Георги Господинов: Как вкупом се завърнахме в 90-те
При всяко гласоподаване организациите се надпреварват да ни демонстрират вота съгласно пола, възрастта, образованието, обитаемото място и прочие Гласоподавателят ни се явява с цялостен профил като от престъпно досие, с всички взети данни. Не че от това изборите стават по-ясни и предвидими. В този екзитпол обаче от дълго време ми липсва един въпрос. Ако трябваше да избирате най-хубавата година или десетилетие в живота си, защо или кое бихте дали своят вот. Твърдя, че това хвърля светлина и на въпроса за кого.
Резултатите от последните избори сякаш ни дават отговор, без въпросът да е заложен директно. Най-много гласове на този самобитен референдум за минало, коства ми се, отидоха в 90-те. Сякаш се завърнахме заедно там, волно или несъзнателно. Възможно е това да е несъизмерим, несъзнателен, прочувствен избор. И евентуално е тъкмо по този начин. Изборите, които вършим, надалеч не са рационални. И май все по-малко ще са такива. Може би по тази причина опитът да им намерим рационално пояснение през политическото нормално се провалят.
Завръщането на неслучилото се
Защо през 2021 година избираме едно десетилетие от края на предишния век? Казват, че вълните на носталгия следват темп от 30-40 години - с такава цикличност се повтарят трендове в модата, завръща се култът към избрани банди и стилове в музиката. Възможно е. Но става дума и за друго. За безконечното завръщане на неслучилото се. За демоните на това, което е изглеждало постижимо и се е срутило с тропот. Или с шепот и мрънкане по Елиът и по българския ни опит. После се опитваме бързо да забравим, а най-после то внезапно изскача пред нашите пъклен сюрпризирани очи. Или всичко това е част от постоянно завръщащото се предпочитание да стартираме изначало, на чисто, да рестартираме - я държавност, я младост, я други невъзможни неща.
В едно гласоподаване за предишното всеки би протегнал ръка към времето, в което е бил млад. Активната част от българските гласоподаватели през днешния ден бяха млади през 90-е. Една огромна част от тях са тези, висели по площадите на 90-те (на по двайсет или трийсет тогава), уверени, че нещата ще се случат за година-две най-вече. И остарели със същата вяра там, на същите площади. Други емигрираха в кухните и чужбините - или в кухните на чужбините. И към този момент поглеждат назад към страната на своето детство и младост. Пандемията също усили носталгията, изравни преимуществата и минусите на света тук и там. Това в допълнение усили изборната интензивност.
Какво толкоз имаше в 90-те? Надежда и обезсърчение, да. Възхитително чувство за нещо ново и ненадейно, само че дружно с това непоносим усет на неуспех и измаменост, усет на пепел.
Години на първите изгубени демократични избори, нещо, което се случи само в България. Години на опитните в задкулисието остарели партийни играчи. На неопитните нови демократи. Годините на Мултигруп и по-обикновените мутри, мутренски години. Времето на Беров и Виденов. На обезценяващите се с часове левчета. Годините, в които една баба пред мен се молеше да ѝ отрежат половин лимон на пазара и обикаляше за някой изтърколил се картоф към сергиите. Всичко това - да, само че и чувството за независимост и отваряне към един заключен свят и живот. Сложно формирани години, които побързахме да забравим, преди да сме осмислили или най-малко разказали като хората. И обикновено в този момент се връщат изведнъж. И думата „ мутри ” още веднъж се върна в оборот. И гласуването с вдигната ръка като тогава се върна в първия ден на новото Народно заседание. Гласувахме ги, 90-те, аналогово.
Онези години и тяхното копие през днешния ден
Казахме, че избиращите през днешния ден са били млади през 90-те. Повечето от тези, които в този момент се стремят към властта, също идват от това десетилетие - там те бяха млади и оцеляха (други ги застреляха). Премиерът беше млад и охраняващ, изкуствовед в бойните изкуства, това беше тренд. Част от днешните ветерани на социалистическата партия също са били млади и въодушевени, въодушевени почитатели на Луканов, Първанов и Виденов.
Това е десетилетието, в което изгря звездата на Слави Трифонов. И той беше млад, беше хъш, неприятно момче, ироник, бунтовник (и приятел на част от застреляните). „ Ку-ку ” от 90-те беше крепко предаване и тези, дето в този момент свенливо гримасничат, го чакаха с неспокойствие. Наоколо имаше толкоз материал за пародиране - от неразпуснатия соц до разпищолващата се към този момент чалга. Да, може да се види, че ранните части на Слави и компания по-скоро пародираха, проиграваха с подигравка чалгата или патетичните песни. Че там имаше хармсовското „ Рокендрол на падащите бабички ", „ Тупан текно ”, „ Малка антиполитическа ” и прочие Имаше тежки и леки пародии на свещени преди този момент (и в този момент свещени, по този начин се въртят времената) патриотични песни.
