Д-р Иван Чомаков: Влязох в политиката по пижама, почнах като...
Презастрояват Пловдив като Бронкс, нека не се случи и в Белащица
Чешитите изчезнаха под тепетата, Мильо беше последният
Преди в Локо и Ботев играеха момчета от махалата, а в този момент викаме " българи, юнаци " на тим с един българин
Бившият кмет на Пловдив доктор Иван Чомаков навършва през днешния ден 69 години. Най-големият подарък за празника обаче пристигна в навечерието му. На бял свят се появи Иван Чомаков-младши. Второто внуче на тогавашния водач на СДС-Пловдив, което ще носи името му, е първа рожба на неговия наследник Милко. Дъщеря му Марина го зарадва с дребната Ниа още преди две години. Времето ще покаже дали внуците ще спазят фамилната традиция да станат медици или пък ще се пробват в политиката. За доктор Иван Чомаков може да се каже, че е съумял и на двете поприща. Екипът на " Марица " гостува на някогашния градоначалник, управлявал Пловдив два мандата - от 1999 до 2007 година, в къщата му в Белащица.
- Как наподобява Пловдив от село Белащица?
- За мен Пловдив е неповторим град, макар че последните няколко години настъпиха съществени промени с това голямо строителство. Започва да замязва на София. Голяма миграция от какви ли не градове и села, съчетано с жилищни комплекси, които за някой може да са някакви съществени вложения, само че са типични за Бронкс. Парите както вършат, по този начин и скапват. Но популярност богу, от Белащица това нещо не проличава. Вижда се единствено хубавото. Особено вечер - тези светлини го вършат рядко хубав. Но каквото и да става с Пловдив, той си остава за мен обичан град и номер 1 в България. Веднъж в предаването " Сблъсък " на Иван и Андрей ми зададоха въпроса дали Пловдив е провинция. Аз им отговорих, че да, провинция е, но на Рим.
- Как минава един ваш ден в този момент, надалеч от политиката?
- Като за всеки пенсионер, всеки ден може да е събота или неделя, Великден или Коледа. Чувствам се по-свободен и по-спокоен, само че пък домашните ми задания се усилиха. Децата ми споделят: " Тате ти си най-свободен " и ми трансферират отговорности. Всеки ден имам по едно списъче квалифицирано - я до магазина да отида, я до някоя институция. Всичко в двора съм го постигнал със личните ми ръце. Обичам да се занимавам на открито, имам доста култивиран принадлежности. Това ми е и фитнесът - поддръжката на градината. В Белащица ми е добре.
- Как свихте гнездо на село?
- Не е инцидентно. Когато се върнах от Либия, където бях като доктор, мой непосредствен другар към този момент живееше в Белащица. И той ми показа какъв брой хубаво е тук. Така ми влезе в главата, че би трябвало да се измъкна от блока и от " кооперативния метод на живот ". Тръгнах да диря място, а тогава беше доста на ниска цена. Беше 1994 година, в интервала на рецесията. Намерих имот с хубава гледка. Един декар тогава струваше 500 $. Даже мисля, че аз съм първият човек, който си купи място в Белащица след измененията.
Тук има един лек вятър, който се появява в един избран миг и чисти въздуха. Затова и няма мъгли, както до черешовите градини сред Браниполе и Белащица. Така свързах живота си с това село.
- Какво е вашето мнение за референдума, който се прави за обособяване на селото и присъединението му към Пловдив?
- Някога това беше моя концепция - да възстановим тези територии, които през 1987 година бяха отнети от Пловдив. Големият град постоянно засмуква. Доста се трансформираха обаче нещата за тия 20 години. Като че ли хората желаят повече да си останат да живеят на село и да не се урбанизират, с цел да не попаднат в сянката на огромния град. Има и изгоди от възможното присъединение на селото към Пловдив. Всичко зависи от това след това по какъв начин ще се ръководи. Ако стартира едно презастрояване, което и сега към този момент се вижда, и превърнем природата в градска среда, ще стане неприятно. Голямото строителство трансформира смисъла да дойдеш да живееш на село. В Пловдив като отида, и се товаря. Инфраструктурата не е готова. Ние отново почваме от главата за краката. Какво ще стане, като влезем в Пловдив?
