Когато свършат парите на другите
" Проблемът със социализма е, че завършва, когато свършат парите на другите. " Тази фраза на лейди Маргарет Тачър от преди 40 години като че ли най-точно разказва обстановката във Франция през днешния ден.
Президентът Емануел Макрон разгласи прокарването на нужна, само че явно мъчителна за французите промяна, при която пенсионната възраст се подвига от 62 на 64 години. Даже освен разгласи, само че и си я прокара, посредством държавното управление на Елизабет Борн, освен това без да е нужна глобата на Народното събрание - особености на френската президентска република. Обществото отговори с всеобщи митинги, каквито Франция не е виждала от вълненията на " жълтите жилетки " насам. Самите митинги наподобяват нещо с рекламация за гражданска война, а властта е като ответна мярка. По последна информация, който би трябвало да се произнесе на 14 април, а в това време - за 6 април, е плануван нов народен ден за стачки и митинги.
Според някои анализатори напрежението е толкоз покрай точката на шупване, че към този момент загатват за конституционно преучредяване на страната, т.е. замяната на " Петата република " с " Шеста ". Прокарват се даже внушения, че Макрон тласка Франция към революция, само че като забележим техния източник, можем да си представим, че става дума за нормалните опити на Кремъл да се възползва от всяка европейска рецесия и да я раздухва за дестабилизация на континента.
При всички случаи, въпросът е сериозен и не едноизмерен. Нека разгледаме главните му аспекти.
Неизбежна ли е тази пенсионна промяна?
По всичко проличава, че да. Нейният план е да разреши на системата да продължи да обезпечава на френските жители до момента получаваната пенсионна услуга. Нещо, което става все по-трудно при актуалните демографски и трудови действителности (и това важи надалеч освен за Франция). Все по-малко работещи изкарват парите за пенсиите на от ден на ден пенсионери - по този начин става, когато си " спънеш " демографията посредством понижена раждаемост.
Френските политици напоследък се пробват да решат този проблем посредством " заместваща демография " - внасяне на население в дейна възраст от някогашните колонии, главно в Магреба и Субсахарска Африка. Това може да се отразява на възрастовата конструкция на популацията, само че очевидно не трансформира (съществено) икономическата. Защото " по-голям дял на хората в дейна възраст " не значи наложително " по-голям дял на стопански заетите хора ". Получава се разминаване сред въжделенията на политическата класа (поне на тази част, която лобира за всеобща имиграция) и " културните особености " на огромна част от имигрантите.
Имат ли учредения французите да недоволстват (в относителен план)?
Всеизвестен факт е, че жителите на Франция се радват да забележителни обществени привилегии, в това число във връзка с пенсиите. Оказва се, че чистият коефициент на заменяне (съотношението сред междинна пенсия и междинен приход директно преди пенсиониране) през 2020 година е бил 74.4% - с 14 пункта над междинното за страните от Организацията за икономическо съдействие и развиване. За съпоставяне, този индикатор в Германия е бил 52.9%. А там следващата година пенсионната възраст ще бъде 67 години. Е, все някой би трябвало и да създава пенсиите...
Така стигаме до въпроса
за какво тогава французите недоволстват?
Краткият отговор е - тъй като по този начин са привикнали. Социализмът им е в кръвта и то от десетилетия (ако не и от по-рано). Да не забравяме, че Франция, с изключение на на " Марсилезата ", е татковина и на " Интернационала ". Но да не се връщаме чак толкоз обратно - Общата конфедерация на труда (CGT), която се явява съществена мощ в актуалните митинги, през втората половина на XX век е доминирана от Френската комунистическа партия. Но и през днешния ден, въпреки и не както преди, въздействието на комунисти и социалисти във френския обществено-политически живот продължава да е осезаемо.
По-задълбоченият отговор обаче е обвързван и с една от
особеностите на френската национална политика -
опцията президентът да прокарва закони през главата на Националното заседание. Разбира се, тази опция е мощно редуцирана и единствено по избрани, характерни тематики, само че пенсионната промяна се оказва едно от изключенията. Налагането на неизвестен закон по този метод отприщва обществени брожения, примесени с реторика за " тирания " и " нужда от гражданска война ". Поводът е комфортен и за разсъждения в посока по какъв начин Франция в реалност е в доста по-голяма степен " президентска република " от Съединени американски щати да вземем за пример, само че не това е задачата ни в този момент.
