Признава, че на млади години много искал да кара старостта

Признава, че на младини доста желал да кара старостта си като Съмърсет Моъм, който прекарва последната си година във Френската ривиера и всяка утрин отива до гарата, чака влака от Париж, с цел да си вземе новия вестник, изчита го, до момента в който си пие кафето, след което си купува един престъпен разказ, връща се вкъщи, качва се в студиото, изчита криминалето и го хвърля. На другия ден – същото. Към днешна дата не знае за какво това доста му харесвало, несъмнено има някои пояснения, само че не е сигурен в нито едно от тях.

Съжалява, че към днешна дата се е докарал до ситуацията да написа дописки и от ден на ден да се гневи и още повече да се натъжава. А и няма към този момент какво да изхвърля, най-малко от света на политиката, в който се звери от години. Сякаш свикнахме да живеем с боклука и по този начин ще бъде. Трябва най-малко да забранят думата „ поглед “, тъй като от на никое място взорът вяра не види.

Няма кой да ни освободи най-много от нас самите – руснаци, германци, американци се напъваха, само че до на никое място не я докараха, на турците им е писнало от нас, македонците се натискат да влязат в тази роля, само че те са по-смахнати и от нас.

Нуждата от тебокан е явна, даже би трябвало да се вкарат наложителни имунизации с този препарат за увеличаване на паметта. Ваксинират се против всеки грип, само че не обръщат внимание на надалеч по-страшната пандемия, която води до безпаметство. Един ден единствено някой като Вазовия Мунчо ще се сети да попита „ Какво съм аз? “, само че ще е късно, паметливи индивиди няма да са останали, с цел да му обяснят.

Българинът продължава настойчиво да загърбва предишното, оставя паметта да се разрушава като нещо непотребно, като изоставена постройка с незнайни стопани, която се трансформира в руини. А народът мълчи, като че ли заслепен от плющенето на Бича, който го насинява до кръв и най-после ще го умъртви. Сякаш чака да се уморят тези, дето въртят бича и да се откажат, само че ще има да чакат, тъй като никой не се отхвърля от подобен кеф.

Уважава мнението на проф. Маргарита Пешева, която предходната година разгласява огромна книга проучване за него в над 700 страници, наречена „ Тореадор “, защото тя счита, че тореадорът е в непрекъсната игра със гибелта, той провокира освен бика на арената, само че и оня в себе си. Кеворкян харесва бика, хвърля го в някакво необичайно трогване, счита, че испанската корида е диво безчовечие и добавя, че вкъщи е пъно с бикове.

В последна сметка успеха ще е ничия, защото човек цъфва на този свят, с цел да стартира да отмерва края на пребиваването си, както и да свърши някоя работа, несъмнено. Не харесва обаче тези, които се виждат като спечелили и не трябва да се гледа доста съществено на тези неща, както споделя Пиер Данинос, каквито и да ги вършим, няма по какъв начин да избягаме от вероятността на двата метра.

Дълго време си повтарял, че за един ефирен публицист е значимо не какъв брой време се е пулил на екрана, а какъв брой пъти са го спирали. Сега от време на време си мисли, че е прекомерно великодушен към номенклатурните налъми.

Според него някои от днешните тв дами гледат на правенето на изявленията като на инцидентен секс с чужд в парка и свършват там, откъдето би трябвало да стартират, тъй като нищо не вдявнат. И публиката несъмнено, не запомня бъбрежа им, или като преди време се изразила една жрица на любовта по малкия екран: „ Не мога да се влюбя в клиентите си, тъй като рано свършват “.

Не е сюрпризиран, че хората нямат доверие в медиите, поради, че не имат вяра даже на самите себе си. Връща се обратно във времето, когато съгласно думите му имало хора, които били на щат в отдел „ Френска обич “, казано с други думи – прословутата „ Панорама “ и даже не го криели. Вършели си работата и толкова, работа като работа, единствено дето езиците им били непрестанно изтръпнали, а това било много неприятно. Сега публично няма отдели по фелацио, само че се шири навсякъде и това е известно на всеки. И никой не си прави труда да изяснява за какво езикът му е изтръпнал. Няма нито един водещ, който да е обслужвал само публиката.

Към днешна дата малкия екран потъва като рибарска гемия, с трюмове, цялостни с развалена риба – шоупрограмите, правени под индиго. Думите по малкия екран към този момент не костват нищо и изчезват още преди звуците, които създават. На малкия екран са комфортни хора, които са денонощен магазин за банални отговори, за втасали съждения. Налага се визията: празнично осветена къща, само че в нея няма никой. Повечето нови политици се усещат призрачно нереални, до момента в който не станат някой различен по малкия екран. Случайни хора, придобиващи контури единствено на екрана.

В малкия екран нормално съумяват тези, на които упоритостта не им е изписана с червило на челото. По-талантливите хора непрестанно би трябвало да мислят за мястото си в един предстоящ музей на малкия екран, въпреки и утопичен. И да внимават, да не попадат там с изкривени или неразличими лица. По малкия екран думата може да плющи като знаме, само че през днешния ден знамената са свити и потънали в прахуляк, няма думи, на гноясалото сърце не се поставят флагове.

Източник: Уикенд