Екипът на “Марица ” гостува в дома на доктор Иван Чомаков
- Изчезнаха ли чешитите в Пловдив?
- Като че ли да. Мильо беше последният. Това не е монумент, а пластика на един чудак. Когато я откривахме, с помощта на доктор Георги Лазаров, имаше към 500 души. Аз споделих тогава: " Нека, като стоим пред Мильо, да се замислим - ние ли сме луди, той ли е вманиачен? ". Доста хора желаеха думата и разказваха мемоари за него. Мильо го помня. Беше добър човек, който помагаше. И какъв беше парадоксът, че тези, които се смятаха за естествени, те се отнасяха като ненормални към него. Присъствах на финала на неговия живот. Той умря от двустранна бронхопневмония. Баща ми беше правосъден доктор и аз присъствах на аутопсията на Мильо.
- Запален ли сте още по футбола?
- Обичах го, когато футболът беше част от народа. Сега не е по този начин. В една тетрадка съм написал парадокси за българина. И давам образец за един тим от Северна България, в който играе един българин и всичко друго са чужденци. Но публиката вика " българи, юнаци ". Загубих интерес към футбола. Когато ходех на мачове, имаше по 50 хиляди души на стадиона. Пловдив се изнасяше като манифестация. В автобусите висяхме като гроздове. Защо беше по този начин? Защото футболистите бяха наши момчета от махалата - Малкия и Големия Орел, Христо Бонев, Гочо Василев, Чико, Момин, Мицин. Това бяха хора, които всеки ден срещаш. А в този момент футболът е пари, които се движат наляво и надясно. Брат ми е професионален състезател. Той първи наруши традициите във семейството. Стана играч по фехтовка. Участва на три олимпиади дружно с братя Етрополски. Спечели огромния шампионат в Хановер и стана треньор там. Замина за Германия преди 33 години и се върна преди два месеца дефинитивно.
- Живели сте и в австрийския град Грац, откъдето е баба ви, каква е разликата с Пловдив?
- Това бе най-трудното и неясно нещо в живота. Отивам там - пребивавам по един метод, прибирам се тук - по напълно друг. Там ме учат да споделям " Добър ден ", " Довиждане ", да се усмихвам. Тука влизам в зеленчуков магазин и им споделям: " Добър ден ". Никой не ме отразява. Идва моят ред, споделям им: " Ако обичате ", а продавачката ми споделя: " Обичаш, не обичаш, казвай какво искаш и изчезвай! ". Това беше някакъв културен потрес за мен. Иначе Грац е сходен на Пловдив. Със същата територия, има и тепе Шлосберг, а и през него минава река, споделя се Мур.
След това татко ми имаше шанса да работи в Института по правосъдна медицина в Мюнхен, тъкмо по време на Олимпиадата през 1972 година, когато арабски терористи гръмнаха еврейски спортисти. Той се сблъска като правосъден доктор тъкмо с този случай.
- Как попаднахте в политиката, която ви прати и на кметския стол?
- Стана доста инцидентно. Бях член на 16-и клуб на Съюз на демократичните сили в регион " Западен ". Като се върнах от Либия, бъркотията беше огромна. Започваше рецесията. Аз започнах работа в болничното заведение, само че участвах в изборни комисии. През 1995 година градският водач на Съюз на демократичните сили Спас Гърневски стана кмет на Пловдив и татко ми оглави краткотрайно организацията. Тогава всички разбирахме от политика. Викахме, крякахме, като стартираме от Кръглата маса, която беше една огромна машинация за обществото. През 1997 година падна държавното управление на Българска социалистическа партия и трябваше да се проведат предварителни избори за нов парламент. Бях болен, лежах, нямах глас. В 17 часа татко ми звъни на вратата и зад него 5-6 души. Аз ги посрещам по пижама. А той ми споделя: " Бързо, обличай се, претендентът на регион " Западен " не се яви на среща с гласоподавателите. Ние взехме решение ти да си ". Аз им изяснявам, че съм болен и си имам специалност. Навиха ме след един час пропаганда, тъй като аз нямах глас и не можех да диспутирам. Баща ми излезе с стоманен мотив, на който не можех да откажа. Каза ми: " Всеки в нашето семейство е задължен да даде най-малко пет години от живота си, с цел да се промени животът в България! ". Отидох на срещата, а там - 200 души. Ръкопляскаха ми и ме избраха. Оттам влязохме във втори кръг избори вътре в Съюз на демократичните сили. Класираха ме четвърти. След това имаше трети кръг с решение на хората, когато станах първи. Взех толкоз гласове, с колкото в този момент може да избереш един кмет на града.
