Призванието на историка и разбирането на съвременността
Проф. Димитър Денков
На 10 декември в новата конферентна зала на СУ „ Св. Климент Охридски “ се организира показване на следващата книга на Искра Баева, отдадена на най-съвременната българска история - " Личностите, които дефинираха нашата орис ", изд. „ Захарий Стоянов “, 2024. Залата се оказа тясна за пристигналите, с изключение на правостоящите, в коридора имаше мнозина, които можаха да чуят въвеждащото слово на Иван Гранитски и ревюто на Искра. Донесените от издателството книги се оказаха малко и се наложи да се изчака нова доставка, изчерпила се бързо и удължила без друго дългата опашка за подписи.
Това не бе първото показване на книгата, която закупи необятна гласност с медийните изяви на Искра и с просветителската й работа в диалози в читалища и клубове из страната. То едва ли ще е последно, само че таман в най-стария ни университет се появи рядко присъщото на професионалните историци отношение към съвременността:
смелостта тя да се разказва и прави оценка
откъм биографията и дейностите на обособени персони и съответните последици за всички нас. Много може да се спори с Искра дали персони дефинират ориста ни, която по разбиране е предназначение. Лесно би могло да се твърди, че самите персони са избрани от нужни или напълно инцидентни дадености, от които всички подвластен до такава степен, че е най-лесно да се приписват на хора аргументите за съдбовни решения почти по този начин, както ги изясняват астрологията или съвсем толкоз научните теории в необятния диапазон от политикономията през социологията, та до другите версии на философията и логиката на психиката. В този спор елементарно се намесват античните показа за орис, верските схващания за божествената ръка, обвързваните с обособени науки и политически идеологии пояснения на исторически процеси, при които, даже когато се иронизира схващането на Сталин за ролята на личността в историята, се стига до единодушието, че личността е артикул на условия и тогава, когато ги въплъщава. Така историята като че ли се защищава от многообразието на пояснения и нерядко се показва в елементарна последователност, с цел да се избегнат изкушенията от пояснения, които някой ден ще се окажат идеологически неприемливи откъм новата политическа и наукообразна уместност.
Искра Баева е измежду малцината български историци, за които е теоретичен дълг да се изследва, разказва и изяснява непосредствената реалност. Тя е измежду още по-малкото, в случай че ли не единственият, осмеляващ се да показа през биографията на личността процеси освен олицетворяващи историята, само че и определящи ориста ни.
Това е главният претекст, вярата на тази книга:
да се съчетае „ надълбоко субективният темперамент на историческия развой с значимия освен за марксизма въпрос за ролята на личността в историята. “ С това тя пази и продължава задължението на историка: да дава на бъдещите откриватели не изложение на обстоятелства и събития, а и визията си за олицетворяващите ги дейци с допустимо най-голямо отдалечаване от персоналния опит и в случаите, когато добре познава описваните персони и може да се базира на директни усещания. Все отново Искра Баева познава директно множеството от дванадесетте персони, портретно показани в двете елементи на книгата – политиците на българския социализъм: Георги Димитров, Тодор Живков, Антон Югов, Станко Тодоров, Иван Башев, Георги Трайков и представителите на така наречен български преход: Петър Младенов, Андрей Луканов, Александър Лилов, Желю Желев, Ахмед Доган и Благовест Сендов. Тези познанства елементарно биха могли да й обезпечат политическа кариера, към което се изкушиха мнозина. Искра обаче остана вярна на дълга си на историк и академик, доста по-голям от облагите около близостта с ярки фигури на непосредствената политика. Този дълг проличава в портретите, множеството оповестени в други нейни работи. Фактът, че приживе никой от портретираните не е оспорил или допълнил показаното, е съображение да се съберат в този момент в книгата, даваща необикновен образ на най-близката ни история. Пък и единственият към момента жив воин от книгата, Ахмед Доган, от дълго време се е отдръпнал от живата политика даже при спорадичните си намеси, което е съображение книгата да бъде историческа в обичайното значение за показване на минало. Това показване е квалифицирано и с няколкото издания на „ Българските преходи “, в които Евгения Калинова и Искра Баева наблюдават актуалната ни история от 1939 година и в скоро време ще разгласяват следващото си проучване за събитията в наши дни.
