Манол Глишев: Русофилството – рационално убеждение или религия?
Приятелското възприятие към дадена непозната страна е нещо обикновено. Когато го има, то би трябвало да не пречи на любовта към личната татковина. Тоест ксенофилството не би трябвало да пречи на един рационален, умишлен национализъм. И не би трябвало да е ирационално единствено по себе си. Всяка нация има своите съвсем безконечни ползи. България не е изключение. Да речем, че ние всички - и пишещият тези редове, и читателите им, и тези, които в никакъв случай няма да прочетат актуалната публикация, сме доброжелателни и откровени български патриоти. Нека да е по този начин. Най-малкото - дано си го пожелаем. Но ние виждаме по друг метод ползите на страната си. И надлежно търсим тези външни съдружници, които съгласно всекиго от нас стоят най-близко до тези ползи. Търсим сътрудници, а може би - и другари. Естествено, подразбира се, че добросъвестният жител по-скоро ще сложи личната си страна преди непознатата, даже когато счита непознатата за съюзническа.
Някои народи са основали нещо като двойни системи, в които те имат специфични връзки между тях. Исторически такава е била връзката сред Полша и Унгария. За страдание, през днешния ден тази връзка е нарушена. Специални, дори сърдечни връзки има също сред Щатите и Англия. Без да са толкоз близки, връзките сред Англия и Франция от дълго време са изведени на равнището на едно джентълменско взаимно схващане. Днес към този момент войните от предишното са довели до взаимно почитание и бъдещи спорове сред Лондон и Париж са станали невъзможни. А къде сме ние? Имаме ли ние, българите, съюзническа, другарска нация, с която да сме в съюзнически, другарски или даже сърдечни връзки? На този въпрос ще се върна по-късно.
Специалните, т.е. сърдечните връзки се основават на взаимното доверие, взаимопомощ и продан на информация. Те се развиват и могат да се задълбочат или да западнат и да се нарушат. Днес задълбочаването на специфични връзки може би се следи сред Украйна и Полша. Но отвън сферата на директната политическа употреба тези връзки могат да се основават също на търговията или културата. Под " просвета " могат да се имат поради доста неща - от езика и религията до генералното въздействие на литературата, киното, известната музика и модата във всички сфери на живота. И по този начин, имаме ли ние, българите подобен сътрудник, с който да сме в специфични връзки?
Не. Имаме редица западни съдружници, без чиито пари към този момент обективно не можем, само че пък западните съдружници явно ни нямат доверие, тъй като политиката ни към този момент е прекомерно неуверена. Част от нашите политици желаят доближаване с тоталния антагонист на западния свят - т.е. с Русия, само че не щеш ли Русия първо е нападателна мощ в Източна Европа и второ - тя самата разгласи и България за " недружествена " страна. Поне към този момент и най-малко във фундаментален смисъл България е сама.
Печален извод, тъй като страна без близки, другарски народи няма свое лоби на никое място. Тя по-трудно може да прокарва ползите си в чужбина. Тоест един от стремежите на нашата външна, стопанска, а и културна политика би трябвало да бъде да си създадем, да култивираме другарски връзки с тези непознати народи, с които ползите ни съответстват в най-голяма степен. Добре, само че какви са нашите ползи? Хайде да си зададем този въпрос. Има два погледа към тематиката. Единият е старомодният, националистически мироглед за сливане на обичайното българско землище в една страна. Този мироглед към този момент е действително неизпълним. България може и да няма близки, другарски народи, само че членува в два огромни интернационалните блока, с които е обвързвана стопанската система ѝ, и в чиито рамки тя не може да има териториални искания. България не се кани повече да води война с никого. О, тя по всяка възможност ще би трябвало още веднъж да ускори въоръжените си сили, само че ще остане всъщност мирна страна. Така че би трябвало да спрем с фантазиите на нашите прародители от 1912-1918. Стигат ни национални произшествия. А има и различен мироглед за това какъв е българският народен интерес. Просперитетът. България би трябвало да е удовлетворена от териториите си и да ги развива, като акцентира на благоденствието и сигурността на своите жители. Образование, обществена политика, грижа за ползите на българските жители в страната, както и в чужбина. Развитие на нови технологии, прогрес и блян към благополучие. Ето мироглед, който и аз споделям. Но по какъв начин да го реализираме?
