Проф. Богов: Нужни са ни повече от един Диспансерен център за трансплантирани пациенти
Проф. Борис Богов е приключил в Медицинска академия – София. Има специалности по вътрешни заболявания и по нефрология. До 1989г. работи в Районна болница – Сандански, а по-късно поредно е помощник, старши, основен помощник, а от 2009 година до 2020 година - шеф на Клиниката по нефрология в УМБАЛ " Александровска ". От 2020 година до 2021 година е изпълнителен шеф на лечебното заведение.
През 2022 година проф. Богов оглави Клиниката по Вътрешни заболявания - две в УМБАЛ „ Св. Анна “–София, в която се реалокира дружно с 8 души от екипа си в „ Александровска “.
Председател е на Дружеството на БЛС в лечебното заведение и на Общото заседание на Медицински факултет към Медицински университет – София. Преподава в Катедрата по вътрешни заболявания на студенти по медицина, на лекари за придобиване на специалности по вътрешни заболявания и нефрология. Има голям брой научни изявления, участия в монографии и учебници.
Има над 20-годишен опит в региона на вътрешните заболявания и нефрологията, както и ултразвуковата диагностика на коремни органи и повърхностни структури. Специализирал е във Франция, Япония, Съединени американски щати и Норвегия. Проф. Богов е зам.- ръководител на Българското научно сдружение по нефрология, диализа и трансплантация и членува в голям брой български и непознати научни асоциации. Проф. Богов е основен координатор на Експертния съвет по специалността „ нефрология “ към Министъра на опазването на здравето.
Проф. Богов, усилват ли се бъбречните болести измежду популацията у нас?
Много е друга патологията, когато приказваме за бъбречните болести, в „ Александровска “ болница, където бях, и тук в УМБАЛ „ Св. Анна “, която е доста огромна поради на района, който обслужва – София, цяла София-област и даже отвън рамките на региона. Определено можем да приказваме за % увеличение на нефрологичните болести след COVID-вълната, без значение от възрастовата група. Увеличават се болесттите, които отключват имунен спор, и доста от пациентите се явяват с начална или по-напреднала бъбречна непълнота, което прави несъмнено усещане.
Когато споделям, че контингентът е друг спрямо „ Александровска “, имам поради, че в „ Св. Анна “ идват пациенти, които не са имали среща до този миг с доктор – нито с общопрактикуващия си доктор, нито с доктор експерт, което е в основата в действителност на този растеж, който в този момент срещаме, като освен това те са с доста напреднали бъбречни проблеми. Това в голям % от случаите ни връзва ръцете, тъй че да се намесим съответно във връзка с лекуването при такива пациенти. Не е дребен процентът и на тези, които идват напряко за диализно лекуване. Това са пациентите с влошена бъбречна функционалност с изконсумиран бъбречен паренхим и благоприятни условия за лечебно държание. Разликата е голяма спрямо времето преди COVID-вълната и с контингента, който сме лекували в „ Александровска “ болница да вземем за пример.
Имате поради, че пациентите, които са идвали при Вас в УМБАЛ „ Александровска “, към този момент са били диагностицирани ли?
Когато аз и целият ми екип експерти се преместихме от „ Александровска “ в „ Св. Анна “, пациентите ни последваха. Тук обаче намираме и други, които влизат в Клиниката по неотложност, извънредно влошени. В „ Александровска “ предвид на преподаването, търсехме групи пациенти, до които да се допрян и студентите. В този смисъл беше по-различно. Тук мога да кажа, че медицината е на предния фронт – тези, които не са имали опцията или лично предпочитание за здравна грижа. Тук постъпват и доста пациенти от обществените домове, пациенти, които са изоставени от околните си, самотни хора. Пациенти са по-възрастни и това изяснява и тяхната коморбидност.
Ако би трябвало да си приказваме за чисто бъбречните болести, несъмнено растеж има при гломерулонефритите, при пациентите с хронични бъбречни болести в напредналия етап, при неконтролирани артериални хипертонии и тъй като Клиниката, която управлявам, е на един етаж с сътрудниците ендокринолози, мога да кажа, че има ужасно доста пациенти, които са със захарен диабет, мъчно контролируем в предишното и с дългогодишна отминалост, която дефинира и хронична бъбречна увреда. Тук не са лишени от комбинирана грижа от експерти ендокринолози и експерти нефролози. В УМБАЛ „ Св. Анна “ има и доста добре развито Отделение по хемодиализа, в което сме в колаборация. В съпоставяне с останалите диализни центрове на територията на София, тук има максимален брой пациенти по обясними аргументи. Първо, тъй като към 30% от бъбречно болните пациенти изискват неотложност, в това число и за диализа, а втората е, че идват поради екипа, не се отхвърлят от лекуващите си лекари.