На този декор дванадесетте портрета на хората, определили ориста ни, дават освен биографии, а история на българите както в нормалното значение, по този начин и в особения народо-психологически и обществен проект. Тук виждаме бедните деца, които с персонални благоприятни условия, старания и добит политически опит се издигат до олицетворения на исторически процеси от интернационално и национално значение: Димитров, Югов, Живков, Тодоров, Желев, Доган. Представени са хора, произхождащи от образовани прослойки, които се посвещават на политика, просвета и проучвания на съвременността – Башев, Сендов, както и не изключително натрапващи се в обичайния смисъл на думата персони, каквито са Младенов и Лилов с дълготрайното им наличие в политиката и идеологията на социалистическа България.
Не са пропуснати преселниците от Македония
Димитров, само че и Трайков, наред с потомците на дейни борци, стигнали до поста на най-дългогодишен външен министър и пръв председател/президент на най-нова България – Младенов, и от емигрантското си семейство в Съюз на съветските социалистически републики до министър-председател – Луканов. Мнозина от личностите в книгата са освен политически дейци, само че и създатели с несметно лично творчество и тезиси, разработвани от колективи, с цел да придобият значение за развиването на страната. Техни изявления са изгубили съответното си значение, с цел да се трансфорат в изрази, описващи малко и ясно исторически процеси: от тезите на Димитров за националните антифашистки фронтове и приказките на Живков за социализма като недоносче, през Сендовата парафраза на евангелските слова за непотребните до Догановото разпределение на порциите. Това са също способи за схващане на ориста ни даже тогава, когато отсам се раждат освен вицове, само че и насоки за схващане на историята, в която сме въвлечени. Почти всички от тези определили ориста ни хора през днешния ден са сложени под политкоректното покривало, с цел да тънат в давност и имената им да не приказват нищо за поколенията, расли в следващия преход към бъдещето, заливано от вълните на глобализацията. Затова книгата на Искра има изключително значимо значение за самопознание и схващане на съвременността. Това е измежду най-важните призвания на историка, който изтръгва от давност времето, на което е съвременник, въпреки да е доста по-лесно да се преповтаря предишното, когато се употребяват приети престижи и бързо променяни възгледи
в крайник с маршируващата политкоректност
Книгата ни показва близкото предишното на съвременността, която се схваща най-добре таман по присъщия на Искра метод на персонална ненатрапчивост и резистентност на възгледите. Със сигурност ще има и други книги за този интервал, както ще се появяват и други персони, за които с не по-малко право би могло да се твърди, че са определяли ориста ни. Това е ясно за Искра, която неслучайно показва съжалението си, че не е дала облици и на дами, каквито например биха могли да бъдат Цола Драгойчева и Людмила Живкова, а за какво не и Надежда Михайлова и Корнелия Нинова, които може би не са до такава степен съдбовни за нас, само че пък са играли значима роля в ориста на партиите си. С не по-малко учредения биха могли да се портретират Соломон Паси, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов, Петър Стоянов, Симеон Сакскобургготски и училия се от него и Живков Бойко Борисов, че даже и дейците във все по-продължаващите промени. Може единствено да се надяваме, че Искра ще продължи своите описания на ориста ни с портрети на други персони, с цел да даде на днешните читатели мотив за самопознание, а на бъдещите – наред със самопознанието – знание на близкото минало, което постоянно дефинира по съдбоносен метод всяка актуалност. Това е по този начин даже тогава, когато съвременността е склонна да го не помни, улисана в посредствената си близост и интересуваща се от персони, рекламно-медийно налагани за нейни знаци.