Влязох в политиката, само че в главата ми беше, че това ще е краткотрайно. Станах обаче и народен представител. Като мина един месец, се успокоих. Това Народно заседание бе едно от последните, в които имаше доста стойностни хора. И от Българска социалистическа партия, и от Съюз на демократичните сили. Имаше професионален разговор. Минаха две години и сътворих една група в Народното събрание на депутати пловдивчани, определени в други региони. Бяха към 20 души - като Григор Шишков, проф. доктор Иван Зънзов и други Вечер в ресторанта на хотела се събирахме и коментирахме какво става в града. Дойде моментът, в който управлението на Съюз на демократичните сили ме издигна за кмет на Пловдив. Може би да се освободят от мене.
- Помните ли първото нещо, което направихте, когато седнахте на кметския стол?
- Това съответства с 1 ноември - Деня на националните будители. Аз съм роден на 15 октомври, а изборите бяха на 16 октомври. Първото нещо, което направих, бе да подредя нещата в администрацията и да стартира да образувам колектив от ръководители. Исках да основа успокоение в Общината. Първият потрес, който претърпях като кмет, бе в навечерието на новата 2000 година, когато валя страховит сняг. Тогава приканих пловдивчани да излезем всички за първи път дружно да честваме на площада. Дойдоха доста хора, сняг, хубост. Всеки донесъл шампанско. Към среднощ обаче ме извикаха в родилното в Окръжна болница. Беше се родило дете и го кръстиха на мое име. Отивам в болничното заведение и тъкмо тогава спря токът. Запознах се с родителите и видях бебето на свещи. Когато излязох, видях, че няма машини, които да почистват улиците. На другия ден едно слънце взе да пече. На 2 януари, като падна температурата -18 градуса, всичко това замръзна. И взеха всеки ден да ми рапортуват толкоз счупени крайници и ръце. През целия януари продължи този призрачен сън.
- Смятате ли се за късметлия в живота?
- Щом съм го докарал дотук. Догодина ставам на 70 години. Значи съм късметлия.
- Имали сте шанса да гледате онлайн Откритото състезание на Австралия по тенис. Как се озовахте там?
- Имах достойнството да бъда ВИП посетител. Това беше едно от огромните ми прекарвания. Толкова дълго със аероплан не съм пътувал - 24 часа. Пристигнахме в Мелбърн парк. Видях се с легендата Род Лейвър, с други популярни тенисисти и политици. Гледах всички мачове от шампионата на централните кортове. Помня по какъв начин Надал обърна на полуфинала Вердаско от 0:2 сета за пет часа. После в мача за купата Надал надделя Федерер при 47 градуса горещина. Едвам издържахме на трибуните.
- Кулинар ли сте? Имахте една рецепта за сармички, която постоянно споделяте.
- Чак подобен лакомник не съм. Обичам да сготвям. Сармичките са завещание от майка ми и от сестрата на дядо ми. Всички хора постят на Коледа, а ние тогава ядяхме сарми. Дядо ми имаше такива оправдания от сорта на: " Когато папата е споделил, има ли - яж, няма ли - пости ".
- Любимото място в Пловдив и в Белащица?
- В Белащица има едно параклисче " Св. Спас ". Там панорамата е неповторима. И на Чинаровата гора също ми е обичано място. В Пловдив обичам да вървя в Стария град, Младежкия рид, Римския стадион.
Куршум поставя началото на лекарската фамилия
- Израснали сте в Католическата махала в Пловдив...
