Оцелелият от Некропол. Част II. Последният бой
Продължаваме с изявлението на «Ампер». Този път ще се въздържа от мнения – все едно, като чуеш сходни истории, мислено ти идват единствено цветисти изрази, които не стават за щемпел. А хората в действителност са претърпели този парадокс...
- Как да е, стигнахме поста. Той беше ситуиран край някаква махала... Или пък селце... Чак след година – година и половина разбрах, че това е Некропол – придобилото популярност през зимата на 2022 – 23 година място в ЛНР (1). Ние си го знаехме просто като Селото.
Тъкмо заехме позицията и украинците започнаха да ни обстрелват със забележително неизменност. Връзка няма, не знаем защо да оповестяваме... Сидим, гледаме къщите, слушаме гърмежите... Единствената изгода от нашето стоене беше, че престанахме да се плашим от непреките попадения, към този момент различавахме изстрела на минохвъргачката от този на танка и на 152 или155 – милиметровото оръдие. Така мина първото излизане. Смениха ни след два дни.
- Началото не е било доста радостно...
- Няма ужасно – краят беше близо. По-близо, в сравнение с можеше да се допусна. Следващия път ме изкараха от играта. Това стана при офанзива в Некропол.
- Как ви сложиха задачата за щурма, приготвиха ли ви?
- Превъзходен въпрос! От нерви и поради кибиченето на поста аз не бях ял три дни, единствено пиех вода. Останалите в отделението също минаха на икономична диета. Отслабнахме физически, народа го налегнаха всякакви болежки... И психическото положение беше несигурно. Все отново допреди две седмици ние бяхме цивилни, вярващи, че няма да има готовност, както говореха по тв приемника (2).
А за боеприпасите – получихме толкоз, колкото можем да носим...
- Момент, а какъв брой индивида участваха в офанзивата? Рота? Или взвод?
- Не, едно цялостно поделение – бяхме осмина или деветима. Не помня тъкмо броя.
Вечерта на 6 октомври пристигна батальонният и сподели: «Момчета, би трябвало да се вземе украинската позиция в селото...». Това беше цялото слагане на бойната задача.
- Той, значи, не ви е начертал скица, не е посочил къде са противниковите и нашите елементи, какво би трябвало да се «вземе», какъв брой врагове има там?
- Ти пък! Нищо сходно! (Смее се.) С нас изпратиха ротния, той беше единственият, осведомен с интервенцията.
Наредиха да вземем повече муниции и вода и да проверим редовността на оръжието. Понеже не ми дадоха повече от четири пълнителя, аз изпълних мешката с пачки с патрони.
Сетне разбрахме, че нашият монтьор – лидер е липсващ... Акцията беше пред неуспех... Командирът на ротата взе да тича по ямите – укрития на отделенията, питаше кой е управлявал БТР, има брошура категория C или най-малко е карал лека кола... Всички си мълчаха. Тогава той преформулира въпроса: «Има ли искащи за образование за водачи на бронетранспортьор?»... Намери се един воин – идеалист, ха-ха-ха. Макар и мъчно, възпламениха машината. Трябваше да вземем назаем от съседите нафта. Нямаше грам антифриз, а нощем температурите падаха под нулата – така че моторът подкашляше.
С хиляда зора потеглихме. Ще опитам да опиша пътя, който изминахме. Ако гледаш по посока на съперника, излиза, че ние напуснахме условно «нашия» регион с къщи в сивата зона (3), продължихме по улицата, водеща към другата част на Селото. Отдясно имаше незначителен храсталак – шмугнахме се зад него. По-нататък, на към 100 – 150 метра, отляво започваше перпендикулярна пресечка. Когато изскочихме от «кутийката» и се разпръснахме, видяхме наоколо няколко постройки. По думите на ротния точно в тях и в гората откъм гърба бяха украинцита. Получава се, че ние десантирахме в десния фланг на вражеските позиции.
Честно казано, не знам за какво не ни изгориха, до момента в който бяхме в машината. Може да са нямали тепловизори и принадлежности за нощно виждане – въпреки всичко тръгнахме по мрачно...
Залегнахме, заозъртахме се... И осъзнахме, че по нас още не стрелят – макар че тези можеха да ни избият като пилци във всеки един миг. Дали в постройките не е имало задоволително хора, или пък там е бил ситуиран бдителен пост?... Кой знае...