Вместо това дано да разгледаме най-общо обществената конструкция на френските гласоподаватели, които в даден миг се явяват и протестиращи:
Десни във Франция са главно селяните и жителите на градовете в провинцията - и точно от там потегли митинга на " жълтите жилетки " преди 5 години. Протест, който имаше прекомерно малко общо със настоящия (ставаше дума за опозиция против налагането на еко такса към цените на горивата) и доколкото могат да се търсят паралели, те са най-много политически - реакция на " народа " против диктата на " елита ".
" Работническата класа " обаче се насочва не към комунисти и социалисти, а по-скоро към евроскептичния шовинизъм - което, в икономическо отношение не е кой знае какъв брой по-различно, поради социалистическите залитания на " Националния общ брой " на Марин льо Пен.
Основна обществена база на френската левица се явяват работещите в бюджетния бранш - тези, които са привикнали да употребяват великодушни обществени придобивки и не желаят да се отхвърлят от навиците си и след пенсиониране.
Мигрантите с френско поданство пък се двоумят сред левите партии и президентската групировка на Макрон.
Самият Макрон пък наподобява, че в тази ситуация няма какво да губи, в случай че желае да трасира пътя към Елисейския замък на някого по собствен облик и сходство след президентските избори през 2027 година. А там Марин льо Пен към този момент два мандата " му диша във врата ", само че до тогава има още много време.
Френският президент няма различен избор, с изключение на да държи на промяната - заречен я е на гласоподавателите, сегашният мандат му е финален, а в случай че законът бъде неодобрен, до края на мандата Макрон остава пленник на Народното събрание (и вероятно на Конституционния съвет). Какъв по-подходящ миг за пробутване на непопулярна, само че нужна промяна?
А за френския социализъм* се обрисуват сложни времена. Така става, когато свършат парите. На другите...
*под " френски социализъм " се има поради традициите на разсипничество в обществените политики, без значение кой е на власт все още.
Президентът Емануел Макрон разгласи прокарването на нужна, само че явно мъчителна за французите промяна, при която пенсионната възраст се подвига от 62 на 64 години. Даже освен разгласи, само че и си я прокара, посредством държавното управление на Елизабет Борн, освен това без да е нужна глобата на Народното събрание - особености на френската президентска република. Обществото отговори с всеобщи митинги, каквито Франция не е виждала от вълненията на " жълтите жилетки " насам. Самите митинги наподобяват нещо с рекламация за гражданска война, а властта е като ответна мярка. По последна информация, който би трябвало да се произнесе на 14 април, а в това време - за 6 април, е плануван нов народен ден за стачки и митинги.
Според някои анализатори напрежението е толкоз покрай точката на шупване, че към този момент загатват за конституционно преучредяване на страната, т.е. замяната на " Петата република " с " Шеста ". Прокарват се даже внушения, че Макрон тласка Франция към революция, само че като забележим техния източник, можем да си представим, че става дума за нормалните опити на Кремъл да се възползва от всяка европейска рецесия и да я раздухва за дестабилизация на континента.
При всички случаи, въпросът е сериозен и не едноизмерен. Нека разгледаме главните му аспекти.
Неизбежна ли е тази пенсионна промяна?
По всичко проличава, че да. Нейният план е да разреши на системата да продължи да обезпечава на френските жители до момента получаваната пенсионна услуга. Нещо, което става все по-трудно при актуалните демографски и трудови действителности (и това важи надалеч освен за Франция). Все по-малко работещи изкарват парите за пенсиите на от ден на ден пенсионери - по този начин става, когато си " спънеш " демографията посредством понижена раждаемост.