По мотив на Ваша пациентка ми направи усещане, че вършиме всичко допустимо да отложите включването й на диализа. До кой миг може да се вършат опити да бъдат лекувани пациентите консервативно?
Вероятно говорите за някой от пациентите ни, който се е приспособил към високия креатинин. Иначе опити с нито един пациентите не си разрешаваме да вършим. Имаме Правила за добра клинична процедура, които споделят, че хронично бъбречно заболяване, което се прави оценка като пети етап, а това е с изчислена гломерулна дестилация под 15 мл за минута, би трябвало да бъдат съветвани и надлежно стартирани във връзка с диализни процедури. Друг е моментът, който би трябвало да отбележим, че има пациенти, които макар че са показани за включване на диализа, имат противопоказания по разнообразни аргументи. Например доста тежък болнав синдром, септични положения, нестабилни във връзка с хемодинамика, доста ниско кръвно налягане. Те не могат да бъдат включени все още и тогава опитваме разнообразни способи за стабилизиране и за пускане на диализа. Иначе това са правила, които ние по никакъв метод не заобикаляме.
А допустимо ли е диализата да бъде отсрочена, когато пациентът е показан за трансплантация?
Пациентите, които са показани за трансплантация, ние самите ги мотивираме да я създадат, разказвайки им по какъв начин се случват нещата във връзка с трансплантацията, че опциите за по-добър метод на живеене се усилват и това несъмнено ги подтиква. Трудно е да се вършат трансплантации в България по доста аргументи. Определено тези, които разчитат на трупен орган, са затруднени. По време на една моя специализация в Япония видях по какъв начин пациентите там бяха стимулирани и се организираха проучвания за започване на активност във връзка с трансплантация на бъбрек доста преди да отидат на диализно лекуване. Което несъмнено има своите изгоди и по дълготрайна преживяемост. У нас пациентите първо потеглят на диализа и следно това във времето, в случай че им се случи, биват трансплантирани. Другата категория пациенти са тези, които разчитат на непосредствен роднина, когато самият той има предпочитание да подари бъбрек и нещата се случват несъмнено по-бързо. Има и една трета категория пациенти, които са с малко по друг обществен статус – те разчитат на трансплантация в чужбина. Може би през днешния ден максимален е процентът на българите, които отиват в Турция, с цел да бъдат трансплантирани. Там е разрешено кръстосаното донорство. Ние ги виждаме тези пациенти, откакто биват трансплантирани, идват при нас за следене. Така че нещата по този метод вървят. Всичко, което и сега си приказваме обаче, е и за да сигнализираме към разнообразни институции, които би трябвало да намерят решение този невисок % на бъбречните трансплантации в България да се увеличи. Ние може да черпим опит от други страни. Най-вече от Хърватска, която преди 15-ина години е била като нас, а в този момент междинният брой на бъбречно трансплантираните е повече от 380 годишно.
Как са съумели да го реализиран?
За късото си време като изпълнителен шеф на УМБАЛ „ Александровска “ имах среща с представителя на Хърватска, който беше виновен за провеждането на повече трансплантации, както и с един от техните зам.-министри по опазването на здравето. Бяхме стартирали една неписана стратегия за взаимно съдействие за образование на наши фрагменти и предаване на опита на Хърватска в България. Много бързо обаче нещата завършиха, защото се промени и политическата обстановка. Смятам обаче, че това е добра опция за колаборация със страна, която може да се съпостави с нашата за опит какво са свършили сътрудниците там. А системата им работи.
Все отново, за какво макар всички акции и промени в законодателството, трансплантациите у нас са толкоз малко?
Много са аргументите. Първо хората, които финално би трябвало да дадат единодушието си за околните си, сякаш още не са задоволително уверени в това да го вършат от чисто сърце. Тоест липсва ни една доста сериозна акция за цялото ни общество – какво е бъбречна трансплантация, за какво би трябвало да се подаряват органи, с цел да могат самите донори и околните им да са уверени в правотата на това, което правят.
