При безозъчната русофилия всичко, което не произлиза от любимата им

При безозъчната русофилия всичко, което не произлиза от обичаната им тирания, е смях.

Когато убиха Немцов – кой па е тоа (смях), когато бе токсичен Литвиненко – също. Голям смях падна при опита за ликвидиране на татко и щерка Скрипал, изключително щом „ Раша тудей “ разказа нападателите от ФСБ като гей двойка, отишла на екскурзия в Англия.

Всеки арест на Навални будеше също доста смях.

Когато западните разузнавания съобщаваха по кое време тъкмо ще стартира съветската експанзия, българската без*озъчна русофилия естествено се заливаше от смях.

Още смях имаше и когато Русия трупаше войските си към Украйна, с цел да нахлуе – тъй като съветската агитация тръбеше, че това са единствено учения, а българската без*озъчна русофилия има вяра единствено на нея.
Нямаше смях единствено когато стартира нахлуването – тогава през глава русофилията си турна съветски флагове на профилните фотоси в американската обществена мрежа и зачака.

Но такава е русофилията – обича диктатурата и убийствата отдалеко, а тук си желае свободицата да си се хили в американски обществени мрежи.

След съветската фашистка кланица в Буча отново падаше огромен смях – труповете мърдали, оня заклания намигнал, другия убит им махнал с ръка. Смях бе, смях.

Когато фашистките бомби паднаха над театъра в Мариупол, цялостен с украинци – смях.

За известно време кикотенето беше позатихнало, тъй като обичаният им деспот съществено закъса във войната. Тогава някъде съветските флагове бяха сменени с български, та в този момент забележи ли се из Facebook някой с българско знаме под физиономията, съвсем в 95% от случаите преди този момент там е било курдисано съветско.

От през вчерашния ден цялата българска без*озъчност още веднъж се залива в смях. Понеже тези тримата от фотографията няма по какъв начин да са съветски сътрудници. Щом диктаторската агитация твърди, че не са, значи не са.

А смешното в действителност е в това, че немалка част от цялата тази без*озъчност е точно там – из либерал-глобалистките столици. Много ѝ е хубаво тъкмо оттова да си харесва фашизма и убийствата му. И да им се хили отдалече.

Не съм бил жив по време на Втората международна война, когато русофилията у нас още веднъж е била застъпена съществено и от сърце си е мечтала сатрапът да пристигна тук. Накрая си го е получила предостатъчно.
Но най-малко тази война и всеобщите ѝ убийства минават в огромен безумен смях.