Нужни са ни доста неща и част от тях е изкореняването на корупцията в България. Друга част обаче е точно външшната политика. Рационалната, подчинена на справедлива преценка на всяко " за " и " срещу " външна политика. Тоест търсенето на другари и задълбочаването на връзките с тези народи, с които имаме близки ползи. Тук идва моментът, в който би трябвало да се отърсим от пристрастия и да се огледаме за най-стабилните, съществени другари, които можем да се опитаме да си намерим по картата на Балканите, Европа и света. Нека не подхождаме религиозно. Нека не сме тесногръди. Каквито и да са нашите привички и пристрастия, дано бъдем рационални и да изхождаме от най-вероятния късмет за изгода за България. Можем ли?
Ако желаеме да се стремим към териториално уголемение, милитаризъм, военна горделивост и изправяне против целия западен свят с вярата за разширение на границата посредством война, то нашият явен избор на огромен другар би била Русия. Руската федерация в последните десетилетия организира покрай Европа и в самата Европа две чеченски войни, една бърза грузинска интервенция и сега води война с Украйна, освен това води война като през Втората международна. Русия задържа Чечения в състава си, лиши две провинции на Грузия и твърди, че е лишила четири области от Украйна. Проруски въоръжени сили в Приднестровието заплашват и Молдова. Ако нашите фантазии се изчерпват с маршове, ботуши и развети флагове, би трябвало завчас да на пуснем НАТО и Европейски Съюз, да заявим своята славянска и източноправославна взаимност с Русия, както и да заплашим... кого? Македония и Сърбия по-скоро може би биха били на съветска страна. В последна сметка, Русия толкоз ги ухажва през последните години! Значи не бихме могли да им вземем нищо, та ние ще сме съдружници. Турция към този момент ни е малко прекомерно мощна макар земетресенията, пък и би било неприятен усет да се караме със комшия, на който до неотдавна сме пращали избавителни отряди. Да не приказваме какъв брой български бизнеси просто са изкупени от турски жители. Остава ни възможната непосредственост с Русия да ни докара до спор с Румъния и Гърция. Е? Това ли желаеме? Защото до това би ни довело едно доближаване с " великата " северна страна.
Знам, че мнозина измежду по-възрастните българи са учили и работили в Русия. Знам, че познават нейния език, а някои от тях - и летарутарата, музиката, водката и краставичките ѝ. Знам, че спомените от младостта включват красивите съветски девойки. Разбира се. Това са човешки и приятни неща. Оттук идва цялата тази православно-славянска взаимност, която в действителност не е православна всъщност, тъй като не опира до откровено прекарване на източната версия на християнската религия, а до световна вяра от съвесм различен порядък. Добавям към това и усърдно насажданата още от учебно заведение митология за непобедимостта, величието и страховитостта на руската и съветската военна машина. Тоест русофилството в България се основава не толкоз на рационалност, колкото на комбинацията от носталгия и благоговение. Носталгията я разбирам, само че в последна сметка никой народ не може и не трябва да се подчинява на предишното си, а да се бори за своето бъдеще. Колкото до страхопочитанието - то би трябвало да почива на действителни предпоставки, а не на легенди. Но през днешния ден Русия води война с една " съвсем Русия ", води война с Киевска Рус. От позиция на доста руснаци и дори на някои украинци сегашната война е надали не гражданска. Точно както Англия нормално губи войни единствено от други англоезични, по този начин и днешна Русия не съумява да превземе Киев за три дни... тъй като е изправена против хора, които добре я познават. Срещу съвсем свои. В резултат Русия е доста отслабена. Тук бих приказвал за морал, само че знам, че доста български читатели се отегчават от тематиката, тъй че даже ще пропусна моралното измерение на тематиката за нападението против интернационално приета, самостоятелна страна. Русия просто не печели войната си. Сигурни ли сме, че е рационално отново да заложим на нападателния, само че губещ състезател в интернационалните връзки? Сигурни ли сме, че е рационално и практично още един път в своята история да застанем на страната на страната, против която е задвижен гигантският военноикономически механизъм на системата заем-наем? Ще помоля възможния читател-русофил откровено да се замисли над това.