Нови времена
На 10 декември в новата конферентна зала на СУ „ Св. Климент Охридски “ се организира показване на следващата книга на Искра Баева, отдадена на най-съвременната българска история - " Личностите, които дефинираха нашата орис ", изд. „ Захарий Стоянов “, 2024. Залата се оказа тясна за пристигналите, с изключение на правостоящите, в коридора имаше мнозина, които можаха да чуят въвеждащото слово на Иван Гранитски и ревюто на Искра. Донесените от издателството книги се оказаха малко и се наложи да се изчака нова доставка, изчерпила се бързо и удължила без друго дългата опашка за подписи.
Това не бе първото показване на книгата, която закупи необятна гласност с медийните изяви на Искра и с просветителската й работа в диалози в читалища и клубове из страната. То едва ли ще е последно, само че таман в най-стария ни университет се появи рядко присъщото на професионалните историци отношение към съвременността:
смелостта тя да се разказва и прави оценка
откъм биографията и дейностите на обособени персони и съответните последици за всички нас. Много може да се спори с Искра дали персони дефинират ориста ни, която по разбиране е предназначение. Лесно би могло да се твърди, че самите персони са избрани от нужни или напълно инцидентни дадености, от които всички подвластен до такава степен, че е най-лесно да се приписват на хора аргументите за съдбовни решения почти по този начин, както ги изясняват астрологията или съвсем толкоз научните теории в необятния диапазон от политикономията през социологията, та до другите версии на философията и логиката на психиката. В този спор елементарно се намесват античните показа за орис, верските схващания за божествената ръка, обвързваните с обособени науки и политически идеологии пояснения на исторически процеси, при които, даже когато се иронизира схващането на Сталин за ролята на личността в историята, се стига до единодушието, че личността е артикул на условия и тогава, когато ги въплъщава. Така историята като че ли се защищава от многообразието на пояснения и нерядко се показва в елементарна последователност, с цел да се избегнат изкушенията от пояснения, които някой ден ще се окажат идеологически неприемливи откъм новата политическа и наукообразна уместност.
Искра Баева е измежду малцината български историци, за които е теоретичен дълг да се изследва, разказва и изяснява непосредствената реалност. Тя е измежду още по-малкото, в случай че ли не единственият, осмеляващ се да показа през биографията на личността процеси освен олицетворяващи историята, само че и определящи ориста ни.
Това е главният претекст, вярата на тази книга:
да се съчетае „ надълбоко субективният темперамент на историческия развой с значимия освен за марксизма въпрос за ролята на личността в историята. “ С това тя пази и продължава задължението на историка: да дава на бъдещите откриватели не изложение на обстоятелства и събития, а и визията си за олицетворяващите ги дейци с допустимо най-голямо отдалечаване от персоналния опит и в случаите, когато добре познава описваните персони и може да се базира на директни усещания. Все отново Искра Баева познава директно множеството от дванадесетте персони, портретно показани в двете елементи на книгата – политиците на българския социализъм: Георги Димитров, Тодор Живков, Антон Югов, Станко Тодоров, Иван Башев, Георги Трайков и представителите на така наречен български преход: Петър Младенов, Андрей Луканов, Александър Лилов, Желю Желев, Ахмед Доган и Благовест Сендов. Тези познанства елементарно биха могли да й обезпечат политическа кариера, към което се изкушиха мнозина. Искра обаче остана вярна на дълга си на историк и академик, доста по-голям от облагите около близостта с ярки фигури на непосредствената политика. Този дълг проличава в портретите, множеството оповестени в други нейни работи. Фактът, че приживе никой от портретираните не е оспорил или допълнил показаното, е съображение да се съберат в този момент в книгата, даваща необикновен образ на най-близката ни история. Пък и единственият към момента жив воин от книгата, Ахмед Доган, от дълго време се е отдръпнал от живата политика даже при спорадичните си намеси, което е съображение книгата да бъде историческа в обичайното значение за показване на минало. Това показване е квалифицирано и с няколкото издания на „ Българските преходи “, в които Евгения Калинова и Искра Баева наблюдават актуалната ни история от 1939 година и в скоро време ще разгласяват следващото си проучване за събитията в наши дни.
