 на НДК с делегати на лична нова партия. Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев и Христо Бисеров са тези, които помним; само че не бяха единствено те. Напускащите през днешния ден не биха могли да изпълнят със свои съидейници киносалона на читалището на село Миндя.

Накъде потеглят тези хора? След над три десетилетия наблюдения върху процеса имам отговор: множеството потеглят натам, където въобще не биха желали да бъдат, до момента в който не се бяха затръгвали.

Предишни напускащи се вливаха в Национална движение „Симеон Втори", ставаха началници в Движение за права и свободи, основаваха " Атака ", целуваха ръка на Борисов, образуваха кръговете на „ либертарианци “ и „ консерватори “; някои непосредствено станаха десетници в отрядите на Путинската агитация или на Ниновата война с джендъра.

На основата на този опит можем да заключим, че иде тирада за овакантяване на светлата страна.

Напускащите обръщат тил на живителните слънчеви лъчи и някои от тях, съдбовно привлечени от хлада на мрака и от сладникавата миризма на изгниване, нагазват в тинята на тъмната страна. Много добре знаят, че в случай че задоволително дълго се лутат из нейните тресавища, ще дебаркират при нацистите и/или путинистите. Някои към този момент алармират, че са наясно с крайната си дестинация. Други към момента не са стигнали до сходна изясненост, или най-малко не споделят такива неща с публиката, привикнала да ги вижда като бойци на светлината.

Някои, несъмнено, просто изчезват от публичната сцена, без да нанасят вреди. Просто окачат на стената обувките за митинг и потъват в персоналната сфера.

Макар този път след напускащите да не потегля никой, със страшна мощ въпреки всичко виси въпросът: за какво го вършат? Защо ненадейно загърбват положителното си образование и стартират да попържат, жигосват, ненавиждат и приказват грозни неща? Защо вземат решение да престанат да притеглят и да стартират да отблъскват?

Вероятно иде тирада за това, което социолозите назовават „ таван на упованията “. Още през 1990-те години участвах в проучвания, които разкриха у всеобщия българин извънредно невисок таван на упованията – толкоз невисок, че чак афектиран. Освен всички други проблеми, прекомерно ниският таван на упованията изяснява пасивността на българите. Постигнали са си скромната фантазия – и стопират да вършат каквото и да е било.

По фланговете, по този начин да се каже, на тази българска маса обаче имаме две доста разнообразни, относително малобройни групи. Едната – да я назовем „ ползвателите “ – е отдадена само на личното чрево. Убедени са, че светът им дължи ненадейно замогване оттатък всевъзможни мислими ограничения. А, един път забогатели, светът в допълнение им дължи послушание като на някакви феодали. От тази група потегли чалга-живеенето.

На другия фланг са ситуирани, да ги назовем – „ чистите “. Те са отдадени на общото богатство и са уверени, че светът им дължи политици с профила на светци от вида на тези, които с ария на уста се качват на кладата – чисти, безкомпромисни, жертвоготовни. От тази група потеглят българските достижения, които компенсират чалга-живеенето и всеобщата бездейност. Има обаче цена. Този вид хора освен относително бързо „ прегарят “, само че и с яд се отхвърлят от своите политически представители при всеки компромис или оттегляне, направени от тях. А един път отрекли се, доста от „ чистите “ се трансформират в заклеймители – както на довчерашните си представители, по този начин и на довчерашните си дела. Отмятането от идеята, лично, ги насочва към тъмната страна.

Вакуум обаче в демократичните каузи не съществува. След всяка кохорта напускащи на демократичната сцена се появява нова, неведнъж – по-голяма, мощна, устойчива. Към 2007 година да вземем за пример „ чистите “ от поколението на бейби-бумърите бяха в масата си напуснали светлата страна. Празнотата бе запълнена, сред 2007-ма и 2012-та, от тези техни деца, които се заеха с опазването на естествената среда. После пристигна поколението „ анти-Пеевски “, родило огромна част от дейните през днешния ден политици и публични дейци.

През 2020 година към тези кохорти се причисли поколението на децата на децата на бейби-бумърите, които изведоха напред общността, породила " Продължаваме промяната ".

Някаква част от всички тези талази също напускаше по причина на прекалено висок таван на упованията, подбуден от тяхната лична природа на „ чисти “. Още преди 2020 година емблематични фигури на „ зелената “ и на „ анти-Пеевски “ вълните бяха напуснали; някои от тях и до през днешния ден са най-злите врагове на тогавашните си съратници от площадите. Днес следим напускането на емблематични фигури, свързани с протестната вълна, разгърнала се сред есента на 2018 година и края на 2020-та.

Не ще и дума, че е прекомерно комплицирана обстановката, в която би трябвало да се ръководи – и то по съдбоносен, ефективен метод – с 63 депутата от 240. Още по-сложно е избутването на ГЕРБ от достъпа до софийските запаси, откакто десетилетие и половина столичани радостно гласоподаваха за Борисов и Фандъкова със заръката „ да ги пазят от комунистите “. Това не са лесни обстановки и с цел да бъде реализиран резултат, те изискват еластичност, мъдрост, разум, стратегическо мислене и тактически умения както за нахлуване, по този начин за оттегляне и за работа по фланговете. Тези условия не разрешават демонстрирането на съвършена идеалност всеки ден. А неналичието на такава води до шумното овакантяване на водещи представители на групата на „ чистите “.

Ситуацията е изоморфна на украинската. Украинците просто не разполагат с човешката и оръжейна маса, с която бързо и зрелищно да се оправят с руснаците. Затова работят постепенно, опипват фланговете, потеглят напред и се връщат обратно. По прилика българското общество не разполага – в никакъв случай не е разполагало – с задоволителна човешка и идейна маса, по този начин щото с един блестящ скок да се подреди до останалите европейски нации. В България искащите европейски метод на живот постоянно са били – и постоянно ще бъдат – малцинство.

Това е обективната даденост и тя прави невероятно провеждането на победни паради на победилата народна власт. А тази неспособност води до непрекъснатото заклеймяване на неуспехите и още повече – на половинчатите триумфи, както и на техните създатели.

Това е маратон, изискващ съответната устойчивост. От него неизбежно отпадат тези, които са уверени, че вземат участие в спринт, изискващ съответния безрезервен, само че временен порив.

Не би било драма – под слънцето има място за всички – в случай че отпадащите от маратона не назоваха с грозни имена продължаващите да вземат участие в него. Не е красиво някак. Тъжно е.