Един от тогавашните шлагери, които се припяваха по площадите на ранните 90-те, беше таман „ Шат на патката главата “. Тогава този шлагер беше вероятен, през днешния ден той е неосъществим - таман тук минава вододелът сред тези години и тяхното копие през днешния ден. Да напомним единствено, че в тази ария „ Вятър ечи, Балкан стене " съседстваше с „ пушка до колене “, а „ Върви народе съживен " свършваше с „ от кой ли не осеменен “. И след всички тези сакрални изречения, в това число след „ Горда остаряла планината ", идваше рефренът „ шат на патката главата “. Посмейте да го изпеете в този момент на родолюбивия електорат - и сигурно ще отнесете бóя. Не проследявам по какъв начин се развива новото шоу на Слави, поправете ме, в случай че бъркам, само че не съм чувал тази ария да се върти в последно време. Затова пък знам какво звучеше на митингите предишното лято: аранжименти на достоверните „ Вятър ечи, Балкан стене ", „ Хубава си, моя горо ", „ Боят настана ", „ Тих бял Дунав " и на химна.
Когато ирониците стават патетици
Какво в действителност се случи в последните години, тук и по света? Случи се нещо такова: пародиите отидоха на боклука, иронията стана невъзможна, достоверното размени умозрителното, кавичките изпаднаха някъде по пътя.
Рожбите и основателите на смеховата просвета, на подигравчийското, на шоуто и травестията, на екшъна, пародиращите статуквото - таман те започнаха да се трансформират в тогавашните обекти на своята ирония. Нарисуваните сълзи станаха същински, гримът потегли да се стича, дистанцията и метапозицията изчезнаха. И от усмивката остана единствено скърцането със зъби, от намигащото око единствено строгият взор със подписани вежди. От пародийно вдигнатия в миналото пестник остана единствено юмрукът.
Добре, ще каже някой, за живелите през 90-те жалбата по тях е ненапълно обяснима, можем да я назовем „ стокхолмски носталгичен синдром ". Беше и гадно, и хубаво, дори това, че беше гадно, единствено е усилило привързаността ни. Малко като със спомените от казармата.
Но за какво младите, неживели през 90-те, също гласоподаваха за десетилетието, по-точно за лицата, които то роди. Вярно е, че носталгията се предава (и продава) по доста способи. В прочут смисъл наследяваме и носталгиите на родителите си. А може би има и друго. Младите през днешния ден виждат тези лица като за първи път. Те не са наблюдавали тяхната трансформация от 90-те насам, когато последователно ирониците станаха патетици. Вероятно част от тях са чули за пръв път „ Къде си вярна ти обич национална ” и „ Вятър ечи, Балкан стене ” таман от Слави Трифонов. (Но не и в пародийния вид от „ Шат на патката главата ”.) Вероятно Слави съумя да покаже една поп версия на патриотичното. Да изпее по-добре, с повече възприятие тъгата да си българин. И гнева да се виждаш величествен в свят, който не признава величието ти.
Разбира се, всяка носталгия може да бъде симпатична. Светлината на предишното омекотява ръбовете, на места прозира растерът на картинката, цветовете са избледнели, само че това усилва възприятието. Има единствено една детайлност - предишното е холограма. Призрак, който броди из България, Европа и оттатък океана.
Ние сме общество с признаци на алцхаймер
Веднъж към този момент, преди 1989, сме били лъгани с призрака на бъдещето, един ярък фантом. И в този момент, повторно, с призрака на предишното, един по-опърпан и тъмен, само че показан ни отново като ярък, че и величествен фантом. Най-лесно се лъже с минало и с бъдеще. Само там всички нации са велики, а ние самите - млади или безсмъртни. Но никой (особено колективен) избор на минало не е донесъл благополучие.
90-те, които ни оферират през днешния ден, са нещо като токсичен двойник на действителното десетилетие. Там въпреки всичко имаше вяра и чувство за бъдеще. Вкусът и ирониите ни към момента бяха четливи. И тънките разграничителни линии светеха в тъмното. Може би това, което изгубихме през днешния ден, е таман близката памет. И съответно паметта за провали. Като всяко общество с признаци на алцхаймер ние не помним какви сме били през вчерашния ден и кой какви ги е правил (така ни е по-лесно), само че си възвръщаме в елементи „ спомените “ отпреди няколко века. Така помнят нациите, техният исторически алцхаймер е изборен. А колкото по-малко памет за минало, толкоз повече минало, колкото по-малко памет за провали, толкоз повече провали.
Разбирам тази горест и двигателна сила по 90-те, ненапълно съм образуван от нея. Да, хубаво би било да ги изпеем, да ги изтанцуваме, да си ги разкажем и напомним (барабар с тежките им провали), само че никой не може да влезе два пъти в мътните им води. И двата пъти да е на 20.
