Срещнах я по средата на едно колебание…
Припомняме ви една обичана публикация от четец в рубриката Из Edna@:
Бяхме другари, положителни другари, доста положителни другари. Не съм я питал. Но несъмнено тогава по този начин неподражаемо млада е имала по-добри от мен.
Не ме е питала, само че имал съм,ще кажа. Почти по този начин положителни като нея. Почти. Хвърчиленото ѝ въодушевление правеше душата ми да се усеща волна като Хвърчило, когато бяхме дружно. И сивият ден, и мрачната вечер с нея изглеждаха палитренопъстри, ведри приятелки от нея.
И по тази причина не сме говорили. Но нито тя, нито аз си падахме по секс без обич. Но... по дяволите - и за обич не сме говорили. Поне тогава. А и в този момент.
Аз не го назовавам пред нея обич. Наричам го наличие в душата ми. Четеше ми стиховете си... Многоточия... Станаха много, какво ли укривам в тях или те от мен? Слабичка беше, доста нежна. Не просто красива - очарователна. По-скоро срамежлива, в сравнение с скромна. Имах обичана от дълго време. Тя нямаше обичан от дълго време.
После пристигна... и ѝ сграбчи сърцето и срамежливата усмивка. Сериозна връзка. По смеха ѝ го познах – бълбукаше, като планинският бързей, който все те мами да го прескочиш. И походката й стана друга. Походката на човек, който даже когато е с тил, те кара да се усмихваш. Такава ме накара да я помня – обича лилавото и свободата на Хвърчилата.
Вечно води война с диетите. Не е добра по математика, само че пък е на "ти " с думите. Любознателна. Не – любопитна. Смела - само че не безразсъдна. Умна... само че без да злоупотребява с това. Помних я. Не смъква облекла и задръжки. Голям другар, на музиката, лятото. Зачита разпоредбите – а не е старомодна.
Thinkstock
Срещнах я по средата на едно съмнение. Здраво ме беше прикрещило в ъгъла. Мислех си, че към този момент съм стар, като пропуснат пергамент и съм изгубил възприятието си цвят. После, изведнъж тя се появи – сантиментална, без да е сантиментална – и ми подсети, че палитреното въодушевление в никакъв случай не остава единствено с един цвят Моно.
Исках. Много мощно желаех... Приятелски обятия. Е, искаше ми се да пооткрадна някоя друга тръпка , която скритом носех у себе си, непокътната особено за нея. Исках да се плъзне ръката ми надолу по кожата ѝ.
Малко по-дълго от секундите, нужни за почтения привет, да са допрени телата ни. Малко по-силно, една концепция по-плътно. Малко по-близо, несъмнено, инцидентно да се допрян устните при целувка, която сякаш е била предопределена за бузката .
Thinkstock
Но тя, все оставаше от своята страна на потока. И не искаше, и не желае това. И не дава –дори инцидентно закъснение. Играех си с погледа ѝ, с думи не си позволявах да кокетирам. Години бяха минали. Приятели, нищо повече. Бетонирани връзки на границата. Исках да я видя най-малко насън... Но не ставаше. Понякога се радвах,че е по този начин. Иначе щях да желая да я сграбчи от съня и да остана с нея вечно.
А ме плашеше и това да не я запомня изменена, и да не помни Хвърчиленият ѝ облик.
Очарователна е, доста очарователна, само че тази усмивка не съм виждал. Изведнъж ме озарява светлина на отдадена на сладки игри богиня, която наподобява на нея. Смига ми, на танц ме кани като че ли. По дяволите! По някое време не издържам – желая да я целуна. Погледът ѝ ме стопира. Магия е. Нямам сили да ѝ устоя. Иска ми се да ѝ изкрещя, да се опомни. Споменах за Господаря на сърцето ѝ...
Thinkstock
И като че ли водопад плисна в очите ѝ. Станаха, в случай че е допустимо това, още по пъстри, теменужени, кокичени. Мен по този начин в никакъв случай не ме е гледала. Ето това е. Любов. Любов – не наличие. Водопадът в очите ѝ го издава.
Тя се засмя и единствено сподели, че го обича. Магия е или на това наподобява? Завиждам на непознатия, мачкащ косата ѝ. Собственикът на водопада в очите й. Исках. Много желаех да наподобява такава за мен.
Само един път! Бях подготвен даже отново да стана след това пергаментът от ъгъла. Само, с цел да ме огледа по този начин. Но... Очите ѝ – водопадените, ме стопираха. Каза ми "недей ". Който сее вятър, жъне стихии.
Thinkstock
Отнеси своя водопад в очите си, с които гледаш мен, у дома . На стопанката на бръчките, които са отгледали децата ти. На повелителката на дома, който е приютявал подозренията, страховете ти и е увековечавал мъжеството ти на собственик на дом.
На дамата, която години наред глади ризите ти със съзнанието, че оставя във всяка дипла част от сърцето си. Отведи се при нея. И ѝ дай – не наличието, а любовта си.
Тогава ще имаш два водопада – в твоите и в нейните очи. И пергаментът, в който се криеш, ще е приказка... за ЛЮБОВТА.