Но в случай че желаеме да се стремим към благополучие, към разцвет, сигурност и прогрес, то имаме различен избор. Той дори е двузначен. Можем да предпочетем континентална Европа, т.е. другарството на Германия и Франция или англосферата, т.е. другарството на Съединените щати и Англия. Континентална Европа ни предлага бюджети, администрация и постепенно придвижване напред. Скучно е, от време на време е плахо, постоянно е лишено от популярност, само че работи. Хърватска, Словения, Чехия и Словакия сполучливо се развиват по този път. Можем да бъдем като тях. Това са щастливи народи. От нашия диаметър. В тях има нещо уютно и благоразумно. Там младите жители учат, работят, развиват се и вършат фамилии. Възрастните живеят умерено и съвсем пищно. Не е неприятен избор.
Изборът на англосферата предлага съвсем същото, с малко по-енергичен акцент. Полша, Украйна, Литва, Латвия и Естония се сближават от ден на ден с огромните англоезични народи. Високи технологии, развиване на въоръжените сили, битка с корупцията, подготвеност за групова защита, оптимално възползване от съществени вложения. Не единствено бюджети, отпускани от държавни управления, а смели хрумвания и рисково частно финансиране. Малко по-малко администрация. Възвръщаемостта е по-висока и стандартът на живот е по-променлив. Това е за млади, въодушевени хора. Директно води към развиване на медицината, генетиката, превоза и компютърното инженерство. Близостта до Щатите и Британия непосредствено ни свързва със идващия стопански стадий - изкуствения разсъдък и упоритостите за Марс. Звучи фантастично, нали? Но се задава. Лично аз съм последовател на този избор.
Тук идва мястото за едно почтено предизвестие. Както континентална Европа, по този начин и англосферата идват със своите променени нрави. Това към този момент не са обичайните общества на основно бели хора с основно хетеросексуални фамилии. Не. Обществата са доста по-шарени. Това може да бъде плашещо. В него има риск. Но има и независимост. А най-важното е, че в тези общества никой няма да ви нападне, нагруби или обиди, в случай че не сте това, което се желае от вас на централно равнище. Всъщност на централно равнище никой няма да желае нищо от вас. Ще бъдете оставени да бъдете, каквито пожелаете. Вие сте традиционалист? Чудесно. Бъдете си. Никой няма да ви спре. Но ще виждате други, които не са като вас, по улиците. Това плаши ли ви? Мен - не. Докато в съветската сфера на въздействие обществото е униформено. Дори когато знаем, че в армията и в фамилиите царят принуждение и извращения, външният образ на обществото ще бъде лицемерно заявяван като естествен, елементарен, хетеросексуален и православен. Неудобните ще изчезват, а комфортните ще лъжат. Тоест обществото ще се преструва на нещо, което не е.
Да помислим отново. Русофилство или някой от двата западни избора? Лично аз очаквам пред портите на Кентърбъри.
Манол Глишев
За Фрог нюз
Някои народи са основали нещо като двойни системи, в които те имат специфични връзки между тях. Исторически такава е била връзката сред Полша и Унгария. За страдание, през днешния ден тази връзка е нарушена. Специални, дори сърдечни връзки има също сред Щатите и Англия. Без да са толкоз близки, връзките сред Англия и Франция от дълго време са изведени на равнището на едно джентълменско взаимно схващане. Днес към този момент войните от предишното са довели до взаимно почитание и бъдещи спорове сред Лондон и Париж са станали невъзможни. А къде сме ние? Имаме ли ние, българите, съюзническа, другарска нация, с която да сме в съюзнически, другарски или даже сърдечни връзки? На този въпрос ще се върна по-късно.
Специалните, т.е. сърдечните връзки се основават на взаимното доверие, взаимопомощ и продан на информация. Те се развиват и могат да се задълбочат или да западнат и да се нарушат. Днес задълбочаването на специфични връзки може би се следи сред Украйна и Полша. Но отвън сферата на директната политическа употреба тези връзки могат да се основават също на търговията или културата. Под " просвета " могат да се имат поради доста неща - от езика и религията до генералното въздействие на литературата, киното, известната музика и модата във всички сфери на живота. И по този начин, имаме ли ние, българите подобен сътрудник, с който да сме в специфични връзки?
Не. Имаме редица западни съдружници, без чиито пари към този момент обективно не можем, само че пък западните съдружници явно ни нямат доверие, тъй като политиката ни към този момент е прекомерно неуверена. Част от нашите политици желаят доближаване с тоталния антагонист на западния свят - т.е. с Русия, само че не щеш ли Русия първо е нападателна мощ в Източна Европа и второ - тя самата разгласи и България за " недружествена " страна. Поне към този момент и най-малко във фундаментален смисъл България е сама.