Моите приятели живнаха, предложиха да ставаме и да забележим сметката на украинците. Започна спор. Имах чувството, че единствено аз мисля трезво, само че въпреки всичко ротният поддържа предлагането ми, че откакто не знаем по какъв начин се е укрепил неприятелят, би трябвало да понаблюдаваме какво става.
Взе да се развиделява и по «Азарта» (4) предадоха на командира, че ще има артилерийска подготовка преди да тръгнем в офанзива. Братлетата на оръдията, мобилизирани и неуки като нас, изстреляха четири снаряда (5). Тръснаха всичките под носовете ни – по знамение не убиха никого и не унищожиха бетеера.
Веднага след тази канонада украинците подвигнаха квадрокоптер. Виждах го добре, само че без команда не срелях. Той отлетя и от горната страна ни се посипаха мини. За нула време раниха няколко индивида. После разбрахме, че имаме и погубен. Не издържахме на противниковия обстрел и под паника взехме решение да отстъпим най-малко на половин километър, в нашата част на Селото. Бронетранспортьорът не възпламени незабавно, потегли въпреки всичко, само че когато изминахме неголямо разстояние, забелязахме, че един от нашите го няма. Върнахме се, намерихме тялото на братлето. Докато се качвахме назад, чух първия украински танк, излизащ на позиция за директен изстрел някъде наоколо. Вече по време на придвижване видях и втория. Не знам за какво не стреляха, само че ние се върнахме в условно нашия квартал. Там вкарахме БТР в двора и се скрихме в една от къщите.
...Обед.
Бях зле, контузията от гърмежа на мината се демонстрираше.
Превързочните материали не стигнаха за всички. От осем или девет индивида шестима бяха ранени или контузени.
Украинците не ни оставиха на мира и взеха да гърмят по квартала с всичко, което имаха подръка, в това число с танкове. Ротният заповяда на ранените да потеглят пеша по двама, тъй като бетеерът отново заглъхна.
Движехме се по улицата, по която дойдохме сутрина, на прибежки, оставяйки огромно разстояние сред двойките. Аз бях самичък. Неприятелят ни наблюдаваше и напълно наоколо започнаха да падат мини. Чух пронизително изсвирване, скочих в крайпътната канавка и това ме избави – «моят» снаряд се пльосна на пет метра по-напред, обливайки с шрап
- Как да е, стигнахме поста. Той беше ситуиран край някаква махала... Или пък селце... Чак след година – година и половина разбрах, че това е Некропол – придобилото популярност през зимата на 2022 – 23 година място в ЛНР (1). Ние си го знаехме просто като Селото.
Тъкмо заехме позицията и украинците започнаха да ни обстрелват със забележително неизменност. Връзка няма, не знаем защо да оповестяваме... Сидим, гледаме къщите, слушаме гърмежите... Единствената изгода от нашето стоене беше, че престанахме да се плашим от непреките попадения, към този момент различавахме изстрела на минохвъргачката от този на танка и на 152 или155 – милиметровото оръдие. Така мина първото излизане. Смениха ни след два дни.
- Началото не е било доста радостно...
- Няма ужасно – краят беше близо. По-близо, в сравнение с можеше да се допусна. Следващия път ме изкараха от играта. Това стана при офанзива в Некропол.
- Как ви сложиха задачата за щурма, приготвиха ли ви?
- Превъзходен въпрос! От нерви и поради кибиченето на поста аз не бях ял три дни, единствено пиех вода. Останалите в отделението също минаха на икономична диета. Отслабнахме физически, народа го налегнаха всякакви болежки... И психическото положение беше несигурно. Все отново допреди две седмици ние бяхме цивилни, вярващи, че няма да има готовност, както говореха по тв приемника (2).
А за боеприпасите – получихме толкоз, колкото можем да носим...
- Момент, а какъв брой индивида участваха в офанзивата? Рота? Или взвод?
- Не, едно цялостно поделение – бяхме осмина или деветима. Не помня тъкмо броя.
Вечерта на 6 октомври пристигна батальонният и сподели: «Момчета, би трябвало да се вземе украинската позиция в селото...». Това беше цялото слагане на бойната задача.
- Той, значи, не ви е начертал скица, не е посочил къде са противниковите и нашите елементи, какво би трябвало да се «вземе», какъв брой врагове има там?
