Стратегията на Тръмп: поляризирай и владей
Президентът на Съединени американски щати в този момент е одобрен като нашия " главномразещ ". Словесните нападки към други хора му се удават най-добре и го радват най-вече. Сега към този момент знаем, че " Туитър " е пожеланото му оръжие против появили се в новините хора и институции.
В четвъртък разкритикува в " Туитър " сенатската комисия за разузнаването, че проверява него вместо медиите. Преди това се нахвърли на кметицата на Сан Хуан Кармен Юлин Крус за " слабото ѝ ръководство ". Няколко дни преди този момент беше взел на мушка играчи и притежатели на тимове по американски футбол. Преди това беше Стивън Колберт, а преди него - сенатор Джон Маккейн, а преди него пък сенатор Мич Макконъл. Списъкът е дълъг.
Заяждането с появили се в новините хора има политическа логичност: то задълбочава поляризацията на страната, а това може да е от изгода за президента. Бълването на ненавист против известни хора е част от тактиката му. Главната цел на омразата е по този начин да вбесите критиците си, че да ви отвърнат с още повече ненавист. Обидите нормално провокират по-крайни реакции. Един от резултатите е, че Тръмп сполучливо трансформира целите на омразата си и тези, които издигат глас в тяхна отбрана, в още по-краен облик на това, което твърдите му последователи към този момент презират.
Употребата на ненавист като провокационна тактичност може и да не е типична за президентите на Съединени американски щати, само че е постоянно срещана в други страни. Президентите марксисти са изключително известни с нея. Когато прегръщат класовата битка, марксистките президенти всъщност възприемат политика на ненавист към една каста от обществото, частния бранш. Ако частният бранш отвърне на удара, президентите марксисти удържат политическа победа, тъй като в този момент могат да показват доказателство на това, което от самото начало са изтъквали: че капиталистите са неприятни хора.
Президентите популисти също прибягват постоянно до омразата като политическа тактичност. За популистите целта постоянно е някаква авторитетна фигура. Не е наложително да е капиталист. Може да е представител на който е да е хайлайф: водещи политици, уважавани публицисти, известни преподаватели, свещеници, известни политически анализатори, звезди, професионални спортисти и - за какво пък не? - кметове от дребни острови.
Някои от най-известните популисти в света от последното десетилетие са майстори на тази игра. Реджеп Тайип Ердоган в Турция, Виктор Орбан в Унгария и Уго Чавес във Венецуела употребяват или използваха омразата като средство за поляризиране и по този начин се задържат на власт.
И тримата в някакъв миг бяха с ниска социална поддръжка и се върнаха на върха посредством радикализиране. Радикализацията означаваше да одобряват тъкмо политиките, от които най-вече се боеше опозицията: антисекуларизъм в Турция, антиевропеизъм в Унгария и антиплурализъм във Венецуела. Тя обаче означаваше и бълване на оскърбления по съществени персони в страните им, в това число уважавани публични дейци и звезди. Мотивацията на тези нападки беше да накарат опозицията също да отиде в крайности.
Когато опозицията схване крайни позиции, това парадоксално може да разшири електоралната база на президента, тъй като провокира обединение на твърдите поддръжници и умерените колебаещи се. Хардлайнерите реагират, като споделят: Колкото и неприятни да са минусите на президента ни, те не може да се съпоставят с ексцесиите в другия лагер. Умерените пък стартират да се съгласяват с тях, като стават очевидци на крайните реакции на опозицията.
© Yuri Gripas, Reuters
Докато неполяризиращият президент може да каже на поддръжниците си да се успокоят, поляризиращият има потребност те да побеснеят. По този метод той може да се покаже като бранител. Следователно е значимо целите му да се отъждествяват с вражеската идеология. Така че, когато Тръмп атакува кметицата Крус, той се постара да добави, че тя следва линията на демократите.
Тръмп е разкрил какви преимущества има да докарваш опозицията до викове. И тъй като знае, че сърцевината на твърдата му база е коалиция против елитите, той осъзнава, че има разрешението на твърдите си последователи да стане водещият иконоборец на Америка. Колкото повече очерня уважавани хора и институции, толкоз повече твърдите му поддръжници ще са политически задоволени. Това е препитанието на всяка популистка коалиция против елита.
Поляризацията естествено провокира интензивна неприязън в другия лагер и това е рисковано за всеки президент. Изправи ли се пред този риск, президентът или трансформира политическия си курс, или развива антинесъгласието. Тръмп избира второто.
Антинесъгласието изисква да преувеличавате какъв брой безпочвено е несъгласието. Ето за какво президентът в своите туитове на омразата обича да употребява аргумента " по какъв начин смеете ". При кметицата Крус Тръмп се зачуди по какъв начин тя смее да го подлага на критика, откакто федералните чиновници вършат толкоз доста за Пуерто Рико. При играчите от Националната футболна лига (НФЛ) той се погрижи да им подсети за " привилегията им да печелят милиони ".
Като се има поради, че тактиката за оцеляване на Тръмп е да поляризира, критиците му би трябвало да се научат по какъв начин да играят деликатно неговата словесна война. Те би трябвало да заемат позиции, като в същото време заобикалят да заимстват президентската тактичност на ескалиране, с цел да не потвърдят облика, който президентът желае да им построи.