Не на последно място би трябвало да засегнем и този въпрос, който дистанцира доста от пациентите от техните лекари. Навремето пациентите постоянно са говорили с огромно доверие за своите лекари. Има един спор, който в някои от местата в България дори е очевиден и доближава до неучтивост във връзка с връзка сред доктор и пациент. Това също се отразява на трансплантациите. Липсва доверие във връзка с всичко, което правят лекарите. Недоверието идва от пациентите.
Не са урегулирани и чисто финансовите взаимоотношения сред хората, които се занимават с бъбречната трансплантация, като се стартира от хората, които организират характерните имунологични проучвания, през нефролозите, които преди този момент са проследявали този пациент, през районните центрове, които подават информация, през уролозите, които правят интервенцията и последващите сътрудници нефролози, които наблюдават пациента. Самият акт на трансплантиране на орган не е чак такава огромна философия, само че следва изкуството на нефролозите да могат да вършат по този начин, че лечението, които се дава против отменяне на органа, да бъде самостоятелна и да бъде вярна за всеки един пациент, защото тя не идентична за всички. Така че нещата към момента не са добре урегулирани.
Това обаче значи, че и всички българи, които се трансплантират в Турция, действително са пациенти на българските нефролози.
Така е. Проблемът е, че в България има единствено един Диспансерен център за бъбречно трансплантирани пациенти, което в огромна степен лимитира свободата им да избират кой и къде да ги наблюдава. Оказва се, че пациентите, които са дълго време оставени на диализно лекуване и са включени в листа на чакащи бъбречна трансплантация, когато им се обадят, че са подобаващи, се оказва, че те са подобаващи във връзка с донора, само че са несъответствуващи във връзка с общия статус, за което те са изконсумирани, не са менажирани добре и отпадат от опцията да бъдат трансплантирани.
Доколкото знам с изключение на в София, диспансер за бъбречна трансплантация и следене има и във Варна. Там обаче активността от дълго време е прекратена, тъй като са трансплантирани само двама пациенти преди към 10 години. Това също е един проблем, който също следва да бъде решен. Университетски нефрологични клиники има няколко в страната и има опция да бъде изработен и втори диспансерен център. Доказано е, че от монопола не следва нищо положително.
На какви критерии би трябвало да дава отговор едно лечебно заведение, с цел да бъде Диспансерен център за следене на бъбречно трансплантирани пациенти?
Министерството на здравеопазването дефинира какъв брой такива диспансери може да има. Освен това би трябвало да бъде усъвършенствана организацията по експлантацията и трансплантацията на органи.
Няколко доста прочувствени случая имаше тази година на даряване на органи, от които един на стара жена, която подари първо органите на внука си, а след това и на сина си.
Както и майката, която подари органите на 14-годишната си щерка. Тези образци са доста редки и по тази причина са и би трябвало да бъдат показвани по медиите за заразяване във всички. Трябва да бъдат представяни на обществото, тъй като всеки един от нас, гледайки това, се замисля, че може да изпадне в обстановка да взема решение за свои близки или той самият да се нуждае от трансплантация. Това е същинската акция за донорството и тази акция не трябва да стихва. Напротив, би трябвало да се усилва, да заразява близките. В някои от страни това е регламентирано като всеки приживе заявява, че е склонен неговите органи да бъдат дарени.
Какъв е пътят, който би трябвало да бъде извървян от един пациент, с цел да стигне до трансплантация?
Може би би трябвало да стартира оттова, че чакащите за бъбречна трансплантация са към 1000. Тази численост съгласно мен е доста повече, само че това са хората, които са регистрирани в диспансера, в листата на чакащите. Какъв е пътят? Всички те са с прелиминарен набор от имунологични проучвания, които се знаят, които са в базата данни на листата. Всеки един от тях би могъл да бъде „ щастливец “, когато има случай на донорство. Това зависи от съвпадението по кръвни групи, което не е безусловно наложително, от преценката на комисията, от стабилността на пациента. Самата трансплантация като намеса може да не е толкоз тежка, само че въпреки всичко е интервенция. Трансплантацията може да бъде осъществена в няколко лечебни заведения в София. Когато става въпрос за жив донор – първо би трябвало да се откри родствеността по първа линия, по-късно се организират проучвания и се насрочва дата за самата трансплантация. Там нещата се случват доста по-лесно.
Лесно ли се живее с един бъбрек?
Самият донор също е подложен на редица медицински проучвания. Задължително се прави сцинтиграфия на бъбреци, скенер с контрастност, тъй че най-малките елементи, които будят подозрение дали е кадърен или неспособен за бъбречна трансплантация, индивидът би трябвало да бъде здрав. Да няма инфекции, да няма тумори и когато оценката е, че е кадърен, няма проблем да подари. С един бъбрек може да се живее дълго, въпреки и да би трябвало да се съблюдава малко по-строг диетичен режим.
