Защо пиша за миналото, а не за настоящето!?
Продължавам - желае или не желае някой – продължавам…
Отварям Facebook и виждам госпожа Тотка ме пита - за какво пиша за предишното, а не за сегашното?
Причините да пиша за предишното са няколко.
Първо всичко живо написа за сегашното. В подобен случай си задавам въпроса –заслужава ли си да прахосвам фейсбук пространство?
Второ, тъй като сегашното, в което живеем, единствено след час към този момент ще е минало.
Трето, тъй като започнах и не преставам с аналогиите… Защото бях в Югославия по време на войната, наречена цинично „ Благородна наковалня “. Видях доста и нямам право да мълча…
И четвърто, тъй като имам вяра, че в случай че преди 23г., когато в съседите падаха бомби и загиваха почтени хора, всички бяхме реагирали и спрели войната, в този момент може би нямаше да скърбим за протичащото се в Украйна…
Пиша, тъй като историята би трябвало да се знае…
Преди броени дни нашият министър-председател изуми всички, като съобщи, че историята не е важна… Важен е бизнесът?! И литна към Македония, с цел да извърши следващата поръчка.
Питам се - в никакъв случай ли няма да се поучим от историята? Или паметта ни е къса? Или просто нямаме памет? Ако знаехме, в случай че помнехме, в случай че бяхме научили уроците си по история, дали в Киев булеварди щяха да носят имена на фашисти, националисти и национал-социалисти… Дали по улиците щяха да маршируват юноши и девойки, копирайки хитлерюгенд? Щяхме ли да виждаме по какъв начин деца бият и убиват други деца?
Длъжни сме да помним.
Затова пиша за Бранковия мост.
Пристигнахме в Белград, бях напълнила багажника с разнообразни артикули, които носех на приятелите си, по този начин както те приготвяха и ми изпращаха по рейса пратки във времената, в които освен че по магазините нямаше нищо, само че самото мое появяване по улиците не беше безвредно, тъй като всички знаеха и ме сочеха с пръст като алена бабичка…
Приятелите ми ме чакаха приготвили масата, създали гибаница - при цялата бедност, се бяха постарали да има всичко, което знаеха че обичам. Говорехме бързо и без насита, припомняхме си надпревари, говорехме за гимнастиката и за войната, несъмнено. Говорехме за всичко, което се случва…, Аз питах и чаках опровергаване на това, което стигаше до мен, за дейностите на Милошевич… Исках да чуя опровергаване на ужасната агитация срещу хората, които обичах… Но чух единствено - „ Нешка, война е… “ Това беше задоволително. Това споделяше всичко. Война е!
Войната отпреди 23г. към този момент е забравена.
Нахлуване на НАТО в СУВЕРЕННА ЮГОСЛАВИЯ, без единодушието на Организация на обединените нации, също е забравено.
Не мога да се сдържа да не дам къса информация по данни на Алианса.
За 78 дни са осъществени повече от 37 хиляди бойни полета, 10000 от които за бомбардировки и 2700 задачи против сръбска противовъздушна отбрана. Атакувани са 900 цели с потребление на повече от 21 хиляди тона взривни вещества- касетъчни бомби и ракети, включително муниции с обеднен уран. /две такива бомби паднаха в България/.
Бомбардирани са лечебни заведения, фабрики, влакове и рейсове с мирни жители, мостове и църкви, коли за спешна помощ!…
Който се интересува, ще откри по-подробна и ужасяваща информация. Аз видях достатъчно…
Преди да отидем на Бранковия мост, бях поканена за изявление в Белградската телевизия. Разбира се, че отидох. Говорихме за прелестните другарства в спорта, за триумфите ни, които сърбите помнеха. Говорих и против войната…
Буквално минути след излизането ни американска ракета удари и унищожи телевизията… Убити бяха 16 и ранени още толкоз индивида – хора, с които единствено преди минути бях разговаряла.
Вечерта се събрахме с сътрудниците от стрелбата - българи и сърби на Бранковия мост. Мостът беше претъпкан с народ - млади и остарели – хора от разнообразни националности и страни се бяха събрали, с цел да запазят моста и кажат не на войната. Нямаше боязън, имаше увереност и увереност....
Войната свърши.
В центъра на Сърбия бе основана на бърза ръка, приета и превърната в ракетна площадка страната Косово?!
Много пъти съм била в Югославия, имах доста другари, обичам сътрудниците си, години наред сме работили дружно. И в този момент, когато ние самите изнемогваме - намираме метод да им оказваме помощ.
Ще продължа, с цел да опиша, по какъв начин изведохме отдолу под бомбите Босненския НО/Национален отбор/ и с Моринари Ватанабе /шеф на ФИГ/ събрахме девойките от Сърбия и Босна дружно, тъй като вярвахме в силата на спорта…
Отварям Facebook и виждам госпожа Тотка ме пита - за какво пиша за предишното, а не за сегашното?