Самообладанието обаче естествено мъчно се поддържа, изключително в случай че президентът е основният поляризатор. В даден миг някои от целите му също ще създадат нещо по неволя или даже извънредно. Ако това се случи, най-вероятният победител ще е Тръмп.
В четвъртък разкритикува в " Туитър " сенатската комисия за разузнаването, че проверява него вместо медиите. Преди това се нахвърли на кметицата на Сан Хуан Кармен Юлин Крус за " слабото ѝ ръководство ". Няколко дни преди този момент беше взел на мушка играчи и притежатели на тимове по американски футбол. Преди това беше Стивън Колберт, а преди него - сенатор Джон Маккейн, а преди него пък сенатор Мич Макконъл. Списъкът е дълъг.
Заяждането с появили се в новините хора има политическа логичност: то задълбочава поляризацията на страната, а това може да е от изгода за президента. Бълването на ненавист против известни хора е част от тактиката му. Главната цел на омразата е по този начин да вбесите критиците си, че да ви отвърнат с още повече ненавист. Обидите нормално провокират по-крайни реакции. Един от резултатите е, че Тръмп сполучливо трансформира целите на омразата си и тези, които издигат глас в тяхна отбрана, в още по-краен облик на това, което твърдите му последователи към този момент презират.
Употребата на ненавист като провокационна тактичност може и да не е типична за президентите на Съединени американски щати, само че е постоянно срещана в други страни. Президентите марксисти са изключително известни с нея. Когато прегръщат класовата битка, марксистките президенти всъщност възприемат политика на ненавист към една каста от обществото, частния бранш. Ако частният бранш отвърне на удара, президентите марксисти удържат политическа победа, тъй като в този момент могат да показват доказателство на това, което от самото начало са изтъквали: че капиталистите са неприятни хора.
Президентите популисти също прибягват постоянно до омразата като политическа тактичност. За популистите целта постоянно е някаква авторитетна фигура. Не е наложително да е капиталист. Може да е представител на който е да е хайлайф: водещи политици, уважавани публицисти, известни преподаватели, свещеници, известни политически анализатори, звезди, професионални спортисти и - за какво пък не? - кметове от дребни острови.
Някои от най-известните популисти в света от последното десетилетие са майстори на тази игра. Реджеп Тайип Ердоган в Турция, Виктор Орбан в Унгария и Уго Чавес във Венецуела употребяват или използваха омразата като средство за поляризиране и по този начин се задържат на власт.
И тримата в някакъв миг бяха с ниска социална поддръжка и се върнаха на върха посредством радикализиране. Радикализацията означаваше да одобряват тъкмо политиките, от които най-вече се боеше опозицията: антисекуларизъм в Турция, антиевропеизъм в Унгария и антиплурализъм във Венецуела. Тя обаче означаваше и бълване на оскърбления по съществени персони в страните им, в това число уважавани публични дейци и звезди. Мотивацията на тези нападки беше да накарат опозицията също да отиде в крайности.
Когато опозицията схване крайни позиции, това парадоксално може да разшири електоралната база на президента, тъй като провокира обединение на твърдите поддръжници и умерените колебаещи се. Хардлайнерите реагират, като споделят: Колкото и неприятни да са минусите на президента ни, те не може да се съпоставят с ексцесиите в другия лагер. Умерените пък стартират да се съгласяват с тях, като стават очевидци на крайните реакции на опозицията.
© Yuri Gripas, Reuters
Докато неполяризиращият президент може да каже на поддръжниците си да се успокоят, поляризиращият има потребност те да побеснеят. По този метод той може да се покаже като бранител. Следователно е значимо целите му да се отъждествяват с вражеската идеология. Така че, когато Тръмп атакува кметицата Крус, той се постара да добави, че тя следва линията на демократите.
Тръмп е разкрил какви преимущества има да докарваш опозицията до викове. И тъй като знае, че сърцевината на твърдата му база е коалиция против елитите, той осъзнава, че има разрешението на твърдите си последователи да стане водещият иконоборец на Америка. Колкото повече очерня уважавани хора и институции, толкоз повече твърдите му поддръжници ще са политически задоволени. Това е препитанието на всяка популистка коалиция против елита.
Поляризацията естествено провокира интензивна неприязън в другия лагер и това е рисковано за всеки президент. Изправи ли се пред този риск, президентът или трансформира политическия си курс, или развива антинесъгласието. Тръмп избира второто.
Антинесъгласието изисква да преувеличавате какъв брой безпочвено е несъгласието. Ето за какво президентът в своите туитове на омразата обича да употребява аргумента " по какъв начин смеете ". При кметицата Крус Тръмп се зачуди по какъв начин тя смее да го подлага на критика, откакто федералните чиновници вършат толкоз доста за Пуерто Рико. При играчите от Националната футболна лига (НФЛ) той се погрижи да им подсети за " привилегията им да печелят милиони ".
Като се има поради, че тактиката за оцеляване на Тръмп е да поляризира, критиците му би трябвало да се научат по какъв начин да играят деликатно неговата словесна война. Те би трябвало да заемат позиции, като в същото време заобикалят да заимстват президентската тактичност на ескалиране, с цел да не потвърдят облика, който президентът желае да им построи.
Самообладанието обаче естествено мъчно се поддържа, изключително в случай че президентът е основният поляризатор. В даден миг някои от целите му също ще създадат нещо по неволя или даже извънредно. Ако това се случи, най-вероятният победител ще е Тръмп.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