През 2022 година проф. Богов оглави Клиниката по Вътрешни заболявания - две в УМБАЛ „ Св. Анна “–София, в която се реалокира дружно с 8 души от екипа си в „ Александровска “.
Председател е на Дружеството на БЛС в лечебното заведение и на Общото заседание на Медицински факултет към Медицински университет – София. Преподава в Катедрата по вътрешни заболявания на студенти по медицина, на лекари за придобиване на специалности по вътрешни заболявания и нефрология. Има голям брой научни изявления, участия в монографии и учебници.
Има над 20-годишен опит в региона на вътрешните заболявания и нефрологията, както и ултразвуковата диагностика на коремни органи и повърхностни структури. Специализирал е във Франция, Япония, Съединени американски щати и Норвегия. Проф. Богов е зам.- ръководител на Българското научно сдружение по нефрология, диализа и трансплантация и членува в голям брой български и непознати научни асоциации. Проф. Богов е основен координатор на Експертния съвет по специалността „ нефрология “ към Министъра на опазването на здравето.
Проф. Богов, усилват ли се бъбречните болести измежду популацията у нас?
Много е друга патологията, когато приказваме за бъбречните болести, в „ Александровска “ болница, където бях, и тук в УМБАЛ „ Св. Анна “, която е доста огромна поради на района, който обслужва – София, цяла София-област и даже отвън рамките на региона. Определено можем да приказваме за % увеличение на нефрологичните болести след COVID-вълната, без значение от възрастовата група. Увеличават се болесттите, които отключват имунен спор, и доста от пациентите се явяват с начална или по-напреднала бъбречна непълнота, което прави несъмнено усещане.
Когато споделям, че контингентът е друг спрямо „ Александровска “, имам поради, че в „ Св. Анна “ идват пациенти, които не са имали среща до този миг с доктор – нито с общопрактикуващия си доктор, нито с доктор експерт, което е в основата в действителност на този растеж, който в този момент срещаме, като освен това те са с доста напреднали бъбречни проблеми. Това в голям % от случаите ни връзва ръцете, тъй че да се намесим съответно във връзка с лекуването при такива пациенти. Не е дребен процентът и на тези, които идват напряко за диализно лекуване. Това са пациентите с влошена бъбречна функционалност с изконсумиран бъбречен паренхим и благоприятни условия за лечебно държание. Разликата е голяма спрямо времето преди COVID-вълната и с контингента, който сме лекували в „ Александровска “ болница да вземем за пример.
Имате поради, че пациентите, които са идвали при Вас в УМБАЛ „ Александровска “, към този момент са били диагностицирани ли?
Когато аз и целият ми екип експерти се преместихме от „ Александровска “ в „ Св. Анна “, пациентите ни последваха. Тук обаче намираме и други, които влизат в Клиниката по неотложност, извънредно влошени. В „ Александровска “ предвид на преподаването, търсехме групи пациенти, до които да се допрян и студентите. В този смисъл беше по-различно. Тук мога да кажа, че медицината е на предния фронт – тези, които не са имали опцията или лично предпочитание за здравна грижа. Тук постъпват и доста пациенти от обществените домове, пациенти, които са изоставени от околните си, самотни хора. Пациенти са по-възрастни и това изяснява и тяхната коморбидност.
Ако би трябвало да си приказваме за чисто бъбречните болести, несъмнено растеж има при гломерулонефритите, при пациентите с хронични бъбречни болести в напредналия етап, при неконтролирани артериални хипертонии и тъй като Клиниката, която управлявам, е на един етаж с сътрудниците ендокринолози, мога да кажа, че има ужасно доста пациенти, които са със захарен диабет, мъчно контролируем в предишното и с дългогодишна отминалост, която дефинира и хронична бъбречна увреда. Тук не са лишени от комбинирана грижа от експерти ендокринолози и експерти нефролози. В УМБАЛ „ Св. Анна “ има и доста добре развито Отделение по хемодиализа, в което сме в колаборация. В съпоставяне с останалите диализни центрове на територията на София, тук има максимален брой пациенти по обясними аргументи. Първо, тъй като към 30% от бъбречно болните пациенти изискват неотложност, в това число и за диализа, а втората е, че идват поради екипа, не се отхвърлят от лекуващите си лекари.
