В Момента Нещо Огромно Се Случва В Софийските Болници! Мистериозна Смърт! Лично Министър Николай Петров Е
Причината е изпратено до него отворено писмо от госпожа Евелина Добрева във връзка гибелта на брачна половинка ѝ на 16.02.2017 година
По-рано през днешния ден министърът организира среща с госпожа Добрева, която в детайли го срещна с събитията към случая.
Министър Петров чака при започване на идната седмица отчета от паралелните инспекции, с цел да бъдат подхванати всички законови дейности, при положение на открита виновност.
В отвореното писмо брачната половинка задава голям брой въпроси към реакцията на три лечебни заведения. Ето по какъв начин тя разказва случая:
" Денят е 16 септември 2017 година, събота следобяд. Съпругът ми Спас Добрев получава рецесия – диша все по-трудно. Измервам кръвното му: 80 на 40, давам му айрян, кола, само че смяна няма.
Наистина той има заболяване с хипотетична диагноза „ Миелодиспластичен синдром ” и от октомври 2016 година съвсем всеки месец му преливат кръв. Последно му преляха на 14 септември в УМБАЛ „ Св. Ив. Рилски ” и проучването на 15 септември показваше хемоглобин 85. Правя това конкретизиране, тъй като е обвързвано с последвалите събития.
В 16.20 се обадих на телефон 112, обясних, че брачният партньор ми не може да диша, споделих какъв брой е кръвното му налягане и помолих допустимо най-бързо да изпратят кола за спешна помощ. Стоях на балкона в очакване на екипа, имах вяра, че всеки миг ще пристигна... Съпругът ми се бореше за всяка глътка въздух. Бях безсилна и безпомощна. Чаках!
След 20 минути – 16.40 позвъних още веднъж на 112. Отговориха ми, че е предадено на Бърза помощ и те към този момент ще решат по кое време да изпратят екип. Казах, че положението на мъжа ми се утежнява, че ужасно се мъчи, помолих да ме свържат с здравно лице. Отговориха, че те ще предадат. Отново чаках, брачният партньор ми пред очите ми умираше, водеше битка за всяка глътка въздух.
В 16.55 позвъних още веднъж на 112, споделиха ми да очаквам да се свържат с Бърза помощ, само че след дълго слушане на мелодията ми дадоха отговор, че нямат връзка.
В 17.06 минути позвъних и настоятелно желаех телефон на здравно лице, с цел да обясня, какъв брой тежко е положението на брачна половинка ми, молех се за помощ. Отговориха ми, че те не могат да ми дадат телефон, само че да запиша номер, откъдето е допустимо да ми дават подобен. Веднага позвъних, беше оператор на Виваком. Дадоха ми номер на Институт „ Пирогов ”. Свързах се незабавно, само че отговорът беше:
„ О, ние нямаме коли за спешна помощ за домашни визити ”.
Не можех да допускам, че в столицата на България, в европейската столица София, в 21-ви век един човек се нуждае от незабавна помощ и няма кой да му я даде. Че можеш по този начин да умираш трудно без най-малко някой да направи опит да ти помогне. Сякаш участвах във филм на ужасите… Отново позвъних на 112:
„ Хора, апелирам Ви, помогнете, изпратете екип, един човек умира в страшни страдания, борейки се за глътка въздух…
Отново… „ Изчакайте на телефона, още веднъж музика… и отговорът:
„ За страдание още не е ориентиран екип ”! Последното ми позвъняване е в 17.30, часа и 10 минути след първото, и тогава ми дадоха отговор, че екипът всеки миг ще тръгне. Отново чаках, не знам какъв брой, тъй като и аз към този момент умирах… Видях колата за спешна помощ, пристигна лекарката, незабавно разбра какъв брой съществено е ситуацията. Измери кръвното, очевидно напълно се стресна, опита се на няколко пъти да му постави венозна инжекция, само че не успяваше… Ужасът продължаваше.. сподели ми бързо да крещя хора да го смъкнем от третия етаж до линейката… Звънях по телефони, по звънци, лекарката – също… Обади се и на водача да пристигна да оказва помощ. В последна сметка той докара хора извън, качихме го, само че тя не беше оборудвана за реанимация… Благодарна съм и на лекарката, и на водача на колата за спешна помощ, и на непознатите хора за човещината. Тази човечност щеше да бъде последна за този ден и за идващите.