На този декор дванадесетте портрета на хората, определили ориста ни, дават освен биографии, а история на българите както в нормалното значение, по този начин и в особения народо-психологически и обществен проект. Тук виждаме бедните деца, които с персонални благоприятни условия, старания и добит политически опит се издигат до олицетворения на исторически процеси от интернационално и национално значение: Димитров, Югов, Живков, Тодоров, Желев, Доган. Представени са хора, произхождащи от образовани прослойки, които се посвещават на политика, просвета и проучвания на съвременността – Башев, Сендов, както и не изключително натрапващи се в обичайния смисъл на думата персони, каквито са Младенов и Лилов с дълготрайното им наличие в политиката и идеологията на социалистическа България.
Не са пропуснати преселниците от Македония
Димитров, само че и Трайков, наред с потомците на дейни борци, стигнали до поста на най-дългогодишен външен министър и пръв председател/президент на най-нова България – Младенов, и от емигрантското си семейство в Съюз на съветските социалистически републики до министър-председател – Луканов. Мнозина от личностите в книгата са освен политически дейци, само че и създатели с несметно лично творчество и тезиси, разработвани от колективи, с цел да придобият значение за развиването на страната. Техни изявления са изгубили съответното си значение, с цел да се трансфорат в изрази, описващи малко и ясно исторически процеси: от тезите на Димитров за националните антифашистки фронтове и приказките на Живков за социализма като недоносче, през Сендовата парафраза на евангелските слова за непотребните до Догановото разпределение на порциите. Това са също способи за схващане на ориста ни даже тогава, когато отсам се раждат освен вицове, само че и насоки за схващане на историята, в която сме въвлечени. Почти всички от тези определили ориста ни хора през днешния ден са сложени под политкоректното покривало, с цел да тънат в давност и имената им да не приказват нищо за поколенията, расли в следващия преход към бъдещето, заливано от вълните на глобализацията. Затова книгата на Искра има изключително значимо значение за самопознание и схващане на съвременността. Това е измежду най-важните призвания на историка, който изтръгва от давност времето, на което е съвременник, въпреки да е доста по-лесно да се преповтаря предишното, когато се употребяват приети престижи и бързо променяни възгледи
в крайник с маршируващата политкоректност
Книгата ни показва близкото предишното на съвременността, която се схваща най-добре таман по присъщия на Искра метод на персонална ненатрапчивост и резистентност на възгледите. Със сигурност ще има и други книги за този интервал, както ще се появяват и други персони, за които с не по-малко право би могло да се твърди, че са определяли ориста ни. Това е ясно за Искра, която неслучайно показва съжалението си, че не е дала облици и на дами, каквито например биха могли да бъдат Цола Драгойчева и Людмила Живкова, а за какво не и Надежда Михайлова и Корнелия Нинова, които може би не са до такава степен съдбовни за нас, само че пък са играли значима роля в ориста на партиите си. С не по-малко учредения биха могли да се портретират Соломон Паси, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов, Петър Стоянов, Симеон Сакскобургготски и училия се от него и Живков Бойко Борисов, че даже и дейците във все по-продължаващите промени. Може единствено да се надяваме, че Искра ще продължи своите описания на ориста ни с портрети на други персони, с цел да даде на днешните читатели мотив за самопознание, а на бъдещите – наред със самопознанието – знание на близкото минало, което постоянно дефинира по съдбоносен метод всяка актуалност. Това е по този начин даже тогава, когато съвременността е склонна да го не помни, улисана в посредствената си близост и интересуваща се от персони, рекламно-медийно налагани за нейни знаци.
Нови времена
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