- Това са ми най-хубавите мемоари. В тези години бяхме една от семействата, които бяха водещи в махалата - лекарска. Дядо ми имаше болница. Хората уважаваха и имаха почит към докторската специалност. Като че ли в този момент това нещо съзнателно се унищожи. Сега всички хора от всичко схващат, имат някакво пагубно самочувствие от заболели упоритости. Едно време имаше доверие сред хората. Аз не си припомням да сме си заключвали къщата. Не се крадеше и съседите се пазеха между тях. Сега сякаш стартира едно отчуждение.
- Предопределено ли беше да станете доктор при тази фамилна традиция?
- Фамилията сме цяла болница. Дядо ми дава началото. Той има забавна биография. В началото на 19. век след войните било съвременно да станеш боен. Затова го изпратили да учи за юнкер в София. Били легло до легло с Христо Смирненски. В края на Първата международна война изпращат юнкерите да посрещнат във Владая разбунтувалите си бойци. Някой стреля от вагоните и ранява дядо ми в шията. Оживява, прибира се у дома и татко му вика: " Край с военното обучение, отиваш да учиш в чужбина! ". Заминава за Грац, Австрия. Учи една година физика. Професорът му споделил, че не става за точни науки и да се ориентира към нещо филантропично. Тогава записва медицина и приключва с отличие. Запознава се с баба ми там. Връщат се в България и се женят. Дядо ми отпътува за Германия и специализира три години във Франкфурт. Когато се връща в Пловдив, постъпва във Военна болница. После прави лична болница на ул. " Отец Паисий ", която комунистите лишават. Баща ми и той приключва медицина - става правосъден доктор под въздействие на проф. Станишев. Майка ми е аптекар, вуйчо ми е доктор, вуйна ми е аптекарка. От децата ми обаче никой не пожела да учи медицина.
- С какво се занимават в този момент вашите деца?
- Синът ми се занимава с компютри. Завърши интернационалните стопански връзки. Учи малко стоматология, само че компютрите го привличаха от дете. Когато влезе във Френската гимназия през 1994 година, го попитах какво желае да му подаря, а той ми сподели: компютър. Дъщеря ми е в Кипър дружно с мъжа си.
Уредил Стефчо Автографа с параф от папата
Иван Чомаков имаше шанса да бъде кмет, когато в Пловдив дойде към този момент починалият папа Йоан Павел ІІ. На 26 май 2002 година Светият отец отслужи света литургия на площад " Централен ".
" Покрай неговото престояване имаше доста забавни неща. Първо идването му не беше планувано. Благодарение на връзките ми с Радио Ватикана, имах опция да приветствам за Коледа и Великден всички българи в целия свят католици. И те издействаха едно писмо да пристигна папата в Пловдив ", връща лентата обратно някогашният градоначалник. Най-интересно е, че в една и съща година тогава под тепетата идват вселенският патриарх, папата и арменският католикос от Румъния.
За визитата на Йоан Павел II домакините имат огромни терзания какъв подарък да му поднесат. " Седим и се чудим с Лука Станчев и Мимо Димов. Казват ми, че би трябвало да идем при дядо Наум в Бачковския манастир. Папата в писмото си споделя, че би желал да има фотография на Света Богородица на олтара на трибуната. Искаше да е навън и да не е в храм, с цел да трансформира целия град в храм ".
Когато отишли при дядо Наум с концепцията да снимат чудотворната икона на Богородица, игуменът незабавно поръчал да донесат от манастирската джинджифилова ракия, с цел да им тръгне по-гладко мисълта. Тогава пристигнало и предлагането да създадат копие на фамозната икона. Изработването й станало в Пловдив, Гърция и Турция. Инж. Никола Добрев от КЦМ подарил сребро за обкова на иконата, турци дали златото, а фолиото и възпоменателните медали били дело на майстори в Гърция.
Чомаков ще запомни визитата на папата и с метода, по който времето е било милостиво към Светия отец.
" Тогава външен министър бе Соломон Паси и с него координирахме визитата. Времето беше неприятно, само че когато в Рилския манастир кацна хеликоптерът с папата - изгря слънце. Преди визитата в Пловдив Соломон от сутринта беше обезпокоен, че върви на дъжд.
