При опасност нациите се сплотяват зад лидерите си - така

При заплаха нациите се сплотяват зад водачите си - по този начин е по света. В България е противоположното - разбягваме се на разнообразни направления. Днес страната като че ли се е разпаднала на части. В какъв брой Българии живеем? От Ивайло Дичев.

По света приказват за феномена " общ брой под знамето ", когато при заплаха нациите се сплотяват зад водачите си. У нас е тъкмо противоположното,. На историческата есеистика оставям да размишлява дали на тази ни специфичност се дължи фактът, че не един път сме изчезвали от картата на света.
Редакцията предлага
В какъв брой Българии живеем?

, взаимната непоносимост сред политиците - обясняват с новата коалиция " Ориент експрес ", мобилизирана против евроатлантическата. Разбира се, разсъждения от вида " cui bono? " ни водят към Кремъл, където евентуално щастливо потриват ръце, а и господин Петков безогледно подреди съветската посланичка до Пеевски и Трифонов като виновница за вота на съмнение.

Русофили и русофоби е, несъмнено, едно архетипно разделяне в българската политика, само че сякаш през днешния ден нещата са се поусложнили. Имаме открити русофили в Българска социалистическа партия и Възраждане, ситуирани от двете страни на барикадата; имаме открити евроатлантици като Демократична България и Движение за права и свободи, отново от двете страни. За скритите финансови зависимости, разбра се, подозираме герберските строители на руско-турския поток, само че пък нямаше ли един енергиен " огромен шлем " откъм социалистите?

Други. Видяхме ги опълчени чисто пространствено във времето на вота - на едната страна жълтопаветниците, излезли непринудено да поддържат държавното управление, на другата - докараните с рейсове последователи на Възраждане в странна симбиоза с тези на Движение за права и свободи и поздравени персонално от господин Пеевски. " Провинция "  тук е метафора: става дума за бездънен раздор сред два вида хора, които се намират на всички места из страната: едните наблюдават медиите, желаят нещо от политиците и им държат сметка; другите са потънали в личните си грижи или просто са изгубили вяра, че някакво държавно управление може да направи нещо за тях. По-добре да послушат десетника, който ги провежда, дето се споделя една разходка ще създадат, гратисен сандвич ще изядат.

Но не мислете, че рейсовете нямат и своите екзистенциални учредения да ненавиждат жълтопаветниците, които господин Иванов назова междинната класа. Не стига, че живеят по-добре - че имат благоприятни условия да избират живота си, да не треперят пред локални феодали, да избавят децата си в чужбина - на всичкото от горната страна си разрешават лукса да бъдат морални, да дават уроци! Ами по-добре да ме ръководи тъпанар, който най-малко не ми основава възприятие на непълноценност, нали по този начин? Малко парадоксално, само че какво да я правиш човешката природа! Забележете, че същата " надменност ", в която упрекват Петков и Василев, френските популисти откриват у Макрон - твърде просветен бил, прекомерно образован, абе какво си мисли, че има моралното право да е над нас, елементарните хора ли?

Другото, което чуваме, е, че царува борба за промяна на поколенията. Попаднах на няколко трогателни постинга от младежи, които се били върнали поради новото ръководство и след вота се стягат да си вървят. Млади и остарели също е остаряла българска политология - младите желаят бързо и напред, старите удрят спирачки. Дали това, което следим, е протест на младите против старите? Май не. Петков, Атанасова, Пеевски и Костадинов са всичките на по 40 и няколко години; Минчев, Георгиев, Божанков и Балабанов - на по трийсет и няколко, Атанасов и Борисов на по 63. По-стари са приблизително в Българска социалистическа партия и ДСБ, само че нали таман те сега са на страната на смяната. Сложна работа с тези метафори.

По-убедително изглежда разделянето сред отворена и затворена България, т.е. хора, които се усещат жители на Европа и света, и други, които избират уюта на мястото. Логично ни наподобява първите да са по-млади, само че дали е по този начин би трябвало да кажат демоскопите. Не съм сигурен и че водачите на ГЕРБ или Движение за права и свободи са по-малко отворени към света, в сравнение с харвардците - те просто ловко играят с провинциалните страсти на гласоподавателите си. Вземете сценките на Борисов " аз съм елементарен и вие сте елементарни "  или новото комедиантско амплоа на Карадайъ. От друга страна тези две партии интензивно вземат участие в европарламента, за разлика от Политическа партия, които още нямат своя европейска еднаквост. Има някаква разграничителна линия, само че май е по-сложна, отколкото си мислим. Например за Има Такъв Народ гласоподаваха доста наши емигранти, само че макар че обитават в огромния свят, те са май откъм затворените. 

Може би би трябвало да прокараме границата другаде. Единият български народ разчита на пазара и конкуренцията, другият - на страна, монопол и защита. Безспорно е, че имаме потребност и от двата, единствено че прекомерно елементарно се оказа да бъдат насъсквани един против различен. И така едните се оплакват, че тези паразити смучат от налозите им, другите разпалват патриотична пристрастеност против безотговорните глобалисти.

Към това се прибавят все нови и нови религиозни схизми - религиозни, тъй като почиват на буйни, сякаш морални убеждения, които нямат общо с действителността. Такава е схизмата по тематиката " Македония е наша "  между едните, които живеят във фентъзи версията на предишното, и другите, които ги гледат неразбиращо откъм сегашното. Преминахме през схизми по тематиката обичайно семейство, въображаемо като правото да биеш дамата и децата; по тематиката Ковид-мерки, надлежно правото да заразяваш и да бъдеш заразяван. По всяка тематика в обществените мрежи изригва морална неотстъпчивост, от която следва предпочитание за заличаване на съперника - мафиот, соросоид, народен изменник. Това преобразяване на политическото във фенство виждаме даже на площада - Асен Василев, опитал кариера на оперен тенор, множеството акламира като един наш Павароти; другото голям брой пък жадува фолк-божеството Трифонов да ги подари най-сетне с концерт.

Откъде идва този разпад?

Чудя се от кое място пристигна този разпад. Една причина евентуално е упадъкът на водачеството, комбиниран с възходящ социологически популизъм. Политиците се вглеждат в най-тънките трепети на гласоподавателя и бързат да предложат услугата. Не харесвате украинските бежанци, не желаете да пращаме оръжие - моля, партия по избор на клиента. Назад към хартиените бюлетини? Няма проблем! Ако желаеме да спрем разпада, евентуално би трябвало да се върнем към старите ориентири и да ограничим роенето на политическото предложение, а и оттова - на народите, които през днешния ден съжителстват на територията. Ами не ме интересува кой кого е обидил, нито пък какви душевни терзания е изпитал някой - интересува ме да свършат работа. Колко хубаво ще е, в случай че политиката най-сетне стане скучна, а дюдюкането и псувните да оставим за стадиона.