По мотив на Ваша пациентка ми направи усещане, че вършиме всичко допустимо да отложите включването й на диализа. До кой миг може да се вършат опити да бъдат лекувани пациентите консервативно?
Вероятно говорите за някой от пациентите ни, който се е приспособил към високия креатинин. Иначе опити с нито един пациентите не си разрешаваме да вършим. Имаме Правила за добра клинична процедура, които споделят, че хронично бъбречно заболяване, което се прави оценка като пети етап, а това е с изчислена гломерулна дестилация под 15 мл за минута, би трябвало да бъдат съветвани и надлежно стартирани във връзка с диализни процедури. Друг е моментът, който би трябвало да отбележим, че има пациенти, които макар че са показани за включване на диализа, имат противопоказания по разнообразни аргументи. Например доста тежък болнав синдром, септични положения, нестабилни във връзка с хемодинамика, доста ниско кръвно налягане. Те не могат да бъдат включени все още и тогава опитваме разнообразни способи за стабилизиране и за пускане на диализа. Иначе това са правила, които ние по никакъв метод не заобикаляме.
А допустимо ли е диализата да бъде отсрочена, когато пациентът е показан за трансплантация?
Пациентите, които са показани за трансплантация, ние самите ги мотивираме да я създадат, разказвайки им по какъв начин се случват нещата във връзка с трансплантацията, че опциите за по-добър метод на живеене се усилват и това несъмнено ги подтиква. Трудно е да се вършат трансплантации в България по доста аргументи. Определено тези, които разчитат на трупен орган, са затруднени. По време на една моя специализация в Япония видях по какъв начин пациентите там бяха стимулирани и се организираха проучвания за започване на активност във връзка с трансплантация на бъбрек доста преди да отидат на диализно лекуване. Което несъмнено има своите изгоди и по дълготрайна преживяемост. У нас пациентите първо потеглят на диализа и следно това във времето, в случай че им се случи, биват трансплантирани. Другата категория пациенти са тези, които разчитат на непосредствен роднина, когато самият той има предпочитание да подари бъбрек и нещата се случват несъмнено по-бързо. Има и една трета категория пациенти, които са с малко по друг обществен статус – те разчитат на трансплантация в чужбина. Може би през днешния ден максимален е процентът на българите, които отиват в Турция, с цел да бъдат трансплантирани. Там е разрешено кръстосаното донорство. Ние ги виждаме тези пациенти, откакто биват трансплантирани, идват при нас за следене. Така че нещата по този метод вървят. Всичко, което и сега си приказваме обаче, е и за да сигнализираме към разнообразни институции, които би трябвало да намерят решение този невисок % на бъбречните трансплантации в България да се увеличи. Ние може да черпим опит от други страни. Най-вече от Хърватска, която преди 15-ина години е била като нас, а в този момент междинният брой на бъбречно трансплантираните е повече от 380 годишно.
Как са съумели да го реализиран?
За късото си време като изпълнителен шеф на УМБАЛ „ Александровска “ имах среща с представителя на Хърватска, който беше виновен за провеждането на повече трансплантации, както и с един от техните зам.-министри по опазването на здравето. Бяхме стартирали една неписана стратегия за взаимно съдействие за образование на наши фрагменти и предаване на опита на Хърватска в България. Много бързо обаче нещата завършиха, защото се промени и политическата обстановка. Смятам обаче, че това е добра опция за колаборация със страна, която може да се съпостави с нашата за опит какво са свършили сътрудниците там. А системата им работи.
Все отново, за какво макар всички акции и промени в законодателството, трансплантациите у нас са толкоз малко?
Много са аргументите. Първо хората, които финално би трябвало да дадат единодушието си за околните си, сякаш още не са задоволително уверени в това да го вършат от чисто сърце. Тоест липсва ни една доста сериозна акция за цялото ни общество – какво е бъбречна трансплантация, за какво би трябвало да се подаряват органи, с цел да могат самите донори и околните им да са уверени в правотата на това, което правят.
Не на последно място би трябвало да засегнем и този въпрос, който дистанцира доста от пациентите от техните лекари. Навремето пациентите постоянно са говорили с огромно доверие за своите лекари. Има един спор, който в някои от местата в България дори е очевиден и доближава до неучтивост във връзка с връзка сред доктор и пациент. Това също се отразява на трансплантациите. Липсва доверие във връзка с всичко, което правят лекарите. Недоверието идва от пациентите.