Ние живеем в ж.к. „ Лагера ” и екипът на Бърза помощ реши, че най-близкото лечебно заведение е „ Пирогов ”. Веднага го закараха в кардиологичния кабинет. Пред кабинета и вътре нямаше пациенти. Въпреки това ни посрещнаха с думите: „ Защо ни го карате, той има ли сърдечно заболяване? “
Казах, че има „ сърдечна непълнота ”, носех подредена директория с всичките му епикризи, лабораторни проучвания, скенери, изводи на експерти и така нататък Обясних, че до преди ден е бил на кръвопреливане в УМБАЛ „ Св. Ив. Рилски ”.
„ Ами, карайте си го там ” – беше отговорът. „ Може да му е паднал хемоглобинът, кой знае през вчерашния ден е бил 85, само че през днешния ден може да е 30. Не е за нас, вземайте си го, сътрудници! ”
Лекарката от Бърза помощ възрази, че колата за спешна помощ им не е оборудвана и че пациентът няма да издържи до друго лечебно заведение и ще почине по пътя.
Отговорът беше: „ Че при нас ли да умре… ” През цялото време брачният партньор ми със сетни сили молеше за помощ, за глътка въздух… Молех и аз… Съмнявам се, че въобще е регистриран като пациент. Няма човек – няма проблем… Това е най-хубавият метод да си спестиш обясненията за какво не си оказал помощ!
Изгониха ни от кардиологичния кабинет, а това беше „ Пирогов ”, това бяха лекари… Но сигурно не бяха ЧОВЕЦИ. Отново на път… Закараха го в незабавно поделение на „ Александровска болница ”. И там не желаеха да създадат нищо, мен жестоко ме изпъдиха, съумях единствено да чуя, че мъжът ми помоли да му сложат инжекция да почине. След доста молби и увещания от страна на лекарката от Бърза помощ, започнаха реанимация или каквото е нужно. Не след дълго една здравна сестра, може би, излезе и сподели на екипа на Бърза помощ:
„ Е, спасихте още един живот, има пулс и дишане, може да си тръгвате, а ние го качваме в реанимацията на втора хирургия. ” Към нас, към този момент беше пристигнала и щерка ни, – „ Това момче ще Ви заведе до реанимацията и там ще Ви кажат какво да донесете и в коя стая ще бъде ”. Заведе ни момчето, вратата на реанимацията беше отворена, вътре нямаше други пациенти, с изключение на брачният партньор ми. Излезе една сестра и вместо „ Добър вечер ” се развика кой ни е пуснал през този вход, входът за близки е от другата страна… да се махаме, да излезем на открито, да мине през двора и в насрещното крило… Това беше последният път, в който, въпреки и отдалеч, видях брачна половинка си жив, дишайки равномерно… Няма да разказвам по какъв начин сме се лутали, какъв брой пъти се качвахме по стълби, вървяхме по коридори, търсейки от кое място да влезем до втора хирургия, нямаше жива душа, нямаше кого да попитаме. Случайно мина един чиновник, отивайки на идващия етаж, и ни отключи. Позвънихме на реанимацията и оттова ни креснаха:
„ Ще чакате, какво звъните… ” За прощален път ми идваше да изкрещя:
„ Вие хора ли сте или фелдфебели? ” Чакахме… По едно време край нас, в чакалнята, някой бегом вкара в отделението уред на колела, чухме името на брачна половинка ми. Пак чакахме… Излезе един мъж, скърбя, само че никой, на никое място не носи баджове, с цел да знам кой кой е и какъв е, и простичко сподели: „ Моите съболезнования… ” „ Но от какво – съумях да попитам? ”
Отговор: „ Не знам, може би от емболия… ” До края на живота ми ще ме преследват няколко „ Ако ”-та:
Ако ЦСМП беше изпратил кола за спешна помощ в точния момент?
Ако колата за спешна помощ беше оборудвана за реанимация?
Ако в УМБАЛСП „ Пирогов ”, в незабавно кардиологично поделение екипът беше работил, вместо да ни изгони?
Ако в незабавно поделение на УМБАЛ „ Александровска болница ” не желаеха също да ни отпратят, а бяха подхванали ограничения незабавно?
Ако в реанимацията бяха положили съответни грижи, а не да карат инсталация отнякъде?
Въпросите са риторични, отговор не може да има! Съпругът ми умря от Остра сърдечна и дихателна непълнота – по този начин написа в Известието за гибел. Но той в действителност умря от Остра непълнота на морал, на съвест и от цялостната липса на ЧОВЕЧНОСТ. Излишно е да приказвам за лекарски дълг, за Етичен кодекс, за Хипократова клетва, за Медицински стандарти и така нататък Те имат смисъл, в случай че има ЧОВЕЦИ! ", написа в писмото брачната половинка.