Автор: Лина Паргова
Thinkstock
Бяхме другари, положителни другари, доста положителни другари. Не съм я питал. Но несъмнено тогава по този начин неподражаемо млада е имала по-добри от мен.
Не ме е питала, само че имал съм,ще кажа. Почти по този начин положителни като нея. Почти. Хвърчиленото ѝ въодушевление правеше душата ми да се усеща волна като Хвърчило, когато бяхме дружно. И сивият ден, и мрачната вечер с нея изглеждаха палитренопъстри, ведри приятелки от нея.
И по тази причина не сме говорили. Но нито тя, нито аз си падахме по секс без обич. Но... по дяволите - и за обич не сме говорили. Поне тогава. А и в този момент.
Аз не го назовавам пред нея обич. Наричам го наличие в душата ми. Четеше ми стиховете си... Многоточия... Станаха много, какво ли укривам в тях или те от мен? Слабичка беше, доста нежна. Не просто красива - очарователна. По-скоро срамежлива, в сравнение с скромна. Имах обичана от дълго време. Тя нямаше обичан от дълго време.
После пристигна... и ѝ сграбчи сърцето и срамежливата усмивка. Сериозна връзка. По смеха ѝ го познах – бълбукаше, като планинският бързей, който все те мами да го прескочиш. И походката й стана друга. Походката на човек, който даже когато е с тил, те кара да се усмихваш. Такава ме накара да я помня – обича лилавото и свободата на Хвърчилата.
Вечно води война с диетите. Не е добра по математика, само че пък е на "ти " с думите. Любознателна. Не – любопитна. Смела - само че не безразсъдна. Умна... само че без да злоупотребява с това. Помних я. Не смъква облекла и задръжки. Голям другар, на музиката, лятото. Зачита разпоредбите – а не е старомодна.
Thinkstock Срещнах я по средата на едно съмнение. Здраво ме беше прикрещило в ъгъла. Мислех си, че към този момент съм стар, като пропуснат пергамент и съм изгубил възприятието си цвят. После, изведнъж тя се появи – сантиментална, без да е сантиментална – и ми подсети, че палитреното въодушевление в никакъв случай не остава единствено с един цвят Моно.
Исках. Много мощно желаех... Приятелски обятия. Е, искаше ми се да пооткрадна някоя друга тръпка , която скритом носех у себе си, непокътната особено за нея. Исках да се плъзне ръката ми надолу по кожата ѝ.
Малко по-дълго от секундите, нужни за почтения привет, да са допрени телата ни. Малко по-силно, една концепция по-плътно. Малко по-близо, несъмнено, инцидентно да се допрян устните при целувка, която сякаш е била предопределена за бузката .
Thinkstock Но тя, все оставаше от своята страна на потока. И не искаше, и не желае това. И не дава –дори инцидентно закъснение. Играех си с погледа ѝ, с думи не си позволявах да кокетирам. Години бяха минали. Приятели, нищо повече. Бетонирани връзки на границата. Исках да я видя най-малко насън... Но не ставаше. Понякога се радвах,че е по този начин. Иначе щях да желая да я сграбчи от съня и да остана с нея вечно.
А ме плашеше и това да не я запомня изменена, и да не помни Хвърчиленият ѝ облик.
Очарователна е, доста очарователна, само че тази усмивка не съм виждал. Изведнъж ме озарява светлина на отдадена на сладки игри богиня, която наподобява на нея. Смига ми, на танц ме кани като че ли. По дяволите! По някое време не издържам – желая да я целуна. Погледът ѝ ме стопира. Магия е. Нямам сили да ѝ устоя. Иска ми се да ѝ изкрещя, да се опомни. Споменах за Господаря на сърцето ѝ...
Thinkstock И като че ли водопад плисна в очите ѝ. Станаха, в случай че е допустимо това, още по пъстри, теменужени, кокичени. Мен по този начин в никакъв случай не ме е гледала. Ето това е. Любов. Любов – не наличие. Водопадът в очите ѝ го издава.
Тя се засмя и единствено сподели, че го обича. Магия е или на това наподобява? Завиждам на непознатия, мачкащ косата ѝ. Собственикът на водопада в очите й. Исках. Много желаех да наподобява такава за мен.
Само един път! Бях подготвен даже отново да стана след това пергаментът от ъгъла. Само, с цел да ме огледа по този начин. Но... Очите ѝ – водопадените, ме стопираха. Каза ми "недей ". Който сее вятър, жъне стихии.
Thinkstock Отнеси своя водопад в очите си, с които гледаш мен, у дома . На стопанката на бръчките, които са отгледали децата ти. На повелителката на дома, който е приютявал подозренията, страховете ти и е увековечавал мъжеството ти на собственик на дом.
На дамата, която години наред глади ризите ти със съзнанието, че оставя във всяка дипла част от сърцето си. Отведи се при нея. И ѝ дай – не наличието, а любовта си.
Тогава ще имаш два водопада – в твоите и в нейните очи. И пергаментът, в който се криеш, ще е приказка... за ЛЮБОВТА.
Автор: Лина Паргова
Thinkstock Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