Не са урегулирани и чисто финансовите взаимоотношения сред хората, които се занимават с бъбречната трансплантация, като се стартира от хората, които организират характерните имунологични проучвания, през нефролозите, които преди този момент са проследявали този пациент, през районните центрове, които подават информация, през уролозите, които правят интервенцията и последващите сътрудници нефролози, които наблюдават пациента. Самият акт на трансплантиране на орган не е чак такава огромна философия, само че следва изкуството на нефролозите да могат да вършат по този начин, че лечението, които се дава против отменяне на органа, да бъде самостоятелна и да бъде вярна за всеки един пациент, защото тя не идентична за всички. Така че нещата към момента не са добре урегулирани.
Това обаче значи, че и всички българи, които се трансплантират в Турция, действително са пациенти на българските нефролози.
Така е. Проблемът е, че в България има единствено един Диспансерен център за бъбречно трансплантирани пациенти, което в огромна степен лимитира свободата им да избират кой и къде да ги наблюдава. Оказва се, че пациентите, които са дълго време оставени на диализно лекуване и са включени в листа на чакащи бъбречна трансплантация, когато им се обадят, че са подобаващи, се оказва, че те са подобаващи във връзка с донора, само че са несъответствуващи във връзка с общия статус, за което те са изконсумирани, не са менажирани добре и отпадат от опцията да бъдат трансплантирани.
Доколкото знам с изключение на в София, диспансер за бъбречна трансплантация и следене има и във Варна. Там обаче активността от дълго време е прекратена, тъй като са трансплантирани само двама пациенти преди към 10 години. Това също е един проблем, който също следва да бъде решен. Университетски нефрологични клиники има няколко в страната и има опция да бъде изработен и втори диспансерен център. Доказано е, че от монопола не следва нищо положително.
На какви критерии би трябвало да дава отговор едно лечебно заведение, с цел да бъде Диспансерен център за следене на бъбречно трансплантирани пациенти?
Министерството на здравеопазването дефинира какъв брой такива диспансери може да има. Освен това би трябвало да бъде усъвършенствана организацията по експлантацията и трансплантацията на органи.
Няколко доста прочувствени случая имаше тази година на даряване на органи, от които един на стара жена, която подари първо органите на внука си, а след това и на сина си.
Както и майката, която подари органите на 14-годишната си щерка. Тези образци са доста редки и по тази причина са и би трябвало да бъдат показвани по медиите за заразяване във всички. Трябва да бъдат представяни на обществото, тъй като всеки един от нас, гледайки това, се замисля, че може да изпадне в обстановка да взема решение за свои близки или той самият да се нуждае от трансплантация. Това е същинската акция за донорството и тази акция не трябва да стихва. Напротив, би трябвало да се усилва, да заразява близките. В някои от страни това е регламентирано като всеки приживе заявява, че е склонен неговите органи да бъдат дарени.
Какъв е пътят, който би трябвало да бъде извървян от един пациент, с цел да стигне до трансплантация?
Може би би трябвало да стартира оттова, че чакащите за бъбречна трансплантация са към 1000. Тази численост съгласно мен е доста повече, само че това са хората, които са регистрирани в диспансера, в листата на чакащите. Какъв е пътят? Всички те са с прелиминарен набор от имунологични проучвания, които се знаят, които са в базата данни на листата. Всеки един от тях би могъл да бъде „ щастливец “, когато има случай на донорство. Това зависи от съвпадението по кръвни групи, което не е безусловно наложително, от преценката на комисията, от стабилността на пациента. Самата трансплантация като намеса може да не е толкоз тежка, само че въпреки всичко е интервенция. Трансплантацията може да бъде осъществена в няколко лечебни заведения в София. Когато става въпрос за жив донор – първо би трябвало да се откри родствеността по първа линия, по-късно се организират проучвания и се насрочва дата за самата трансплантация. Там нещата се случват доста по-лесно.
Лесно ли се живее с един бъбрек?
Самият донор също е подложен на редица медицински проучвания. Задължително се прави сцинтиграфия на бъбреци, скенер с контрастност, тъй че най-малките елементи, които будят подозрение дали е кадърен или неспособен за бъбречна трансплантация, индивидът би трябвало да бъде здрав. Да няма инфекции, да няма тумори и когато оценката е, че е кадърен, няма проблем да подари. С един бъбрек може да се живее дълго, въпреки и да би трябвало да се съблюдава малко по-строг диетичен режим.
Източник: zdrave.net
КОМЕНТАРИ