По-рано през днешния ден министърът организира среща с госпожа Добрева, която в детайли го срещна с събитията към случая.
Министър Петров чака при започване на идната седмица отчета от паралелните инспекции, с цел да бъдат подхванати всички законови дейности, при положение на открита виновност.
В отвореното писмо брачната половинка задава голям брой въпроси към реакцията на три лечебни заведения. Ето по какъв начин тя разказва случая:
" Денят е 16 септември 2017 година, събота следобяд. Съпругът ми Спас Добрев получава рецесия – диша все по-трудно. Измервам кръвното му: 80 на 40, давам му айрян, кола, само че смяна няма.
Наистина той има заболяване с хипотетична диагноза „ Миелодиспластичен синдром ” и от октомври 2016 година съвсем всеки месец му преливат кръв. Последно му преляха на 14 септември в УМБАЛ „ Св. Ив. Рилски ” и проучването на 15 септември показваше хемоглобин 85. Правя това конкретизиране, тъй като е обвързвано с последвалите събития.
В 16.20 се обадих на телефон 112, обясних, че брачният партньор ми не може да диша, споделих какъв брой е кръвното му налягане и помолих допустимо най-бързо да изпратят кола за спешна помощ. Стоях на балкона в очакване на екипа, имах вяра, че всеки миг ще пристигна... Съпругът ми се бореше за всяка глътка въздух. Бях безсилна и безпомощна. Чаках!
След 20 минути – 16.40 позвъних още веднъж на 112. Отговориха ми, че е предадено на Бърза помощ и те към този момент ще решат по кое време да изпратят екип. Казах, че положението на мъжа ми се утежнява, че ужасно се мъчи, помолих да ме свържат с здравно лице. Отговориха, че те ще предадат. Отново чаках, брачният партньор ми пред очите ми умираше, водеше битка за всяка глътка въздух.
В 16.55 позвъних още веднъж на 112, споделиха ми да очаквам да се свържат с Бърза помощ, само че след дълго слушане на мелодията ми дадоха отговор, че нямат връзка.
В 17.06 минути позвъних и настоятелно желаех телефон на здравно лице, с цел да обясня, какъв брой тежко е положението на брачна половинка ми, молех се за помощ. Отговориха ми, че те не могат да ми дадат телефон, само че да запиша номер, откъдето е допустимо да ми дават подобен. Веднага позвъних, беше оператор на Виваком. Дадоха ми номер на Институт „ Пирогов ”. Свързах се незабавно, само че отговорът беше:
„ О, ние нямаме коли за спешна помощ за домашни визити ”.
Не можех да допускам, че в столицата на България, в европейската столица София, в 21-ви век един човек се нуждае от незабавна помощ и няма кой да му я даде. Че можеш по този начин да умираш трудно без най-малко някой да направи опит да ти помогне. Сякаш участвах във филм на ужасите… Отново позвъних на 112:
„ Хора, апелирам Ви, помогнете, изпратете екип, един човек умира в страшни страдания, борейки се за глътка въздух…
Отново… „ Изчакайте на телефона, още веднъж музика… и отговорът:
„ За страдание още не е ориентиран екип ”! Последното ми позвъняване е в 17.30, часа и 10 минути след първото, и тогава ми дадоха отговор, че екипът всеки миг ще тръгне. Отново чаках, не знам какъв брой, тъй като и аз към този момент умирах… Видях колата за спешна помощ, пристигна лекарката, незабавно разбра какъв брой съществено е ситуацията. Измери кръвното, очевидно напълно се стресна, опита се на няколко пъти да му постави венозна инжекция, само че не успяваше… Ужасът продължаваше.. сподели ми бързо да крещя хора да го смъкнем от третия етаж до линейката… Звънях по телефони, по звънци, лекарката – също… Обади се и на водача да пристигна да оказва помощ. В последна сметка той докара хора извън, качихме го, само че тя не беше оборудвана за реанимация… Благодарна съм и на лекарката, и на водача на колата за спешна помощ, и на непознатите хора за човещината. Тази човечност щеше да бъде последна за този ден и за идващите.