Печален извод, тъй като страна без близки, другарски народи няма свое лоби на никое място. Тя по-трудно може да прокарва ползите си в чужбина. Тоест един от стремежите на нашата външна, стопанска, а и културна политика би трябвало да бъде да си създадем, да култивираме другарски връзки с тези непознати народи, с които ползите ни съответстват в най-голяма степен. Добре, само че какви са нашите ползи? Хайде да си зададем този въпрос. Има два погледа към тематиката. Единият е старомодният, националистически мироглед за сливане на обичайното българско землище в една страна. Този мироглед към този момент е действително неизпълним. България може и да няма близки, другарски народи, само че членува в два огромни интернационалните блока, с които е обвързвана стопанската система ѝ, и в чиито рамки тя не може да има териториални искания. България не се кани повече да води война с никого. О, тя по всяка възможност ще би трябвало още веднъж да ускори въоръжените си сили, само че ще остане всъщност мирна страна. Така че би трябвало да спрем с фантазиите на нашите прародители от 1912-1918. Стигат ни национални произшествия. А има и различен мироглед за това какъв е българският народен интерес. Просперитетът. България би трябвало да е удовлетворена от териториите си и да ги развива, като акцентира на благоденствието и сигурността на своите жители. Образование, обществена политика, грижа за ползите на българските жители в страната, както и в чужбина. Развитие на нови технологии, прогрес и блян към благополучие. Ето мироглед, който и аз споделям. Но по какъв начин да го реализираме?
Нужни са ни доста неща и част от тях е изкореняването на корупцията в България. Друга част обаче е точно външшната политика. Рационалната, подчинена на справедлива преценка на всяко " за " и " срещу " външна политика. Тоест търсенето на другари и задълбочаването на връзките с тези народи, с които имаме близки ползи. Тук идва моментът, в който би трябвало да се отърсим от пристрастия и да се огледаме за най-стабилните, съществени другари, които можем да се опитаме да си намерим по картата на Балканите, Европа и света. Нека не подхождаме религиозно. Нека не сме тесногръди. Каквито и да са нашите привички и пристрастия, дано бъдем рационални и да изхождаме от най-вероятния късмет за изгода за България. Можем ли?
Ако желаеме да се стремим към териториално уголемение, милитаризъм, военна горделивост и изправяне против целия западен свят с вярата за разширение на границата посредством война, то нашият явен избор на огромен другар би била Русия. Руската федерация в последните десетилетия организира покрай Европа и в самата Европа две чеченски войни, една бърза грузинска интервенция и сега води война с Украйна, освен това води война като през Втората международна. Русия задържа Чечения в състава си, лиши две провинции на Грузия и твърди, че е лишила четири области от Украйна. Проруски въоръжени сили в Приднестровието заплашват и Молдова. Ако нашите фантазии се изчерпват с маршове, ботуши и развети флагове, би трябвало завчас да на пуснем НАТО и Европейски Съюз, да заявим своята славянска и източноправославна взаимност с Русия, както и да заплашим... кого? Македония и Сърбия по-скоро може би биха били на съветска страна. В последна сметка, Русия толкоз ги ухажва през последните години! Значи не бихме могли да им вземем нищо, та ние ще сме съдружници. Турция към този момент ни е малко прекомерно мощна макар земетресенията, пък и би било неприятен усет да се караме със комшия, на който до неотдавна сме пращали избавителни отряди. Да не приказваме какъв брой български бизнеси просто са изкупени от турски жители. Остава ни възможната непосредственост с Русия да ни докара до спор с Румъния и Гърция. Е? Това ли желаеме? Защото до това би ни довело едно доближаване с " великата " северна страна.