Причините да пиша за предишното са няколко.
Първо всичко живо написа за сегашното. В подобен случай си задавам въпроса –заслужава ли си да прахосвам фейсбук пространство?
Второ, тъй като сегашното, в което живеем, единствено след час към този момент ще е минало.
Трето, тъй като започнах и не преставам с аналогиите… Защото бях в Югославия по време на войната, наречена цинично „ Благородна наковалня “. Видях доста и нямам право да мълча…
И четвърто, тъй като имам вяра, че в случай че преди 23г., когато в съседите падаха бомби и загиваха почтени хора, всички бяхме реагирали и спрели войната, в този момент може би нямаше да скърбим за протичащото се в Украйна…
Пиша, тъй като историята би трябвало да се знае…
Преди броени дни нашият министър-председател изуми всички, като съобщи, че историята не е важна… Важен е бизнесът?! И литна към Македония, с цел да извърши следващата поръчка.
Питам се - в никакъв случай ли няма да се поучим от историята? Или паметта ни е къса? Или просто нямаме памет? Ако знаехме, в случай че помнехме, в случай че бяхме научили уроците си по история, дали в Киев булеварди щяха да носят имена на фашисти, националисти и национал-социалисти… Дали по улиците щяха да маршируват юноши и девойки, копирайки хитлерюгенд? Щяхме ли да виждаме по какъв начин деца бият и убиват други деца?
Длъжни сме да помним.
Затова пиша за Бранковия мост.
Пристигнахме в Белград, бях напълнила багажника с разнообразни артикули, които носех на приятелите си, по този начин както те приготвяха и ми изпращаха по рейса пратки във времената, в които освен че по магазините нямаше нищо, само че самото мое появяване по улиците не беше безвредно, тъй като всички знаеха и ме сочеха с пръст като алена бабичка…
Приятелите ми ме чакаха приготвили масата, създали гибаница - при цялата бедност, се бяха постарали да има всичко, което знаеха че обичам. Говорехме бързо и без насита, припомняхме си надпревари, говорехме за гимнастиката и за войната, несъмнено. Говорехме за всичко, което се случва…, Аз питах и чаках опровергаване на това, което стигаше до мен, за дейностите на Милошевич… Исках да чуя опровергаване на ужасната агитация срещу хората, които обичах… Но чух единствено - „ Нешка, война е… “ Това беше задоволително. Това споделяше всичко. Война е!
Войната отпреди 23г. към този момент е забравена.
Нахлуване на НАТО в СУВЕРЕННА ЮГОСЛАВИЯ, без единодушието на Организация на обединените нации, също е забравено.
Не мога да се сдържа да не дам къса информация по данни на Алианса.
За 78 дни са осъществени повече от 37 хиляди бойни полета, 10000 от които за бомбардировки и 2700 задачи против сръбска противовъздушна отбрана. Атакувани са 900 цели с потребление на повече от 21 хиляди тона взривни вещества- касетъчни бомби и ракети, включително муниции с обеднен уран. /две такива бомби паднаха в България/.
Бомбардирани са лечебни заведения, фабрики, влакове и рейсове с мирни жители, мостове и църкви, коли за спешна помощ!…
Който се интересува, ще откри по-подробна и ужасяваща информация. Аз видях достатъчно…
Преди да отидем на Бранковия мост, бях поканена за изявление в Белградската телевизия. Разбира се, че отидох. Говорихме за прелестните другарства в спорта, за триумфите ни, които сърбите помнеха. Говорих и против войната…
Буквално минути след излизането ни американска ракета удари и унищожи телевизията… Убити бяха 16 и ранени още толкоз индивида – хора, с които единствено преди минути бях разговаряла.
Вечерта се събрахме с сътрудниците от стрелбата - българи и сърби на Бранковия мост. Мостът беше претъпкан с народ - млади и остарели – хора от разнообразни националности и страни се бяха събрали, с цел да запазят моста и кажат не на войната. Нямаше боязън, имаше увереност и увереност....
Войната свърши.
В центъра на Сърбия бе основана на бърза ръка, приета и превърната в ракетна площадка страната Косово?!
Много пъти съм била в Югославия, имах доста другари, обичам сътрудниците си, години наред сме работили дружно. И в този момент, когато ние самите изнемогваме - намираме метод да им оказваме помощ.
Ще продължа, с цел да опиша, по какъв начин изведохме отдолу под бомбите Босненския НО/Национален отбор/ и с Моринари Ватанабе /шеф на ФИГ/ събрахме девойките от Сърбия и Босна дружно, тъй като вярвахме в силата на спорта…
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