" Пристигна папата с мерцедес. Вътре топло, той целият се изпотил, а НСО заковали вратите на Общината поради ограничения за сигурност. Все отново влезе да се преоблече и щом излезе на открито - хоп - блестна слънце ", спомня си някогашният кмет. По същия метод Йоан Павел влезнал в Католическата катедрала под тепетата и тогава заваляло. Щом излязъл, дъждът секнал като по знамение.
Папата се подписал в почетната книга на град Пловдив, а единственият, който съумял да вземе подпис от него, бил локалният чудак Стефчо Автографа. Просто кметът взел прословутата му тетрадка и я поднесъл на височайшия посетител.
Един от най-емоционалните моменти от визитата пък бил при срещата на папата с млади католици в катедралата. Тогава раздали преведена на български обичаната му песен " Черната Мадона ". " Той им сподели на всички: " Сигурен съм, че това е последната среща с мен. Искам да изпеем дружно обичаната ми ария ", споделя незабравимия спомен някогашният кмет.
Когато изпратили папата на летището, самолетът му като че ли потопен в слънцето.
В Либия ме уважаваха, преговарях за нашите медици
- На какъв брой години отидохте да работите като доктор в Либия?
- Бях на 37 години. Заминах по чисто финансови аргументи. Когато ни взеха къщата, се оказа, че сме длъжници на страната. Дадоха ни едни мизерни жилища, които ги строяха 22 години. Бяха приключени по мое време - шест блока. На нашата плоча беше пораснала една слива, можех да си бера сливи в бетон. Не единствено нашата фамилия, а и други живееха в оборотни жилища и не знаеха каква вероятност имат отсега нататък. Апартаментът ми струваше 30 хиляди лв.. А парцела, който ни взеха, го оцениха на 26 хиляди лв.. Започна и рецесията, а аз взимах мизерни пари като заплата. Много мои сътрудници бяха работили към този момент в Либия. Беше пристигнала делегация от джамахирията да набира експерти. След два месеца отпътувах. На 30 април дойдох в Хомс, а на 1 май ме разсъни ходжата. Почнах в едно градче покрай Хомс в една болница. Там уважаваха положителните лекари и ми имаха престижа. Всичко беше гратис - медикаменти без предел, консумативи. Горд съм, че българите, които работиха там, бяха гръбнакът на либийската медицина.
От този интервал доста значимо за мен беше, че дружно с починалия началник на Българска телеграфна агенция Максим Минчев, Бог да го елементарни, бяхме от хората, които организирахме диалозите с либийската страна отвън дипломацията за освобождението на българските медици.
Чешитите изчезнаха под тепетата, Мильо беше последният
Преди в Локо и Ботев играеха момчета от махалата, а в този момент викаме " българи, юнаци " на тим с един българин
Бившият кмет на Пловдив доктор Иван Чомаков навършва през днешния ден 69 години. Най-големият подарък за празника обаче пристигна в навечерието му. На бял свят се появи Иван Чомаков-младши. Второто внуче на тогавашния водач на СДС-Пловдив, което ще носи името му, е първа рожба на неговия наследник Милко. Дъщеря му Марина го зарадва с дребната Ниа още преди две години. Времето ще покаже дали внуците ще спазят фамилната традиция да станат медици или пък ще се пробват в политиката. За доктор Иван Чомаков може да се каже, че е съумял и на двете поприща. Екипът на " Марица " гостува на някогашния градоначалник, управлявал Пловдив два мандата - от 1999 до 2007 година, в къщата му в Белащица.
- Как наподобява Пловдив от село Белащица?
- За мен Пловдив е неповторим град, макар че последните няколко години настъпиха съществени промени с това голямо строителство. Започва да замязва на София. Голяма миграция от какви ли не градове и села, съчетано с жилищни комплекси, които за някой може да са някакви съществени вложения, само че са типични за Бронкс. Парите както вършат, по този начин и скапват. Но популярност богу, от Белащица това нещо не проличава. Вижда се единствено хубавото. Особено вечер - тези светлини го вършат рядко хубав. Но каквото и да става с Пловдив, той си остава за мен обичан град и номер 1 в България. Веднъж в предаването " Сблъсък " на Иван и Андрей ми зададоха въпроса дали Пловдив е провинция. Аз им отговорих, че да, провинция е, но на Рим.