Кой знае, може би таман там лежи заровено днешното българско неслучило се. И по тази причина все ни тегли нататък, към 90-те, с обич и отвращение.
Автор: Георги Господинов,
Резултатите от последните избори сякаш ни дават отговор, без въпросът да е заложен директно. Най-много гласове на този самобитен референдум за минало, коства ми се, отидоха в 90-те. Сякаш се завърнахме заедно там, волно или несъзнателно. Възможно е това да е несъизмерим, несъзнателен, прочувствен избор. И евентуално е тъкмо по този начин. Изборите, които вършим, надалеч не са рационални. И май все по-малко ще са такива. Може би по тази причина опитът да им намерим рационално пояснение през политическото нормално се провалят.
Завръщането на неслучилото се
Защо през 2021 година избираме едно десетилетие от края на предишния век? Казват, че вълните на носталгия следват темп от 30-40 години - с такава цикличност се повтарят трендове в модата, завръща се култът към избрани банди и стилове в музиката. Възможно е. Но става дума и за друго. За безконечното завръщане на неслучилото се. За демоните на това, което е изглеждало постижимо и се е срутило с тропот. Или с шепот и мрънкане по Елиът и по българския ни опит. После се опитваме бързо да забравим, а най-после то внезапно изскача пред нашите пъклен сюрпризирани очи. Или всичко това е част от постоянно завръщащото се предпочитание да стартираме изначало, на чисто, да рестартираме - я държавност, я младост, я други невъзможни неща.
В едно гласоподаване за предишното всеки би протегнал ръка към времето, в което е бил млад. Активната част от българските гласоподаватели през днешния ден бяха млади през 90-е. Една огромна част от тях са тези, висели по площадите на 90-те (на по двайсет или трийсет тогава), уверени, че нещата ще се случат за година-две най-вече. И остарели със същата вяра там, на същите площади. Други емигрираха в кухните и чужбините - или в кухните на чужбините. И към този момент поглеждат назад към страната на своето детство и младост. Пандемията също усили носталгията, изравни преимуществата и минусите на света тук и там. Това в допълнение усили изборната интензивност.
Какво толкоз имаше в 90-те? Надежда и обезсърчение, да. Възхитително чувство за нещо ново и ненадейно, само че дружно с това непоносим усет на неуспех и измаменост, усет на пепел.
Години на първите изгубени демократични избори, нещо, което се случи само в България. Години на опитните в задкулисието остарели партийни играчи. На неопитните нови демократи. Годините на Мултигруп и по-обикновените мутри, мутренски години. Времето на Беров и Виденов. На обезценяващите се с часове левчета. Годините, в които една баба пред мен се молеше да ѝ отрежат половин лимон на пазара и обикаляше за някой изтърколил се картоф към сергиите. Всичко това - да, само че и чувството за независимост и отваряне към един заключен свят и живот. Сложно формирани години, които побързахме да забравим, преди да сме осмислили или най-малко разказали като хората. И обикновено в този момент се връщат изведнъж. И думата „ мутри ” още веднъж се върна в оборот. И гласуването с вдигната ръка като тогава се върна в първия ден на новото Народно заседание. Гласувахме ги, 90-те, аналогово.
Онези години и тяхното копие през днешния ден
Казахме, че избиращите през днешния ден са били млади през 90-те. Повечето от тези, които в този момент се стремят към властта, също идват от това десетилетие - там те бяха млади и оцеляха (други ги застреляха). Премиерът беше млад и охраняващ, изкуствовед в бойните изкуства, това беше тренд. Част от днешните ветерани на социалистическата партия също са били млади и въодушевени, въодушевени почитатели на Луканов, Първанов и Виденов.
Това е десетилетието, в което изгря звездата на Слави Трифонов. И той беше млад, беше хъш, неприятно момче, ироник, бунтовник (и приятел на част от застреляните). „ Ку-ку ” от 90-те беше крепко предаване и тези, дето в този момент свенливо гримасничат, го чакаха с неспокойствие. Наоколо имаше толкоз материал за пародиране - от неразпуснатия соц до разпищолващата се към този момент чалга. Да, може да се види, че ранните части на Слави и компания по-скоро пародираха, проиграваха с подигравка чалгата или патетичните песни. Че там имаше хармсовското „ Рокендрол на падащите бабички ", „ Тупан текно ”, „ Малка антиполитическа ” и прочие Имаше тежки и леки пародии на свещени преди този момент (и в този момент свещени, по този начин се въртят времената) патриотични песни.