- Ти пък! Нищо сходно! (Смее се.) С нас изпратиха ротния, той беше единственият, осведомен с интервенцията.
Наредиха да вземем повече муниции и вода и да проверим редовността на оръжието. Понеже не ми дадоха повече от четири пълнителя, аз изпълних мешката с пачки с патрони.
Сетне разбрахме, че нашият монтьор – лидер е липсващ... Акцията беше пред неуспех... Командирът на ротата взе да тича по ямите – укрития на отделенията, питаше кой е управлявал БТР, има брошура категория C или най-малко е карал лека кола... Всички си мълчаха. Тогава той преформулира въпроса: «Има ли искащи за образование за водачи на бронетранспортьор?»... Намери се един воин – идеалист, ха-ха-ха. Макар и мъчно, възпламениха машината. Трябваше да вземем назаем от съседите нафта. Нямаше грам антифриз, а нощем температурите падаха под нулата – така че моторът подкашляше.
С хиляда зора потеглихме. Ще опитам да опиша пътя, който изминахме. Ако гледаш по посока на съперника, излиза, че ние напуснахме условно «нашия» регион с къщи в сивата зона (3), продължихме по улицата, водеща към другата част на Селото. Отдясно имаше незначителен храсталак – шмугнахме се зад него. По-нататък, на към 100 – 150 метра, отляво започваше перпендикулярна пресечка. Когато изскочихме от «кутийката» и се разпръснахме, видяхме наоколо няколко постройки. По думите на ротния точно в тях и в гората откъм гърба бяха украинцита. Получава се, че ние десантирахме в десния фланг на вражеските позиции.
Честно казано, не знам за какво не ни изгориха, до момента в който бяхме в машината. Може да са нямали тепловизори и принадлежности за нощно виждане – въпреки всичко тръгнахме по мрачно...
Залегнахме, заозъртахме се... И осъзнахме, че по нас още не стрелят – макар че тези можеха да ни избият като пилци във всеки един миг. Дали в постройките не е имало задоволително хора, или пък там е бил ситуиран бдителен пост?... Кой знае...
Моите приятели живнаха, предложиха да ставаме и да забележим сметката на украинците. Започна спор. Имах чувството, че единствено аз мисля трезво, само че въпреки всичко ротният поддържа предлагането ми, че откакто не знаем по какъв начин се е укрепил неприятелят, би трябвало да понаблюдаваме какво става.
Взе да се развиделява и по «Азарта» (4) предадоха на командира, че ще има артилерийска подготовка преди да тръгнем в офанзива. Братлетата на оръдията, мобилизирани и неуки като нас, изстреляха четири снаряда (5). Тръснаха всичките под носовете ни – по знамение не убиха никого и не унищожиха бетеера.
Веднага след тази канонада украинците подвигнаха квадрокоптер. Виждах го добре, само че без команда не срелях. Той отлетя и от горната страна ни се посипаха мини. За нула време раниха няколко индивида. После разбрахме, че имаме и погубен. Не издържахме на противниковия обстрел и под паника взехме решение да отстъпим най-малко на половин километър, в нашата част на Селото. Бронетранспортьорът не възпламени незабавно, потегли въпреки всичко, само че когато изминахме неголямо разстояние, забелязахме, че един от нашите го няма. Върнахме се, намерихме тялото на братлето. Докато се качвахме назад, чух първия украински танк, излизащ на позиция за директен изстрел някъде наоколо. Вече по време на придвижване видях и втория. Не знам за какво не стреляха, само че ние се върнахме в условно нашия квартал. Там вкарахме БТР в двора и се скрихме в една от къщите.
...Обед.
Бях зле, контузията от гърмежа на мината се демонстрираше.
Превързочните материали не стигнаха за всички. От осем или девет индивида шестима бяха ранени или контузени.
Украинците не ни оставиха на мира и взеха да гърмят по квартала с всичко, което имаха подръка, в това число с танкове. Ротният заповяда на ранените да потеглят пеша по двама, тъй като бетеерът отново заглъхна.
Движехме се по улицата, по която дойдохме сутрина, на прибежки, оставяйки огромно разстояние сред двойките. Аз бях самичък. Неприятелят ни наблюдаваше и напълно наоколо започнаха да падат мини. Чух пронизително изсвирване, скочих в крайпътната канавка и това ме избави – «моят» снаряд се пльосна на пет метра по-напред, обливайки с шрап
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