Знам, че мнозина измежду по-възрастните българи са учили и работили в Русия. Знам, че познават нейния език, а някои от тях - и летарутарата, музиката, водката и краставичките ѝ. Знам, че спомените от младостта включват красивите съветски девойки. Разбира се. Това са човешки и приятни неща. Оттук идва цялата тази православно-славянска взаимност, която в действителност не е православна всъщност, тъй като не опира до откровено прекарване на източната версия на християнската религия, а до световна вяра от съвесм различен порядък. Добавям към това и усърдно насажданата още от учебно заведение митология за непобедимостта, величието и страховитостта на руската и съветската военна машина. Тоест русофилството в България се основава не толкоз на рационалност, колкото на комбинацията от носталгия и благоговение. Носталгията я разбирам, само че в последна сметка никой народ не може и не трябва да се подчинява на предишното си, а да се бори за своето бъдеще. Колкото до страхопочитанието - то би трябвало да почива на действителни предпоставки, а не на легенди. Но през днешния ден Русия води война с една " съвсем Русия ", води война с Киевска Рус. От позиция на доста руснаци и дори на някои украинци сегашната война е надали не гражданска. Точно както Англия нормално губи войни единствено от други англоезични, по този начин и днешна Русия не съумява да превземе Киев за три дни... тъй като е изправена против хора, които добре я познават. Срещу съвсем свои. В резултат Русия е доста отслабена. Тук бих приказвал за морал, само че знам, че доста български читатели се отегчават от тематиката, тъй че даже ще пропусна моралното измерение на тематиката за нападението против интернационално приета, самостоятелна страна. Русия просто не печели войната си. Сигурни ли сме, че е рационално отново да заложим на нападателния, само че губещ състезател в интернационалните връзки? Сигурни ли сме, че е рационално и практично още един път в своята история да застанем на страната на страната, против която е задвижен гигантският военноикономически механизъм на системата заем-наем? Ще помоля възможния читател-русофил откровено да се замисли над това.
Но в случай че желаеме да се стремим към благополучие, към разцвет, сигурност и прогрес, то имаме различен избор. Той дори е двузначен. Можем да предпочетем континентална Европа, т.е. другарството на Германия и Франция или англосферата, т.е. другарството на Съединените щати и Англия. Континентална Европа ни предлага бюджети, администрация и постепенно придвижване напред. Скучно е, от време на време е плахо, постоянно е лишено от популярност, само че работи. Хърватска, Словения, Чехия и Словакия сполучливо се развиват по този път. Можем да бъдем като тях. Това са щастливи народи. От нашия диаметър. В тях има нещо уютно и благоразумно. Там младите жители учат, работят, развиват се и вършат фамилии. Възрастните живеят умерено и съвсем пищно. Не е неприятен избор.
Изборът на англосферата предлага съвсем същото, с малко по-енергичен акцент. Полша, Украйна, Литва, Латвия и Естония се сближават от ден на ден с огромните англоезични народи. Високи технологии, развиване на въоръжените сили, битка с корупцията, подготвеност за групова защита, оптимално възползване от съществени вложения. Не единствено бюджети, отпускани от държавни управления, а смели хрумвания и рисково частно финансиране. Малко по-малко администрация. Възвръщаемостта е по-висока и стандартът на живот е по-променлив. Това е за млади, въодушевени хора. Директно води към развиване на медицината, генетиката, превоза и компютърното инженерство. Близостта до Щатите и Британия непосредствено ни свързва със идващия стопански стадий - изкуствения разсъдък и упоритостите за Марс. Звучи фантастично, нали? Но се задава. Лично аз съм последовател на този избор.
Тук идва мястото за едно почтено предизвестие. Както континентална Европа, по този начин и англосферата идват със своите променени нрави. Това към този момент не са обичайните общества на основно бели хора с основно хетеросексуални фамилии. Не. Обществата са доста по-шарени. Това може да бъде плашещо. В него има риск. Но има и независимост. А най-важното е, че в тези общества никой няма да ви нападне, нагруби или обиди, в случай че не сте това, което се желае от вас на централно равнище. Всъщност на централно равнище никой няма да желае нищо от вас. Ще бъдете оставени да бъдете, каквито пожелаете. Вие сте традиционалист? Чудесно. Бъдете си. Никой няма да ви спре. Но ще виждате други, които не са като вас, по улиците. Това плаши ли ви? Мен - не. Докато в съветската сфера на въздействие обществото е униформено. Дори когато знаем, че в армията и в фамилиите царят принуждение и извращения, външният образ на обществото ще бъде лицемерно заявяван като естествен, елементарен, хетеросексуален и православен. Неудобните ще изчезват, а комфортните ще лъжат. Тоест обществото ще се преструва на нещо, което не е.
Да помислим отново. Русофилство или някой от двата западни избора? Лично аз очаквам пред портите на Кентърбъри.
Манол Глишев
За Фрог нюз
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