Един от тогавашните шлагери, които се припяваха по площадите на ранните 90-те, беше таман „ Шат на патката главата “. Тогава този шлагер беше вероятен, през днешния ден той е неосъществим - таман тук минава вододелът сред тези години и тяхното копие през днешния ден. Да напомним единствено, че в тази ария „ Вятър ечи, Балкан стене " съседстваше с „ пушка до колене “, а „ Върви народе съживен " свършваше с „ от кой ли не осеменен “. И след всички тези сакрални изречения, в това число след „ Горда остаряла планината ", идваше рефренът „ шат на патката главата “. Посмейте да го изпеете в този момент на родолюбивия електорат - и сигурно ще отнесете бóя. Не проследявам по какъв начин се развива новото шоу на Слави, поправете ме, в случай че бъркам, само че не съм чувал тази ария да се върти в последно време. Затова пък знам какво звучеше на митингите предишното лято: аранжименти на достоверните „ Вятър ечи, Балкан стене ", „ Хубава си, моя горо ", „ Боят настана ", „ Тих бял Дунав " и на химна.
Когато ирониците стават патетици
Какво в действителност се случи в последните години, тук и по света? Случи се нещо такова: пародиите отидоха на боклука, иронията стана невъзможна, достоверното размени умозрителното, кавичките изпаднаха някъде по пътя.
Рожбите и основателите на смеховата просвета, на подигравчийското, на шоуто и травестията, на екшъна, пародиращите статуквото - таман те започнаха да се трансформират в тогавашните обекти на своята ирония. Нарисуваните сълзи станаха същински, гримът потегли да се стича, дистанцията и метапозицията изчезнаха. И от усмивката остана единствено скърцането със зъби, от намигащото око единствено строгият взор със подписани вежди. От пародийно вдигнатия в миналото пестник остана единствено юмрукът.
Добре, ще каже някой, за живелите през 90-те жалбата по тях е ненапълно обяснима, можем да я назовем „ стокхолмски носталгичен синдром ". Беше и гадно, и хубаво, дори това, че беше гадно, единствено е усилило привързаността ни. Малко като със спомените от казармата.
Но за какво младите, неживели през 90-те, също гласоподаваха за десетилетието, по-точно за лицата, които то роди. Вярно е, че носталгията се предава (и продава) по доста способи. В прочут смисъл наследяваме и носталгиите на родителите си. А може би има и друго. Младите през днешния ден виждат тези лица като за първи път. Те не са наблюдавали тяхната трансформация от 90-те насам, когато последователно ирониците станаха патетици. Вероятно част от тях са чули за пръв път „ Къде си вярна ти обич национална ” и „ Вятър ечи, Балкан стене ” таман от Слави Трифонов. (Но не и в пародийния вид от „ Шат на патката главата ”.) Вероятно Слави съумя да покаже една поп версия на патриотичното. Да изпее по-добре, с повече възприятие тъгата да си българин. И гнева да се виждаш величествен в свят, който не признава величието ти.
Разбира се, всяка носталгия може да бъде симпатична. Светлината на предишното омекотява ръбовете, на места прозира растерът на картинката, цветовете са избледнели, само че това усилва възприятието. Има единствено една детайлност - предишното е холограма. Призрак, който броди из България, Европа и оттатък океана.
Ние сме общество с признаци на алцхаймер
Веднъж към този момент, преди 1989, сме били лъгани с призрака на бъдещето, един ярък фантом. И в този момент, повторно, с призрака на предишното, един по-опърпан и тъмен, само че показан ни отново като ярък, че и величествен фантом. Най-лесно се лъже с минало и с бъдеще. Само там всички нации са велики, а ние самите - млади или безсмъртни. Но никой (особено колективен) избор на минало не е донесъл благополучие.
90-те, които ни оферират през днешния ден, са нещо като токсичен двойник на действителното десетилетие. Там въпреки всичко имаше вяра и чувство за бъдеще. Вкусът и ирониите ни към момента бяха четливи. И тънките разграничителни линии светеха в тъмното. Може би това, което изгубихме през днешния ден, е таман близката памет. И съответно паметта за провали. Като всяко общество с признаци на алцхаймер ние не помним какви сме били през вчерашния ден и кой какви ги е правил (така ни е по-лесно), само че си възвръщаме в елементи „ спомените “ отпреди няколко века. Така помнят нациите, техният исторически алцхаймер е изборен. А колкото по-малко памет за минало, толкоз повече минало, колкото по-малко памет за провали, толкоз повече провали.
Разбирам тази горест и двигателна сила по 90-те, ненапълно съм образуван от нея. Да, хубаво би било да ги изпеем, да ги изтанцуваме, да си ги разкажем и напомним (барабар с тежките им провали), само че никой не може да влезе два пъти в мътните им води. И двата пъти да е на 20.
Кой знае, може би таман там лежи заровено днешното българско неслучило се. И по тази причина все ни тегли нататък, към 90-те, с обич и отвращение.
Автор: Георги Господинов,
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