Ние живеем в ж.к. „ Лагера ” и екипът на Бърза помощ реши, че най-близкото лечебно заведение е „ Пирогов ”. Веднага го закараха в кардиологичния кабинет. Пред кабинета и вътре нямаше пациенти. Въпреки това ни посрещнаха с думите: „ Защо ни го карате, той има ли сърдечно заболяване? “
Казах, че има „ сърдечна непълнота ”, носех подредена директория с всичките му епикризи, лабораторни проучвания, скенери, изводи на експерти и така нататък Обясних, че до преди ден е бил на кръвопреливане в УМБАЛ „ Св. Ив. Рилски ”.
„ Ами, карайте си го там ” – беше отговорът. „ Може да му е паднал хемоглобинът, кой знае през вчерашния ден е бил 85, само че през днешния ден може да е 30. Не е за нас, вземайте си го, сътрудници! ”
Лекарката от Бърза помощ възрази, че колата за спешна помощ им не е оборудвана и че пациентът няма да издържи до друго лечебно заведение и ще почине по пътя.
Отговорът беше: „ Че при нас ли да умре… ” През цялото време брачният партньор ми със сетни сили молеше за помощ, за глътка въздух… Молех и аз… Съмнявам се, че въобще е регистриран като пациент. Няма човек – няма проблем… Това е най-хубавият метод да си спестиш обясненията за какво не си оказал помощ!
Изгониха ни от кардиологичния кабинет, а това беше „ Пирогов ”, това бяха лекари… Но сигурно не бяха ЧОВЕЦИ. Отново на път… Закараха го в незабавно поделение на „ Александровска болница ”. И там не желаеха да създадат нищо, мен жестоко ме изпъдиха, съумях единствено да чуя, че мъжът ми помоли да му сложат инжекция да почине. След доста молби и увещания от страна на лекарката от Бърза помощ, започнаха реанимация или каквото е нужно. Не след дълго една здравна сестра, може би, излезе и сподели на екипа на Бърза помощ:
„ Е, спасихте още един живот, има пулс и дишане, може да си тръгвате, а ние го качваме в реанимацията на втора хирургия. ” Към нас, към този момент беше пристигнала и щерка ни, – „ Това момче ще Ви заведе до реанимацията и там ще Ви кажат какво да донесете и в коя стая ще бъде ”. Заведе ни момчето, вратата на реанимацията беше отворена, вътре нямаше други пациенти, с изключение на брачният партньор ми. Излезе една сестра и вместо „ Добър вечер ” се развика кой ни е пуснал през този вход, входът за близки е от другата страна… да се махаме, да излезем на открито, да мине през двора и в насрещното крило… Това беше последният път, в който, въпреки и отдалеч, видях брачна половинка си жив, дишайки равномерно… Няма да разказвам по какъв начин сме се лутали, какъв брой пъти се качвахме по стълби, вървяхме по коридори, търсейки от кое място да влезем до втора хирургия, нямаше жива душа, нямаше кого да попитаме. Случайно мина един чиновник, отивайки на идващия етаж, и ни отключи. Позвънихме на реанимацията и оттова ни креснаха:
„ Ще чакате, какво звъните… ” За прощален път ми идваше да изкрещя:
„ Вие хора ли сте или фелдфебели? ” Чакахме… По едно време край нас, в чакалнята, някой бегом вкара в отделението уред на колела, чухме името на брачна половинка ми. Пак чакахме… Излезе един мъж, скърбя, само че никой, на никое място не носи баджове, с цел да знам кой кой е и какъв е, и простичко сподели: „ Моите съболезнования… ” „ Но от какво – съумях да попитам? ”
Отговор: „ Не знам, може би от емболия… ” До края на живота ми ще ме преследват няколко „ Ако ”-та:
Ако ЦСМП беше изпратил кола за спешна помощ в точния момент?
Ако колата за спешна помощ беше оборудвана за реанимация?
Ако в УМБАЛСП „ Пирогов ”, в незабавно кардиологично поделение екипът беше работил, вместо да ни изгони?
Ако в незабавно поделение на УМБАЛ „ Александровска болница ” не желаеха също да ни отпратят, а бяха подхванали ограничения незабавно?
Ако в реанимацията бяха положили съответни грижи, а не да карат инсталация отнякъде?
Въпросите са риторични, отговор не може да има! Съпругът ми умря от Остра сърдечна и дихателна непълнота – по този начин написа в Известието за гибел. Но той в действителност умря от Остра непълнота на морал, на съвест и от цялостната липса на ЧОВЕЧНОСТ. Излишно е да приказвам за лекарски дълг, за Етичен кодекс, за Хипократова клетва, за Медицински стандарти и така нататък Те имат смисъл, в случай че има ЧОВЕЦИ! ", написа в писмото брачната половинка.
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