Пристигнах в Рафах в ранните часове на 9 октомври и

Пристигнах в Рафах в ранните часове на 9 октомври и се насочих към фамилния си дом в град Газа измежду интензивни израелски въздушни удари. На идващия ден отидох с братовчед ми до болница al-Shifa, с цел да стартира работа, без да съзнавам, че това ще бъде началото на 43-дневен призрачен сън.

През тези 43 дни се местих сред лечебни заведения, в това число в болничното заведение Ал Ахли (Баптистка). Основана през 1882 година, това е една от най-старите лечебни заведения в Газа и се ръководи от Англиканската черква.

Израел заплаши да нападна оборудването, само че лекарите и другият медицински личен състав взеха решение първоначално, че няма да евакуираме и изоставим нашите пациенти.

На 17 октомври бях сред интервенциите, когато чух скърцането на приближаваща се ракета, последвано от мощния, какофоничен тон от удара.

Когато пристъпих в коридора, видях болничния двор, осветлен в ад; горяха коли за спешна помощ и коли. Един мъж кървеше щедро от шията си и трябваше да приложа напън, до момента в който колата за спешна помощ дойде, с цел да ни откара до ал-Шифа. По-късно, до момента в който вървяхме през двора, видях тела и елементи от тялото на всички места, в това число дребна ръка, която явно принадлежеше на дете.

Въпреки връзката си с Англия и уверенията от епископа в Англия, че ще бъде пощадена от заличаване, болница Ал-Ахли беше ударена.

Този случай послужи като лакмус за това, което следва: цялостната война на Израел против инфраструктурата на опазването на здравето в Газа.

След като ал-Ахли беше ударен и никой не беше измамен под отговорност, фигурите от доминото започнаха да падат бързо. Болниците бяха атакувани една след друга. Стана явно, че офанзивите са систематични.

Бързо изчерпахме морфина и кетамина и в обезсърчение прибягнахме до потреблението на интравенозен парацетамол за облекчение на болката, защото нямаше нищо друго разполагаем. Жертвите на геноцидната война на Израел против Газа, в това число десетки хиляди деца, претърпяха извънредно мъчителни процедури без анестезия; изглеждаше незаконно да се правят тези процедури. Неописуемо е сърцераздирателно да чуеш по какъв начин деца крещят от болежка, която причиняваш, даже когато знаеш, че единствено се опитваш да спасиш живота им.

Тялото на едно малко момиченце, единствено на девет години, беше покрито с рани от шрапнели. Бях я оперирал, само че типът на пострадването означаваше, че раните се нуждаят от стерилизация на всеки 36 часа, с цел да я поддържат живи. Говорих с татко й и обясних, че температурата й се повишава и инфекцията се популяризира в кръвта й и я убива постепенно. Без морфин или кетамин единственият вид беше да дезинфекцира множеството рани, които имаше на всеки 36 часа, без задоволително облекчение на болката. Тя крещеше от болежка, татко й плачеше, аз също бях в сълзи.

Лекувах доста пострадвания, породени от химически бомби, които трансформират човешкото тяло в швейцарско сирене. Химическите частици не престават да горят през кожата, до момента в който имат достъп до О2, запалвайки се още веднъж, когато са изложени още веднъж на О2. Първото малко момче, на 13, което лекувах в сегашната офанзива против Газа, имаше такива химически изгаряния до костите. В началото трябваше да се примиря с обстоятелството, че заради изискванията, в които се намирахме, и пострадванията, с които се сблъсквахме, равнищата на оцеляване измежду ранените ще бъдат доста ниски.

Вземането на решението да напусна беше едно от най-трудните решения, които е трябвало да взема, психически и физически, през целия си живот. Когато към този момент не можехме да правим интервенции на север, взех решение да се насоча на юг, надявайки се, че операционните зали там към момента ще действат. Вървях шест часа и видях невъобразимо ужасяващи подиуми на всеобщо заличаване, трупове и елементи от тела. Когато дойдох в лагера Нусейрат, осъзнах, че обстановката там не е по-добра. Нямаше липса на хирурзи, а сериозна липса на здравно съоръжение и електричество. Осъзнавайки, че лечебните заведения не могат да действат, трябваше да се примиря с обстоятелството, че не мога да направя нищо повече за Газа, до момента в който към момента съм в Газа.

Сега съм на хиляди километри, само че мозъкът ми към момента е затънал в Газа. Мисля за моите пациенти от самото начало. Мисля за лицата им, имената им и диалозите, които споделихме. Те постоянно занимават мислите ми и се чудя: Живи ли са още, или са се поддали от пострадванията си, или от глада? Заклещен съм в деня, когато трябваше да направя ампутации на шест деца. Заседнал съм в дните, в които трябваше да работя, откакто получих новината за убити сътрудници, които съм виждал или съм работил с часове преди този момент.

След повече от 200 дни на този геноцид не преставам да си мисля „ несъмнено сме видели всичко “, а по-късно се разкрива ново безчовечие. Болниците са превърнати в отломки. Те станаха места за всеобщи гробове на палестинци, убити невъзмутимо от израелските сили, с ръце, вързани на гърба. Отвратителните закононарушения, осъществени в лечебните заведения Ал-Шифа и Насър, бяха излъчени онлайн на нашите екрани, само че светът гледаше безмълвно. Израел не е изправен пред никаква отговорност. Държавите и университетските институции не престават да поддържат и пазят Израел. Мнозина не престават да го доставят с оръжия.

Завърших здравното си обучение в университета в Глазгоу, по подигравка на ориста, един от най-големите университетски вложители в компании, които не престават да продават оръжие на Израел. Реших да се върна в моята Алма матер и да вземам участие в изборите за ректорска позиция, тъй като знаех, че позицията на университета за Израел не отразява възгледите на неговите студенти, които в преобладаващата си част желаеха да сложат завършек на съучастието на институцията в всеобщото изтребване на палестинци. Спечелих изборите с преобладаващи 80 % от гласовете и студентите ме приветстваха в новата ми роля с изблик на обич и поддръжка.

В резултат на моята победа, моите медийни изяви и апелите за отчетност и правдивост, бях обект на няколко оскърбителен акции и обект на няколко публикации, които вършат неоснователни изказвания за мен. Дори ми беше отхвърлен достъп до Германия, арестуван за три часа и най-после депортиран. Отидох там просто с цел да приказвам на конференция.

Не мога да проумея ужаса на момента, в който живеем. На живо по малкия екран се прави геноцид – геноцид, в който са съучастници доста страни, политици и уважавани институции.

Над 34 000 палестинци са били убити от Израел, доста други са осакатени, а Газа е бомбардирана до руини. Израел споделя, че ще продължи с планираното наземно навлизане в Рафа, което ще бъде пагубно за стотици хиляди хора, укриващи се там. Срещу Израел и неговите съдружници бяха заведени голям брой каузи в Международния съд. Въпреки това Израел продължава да работи с възприятието за цялостна безотговорност.

Израел унищожи всички елементи на живота в Газа: унищожи пекарни, учебни заведения, джамии и църкви; блокиране на филантропична помощ и ограничение на електричеството. Той направи това, с цел да подсигурява, че Газа ще стане необитаема даже след преустановяване на огъня. Когато израелските бойци за първи път нахлуха в болница ал-Шифа, те унищожиха здравно съоръжение и машини, с цел да подсигуряват, че болничното заведение не може да действа. Сега малко е останало от самата болница.

Въпреки че съм на хиляди километри, сърцето и мозъкът ми остават в Газа и за смут на мажоретките на геноцида, в никакъв случай няма да спра да се застъпвам за правдивост и отчетност.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.