Френските политици напоследък се пробват да решат този проблем посредством " заместваща демография " - внасяне на население в дейна възраст от някогашните колонии, главно в Магреба и Субсахарска Африка. Това може да се отразява на възрастовата конструкция на популацията, само че очевидно не трансформира (съществено) икономическата. Защото " по-голям дял на хората в дейна възраст " не значи наложително " по-голям дял на стопански заетите хора ". Получава се разминаване сред въжделенията на политическата класа (поне на тази част, която лобира за всеобща имиграция) и " културните особености " на огромна част от имигрантите.
Имат ли учредения французите да недоволстват (в относителен план)?
Всеизвестен факт е, че жителите на Франция се радват да забележителни обществени привилегии, в това число във връзка с пенсиите. Оказва се, че чистият коефициент на заменяне (съотношението сред междинна пенсия и междинен приход директно преди пенсиониране) през 2020 година е бил 74.4% - с 14 пункта над междинното за страните от Организацията за икономическо съдействие и развиване. За съпоставяне, този индикатор в Германия е бил 52.9%. А там следващата година пенсионната възраст ще бъде 67 години. Е, все някой би трябвало и да създава пенсиите...
Така стигаме до въпроса
за какво тогава французите недоволстват?
Краткият отговор е - тъй като по този начин са привикнали. Социализмът им е в кръвта и то от десетилетия (ако не и от по-рано). Да не забравяме, че Франция, с изключение на на " Марсилезата ", е татковина и на " Интернационала ". Но да не се връщаме чак толкоз обратно - Общата конфедерация на труда (CGT), която се явява съществена мощ в актуалните митинги, през втората половина на XX век е доминирана от Френската комунистическа партия. Но и през днешния ден, въпреки и не както преди, въздействието на комунисти и социалисти във френския обществено-политически живот продължава да е осезаемо.
По-задълбоченият отговор обаче е обвързван и с една от
особеностите на френската национална политика -
опцията президентът да прокарва закони през главата на Националното заседание. Разбира се, тази опция е мощно редуцирана и единствено по избрани, характерни тематики, само че пенсионната промяна се оказва едно от изключенията. Налагането на неизвестен закон по този метод отприщва обществени брожения, примесени с реторика за " тирания " и " нужда от гражданска война ". Поводът е комфортен и за разсъждения в посока по какъв начин Франция в реалност е в доста по-голяма степен " президентска република " от Съединени американски щати да вземем за пример, само че не това е задачата ни в този момент.
Вместо това дано да разгледаме най-общо обществената конструкция на френските гласоподаватели, които в даден миг се явяват и протестиращи:
Десни във Франция са главно селяните и жителите на градовете в провинцията - и точно от там потегли митинга на " жълтите жилетки " преди 5 години. Протест, който имаше прекомерно малко общо със настоящия (ставаше дума за опозиция против налагането на еко такса към цените на горивата) и доколкото могат да се търсят паралели, те са най-много политически - реакция на " народа " против диктата на " елита ".
" Работническата класа " обаче се насочва не към комунисти и социалисти, а по-скоро към евроскептичния шовинизъм - което, в икономическо отношение не е кой знае какъв брой по-различно, поради социалистическите залитания на " Националния общ брой " на Марин льо Пен.
Основна обществена база на френската левица се явяват работещите в бюджетния бранш - тези, които са привикнали да употребяват великодушни обществени придобивки и не желаят да се отхвърлят от навиците си и след пенсиониране.
Мигрантите с френско поданство пък се двоумят сред левите партии и президентската групировка на Макрон.
Самият Макрон пък наподобява, че в тази ситуация няма какво да губи, в случай че желае да трасира пътя към Елисейския замък на някого по собствен облик и сходство след президентските избори през 2027 година. А там Марин льо Пен към този момент два мандата " му диша във врата ", само че до тогава има още много време.
Френският президент няма различен избор, с изключение на да държи на промяната - заречен я е на гласоподавателите, сегашният мандат му е финален, а в случай че законът бъде неодобрен, до края на мандата Макрон остава пленник на Народното събрание (и вероятно на Конституционния съвет). Какъв по-подходящ миг за пробутване на непопулярна, само че нужна промяна?
А за френския социализъм* се обрисуват сложни времена. Така става, когато свършат парите. На другите...
*под " френски социализъм " се има поради традициите на разсипничество в обществените политики, без значение кой е на власт все още.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