- Как минава един ваш ден в този момент, надалеч от политиката?
- Като за всеки пенсионер, всеки ден може да е събота или неделя, Великден или Коледа. Чувствам се по-свободен и по-спокоен, само че пък домашните ми задания се усилиха. Децата ми споделят: " Тате ти си най-свободен " и ми трансферират отговорности. Всеки ден имам по едно списъче квалифицирано - я до магазина да отида, я до някоя институция. Всичко в двора съм го постигнал със личните ми ръце. Обичам да се занимавам на открито, имам доста култивиран принадлежности. Това ми е и фитнесът - поддръжката на градината. В Белащица ми е добре.
- Как свихте гнездо на село?
- Не е инцидентно. Когато се върнах от Либия, където бях като доктор, мой непосредствен другар към този момент живееше в Белащица. И той ми показа какъв брой хубаво е тук. Така ми влезе в главата, че би трябвало да се измъкна от блока и от " кооперативния метод на живот ". Тръгнах да диря място, а тогава беше доста на ниска цена. Беше 1994 година, в интервала на рецесията. Намерих имот с хубава гледка. Един декар тогава струваше 500 $. Даже мисля, че аз съм първият човек, който си купи място в Белащица след измененията.
Тук има един лек вятър, който се появява в един избран миг и чисти въздуха. Затова и няма мъгли, както до черешовите градини сред Браниполе и Белащица. Така свързах живота си с това село.
- Какво е вашето мнение за референдума, който се прави за обособяване на селото и присъединението му към Пловдив?
- Някога това беше моя концепция - да възстановим тези територии, които през 1987 година бяха отнети от Пловдив. Големият град постоянно засмуква. Доста се трансформираха обаче нещата за тия 20 години. Като че ли хората желаят повече да си останат да живеят на село и да не се урбанизират, с цел да не попаднат в сянката на огромния град. Има и изгоди от възможното присъединение на селото към Пловдив. Всичко зависи от това след това по какъв начин ще се ръководи. Ако стартира едно презастрояване, което и сега към този момент се вижда, и превърнем природата в градска среда, ще стане неприятно. Голямото строителство трансформира смисъла да дойдеш да живееш на село. В Пловдив като отида, и се товаря. Инфраструктурата не е готова. Ние отново почваме от главата за краката. Какво ще стане, като влезем в Пловдив?
Екипът на “Марица ” гостува в дома на доктор Иван Чомаков
- Изчезнаха ли чешитите в Пловдив?
- Като че ли да. Мильо беше последният. Това не е монумент, а пластика на един чудак. Когато я откривахме, с помощта на доктор Георги Лазаров, имаше към 500 души. Аз споделих тогава: " Нека, като стоим пред Мильо, да се замислим - ние ли сме луди, той ли е вманиачен? ". Доста хора желаеха думата и разказваха мемоари за него. Мильо го помня. Беше добър човек, който помагаше. И какъв беше парадоксът, че тези, които се смятаха за естествени, те се отнасяха като ненормални към него. Присъствах на финала на неговия живот. Той умря от двустранна бронхопневмония. Баща ми беше правосъден доктор и аз присъствах на аутопсията на Мильо.
- Запален ли сте още по футбола?
- Обичах го, когато футболът беше част от народа. Сега не е по този начин. В една тетрадка съм написал парадокси за българина. И давам образец за един тим от Северна България, в който играе един българин и всичко друго са чужденци. Но публиката вика " българи, юнаци ". Загубих интерес към футбола. Когато ходех на мачове, имаше по 50 хиляди души на стадиона. Пловдив се изнасяше като манифестация. В автобусите висяхме като гроздове. Защо беше по този начин? Защото футболистите бяха наши момчета от махалата - Малкия и Големия Орел, Христо Бонев, Гочо Василев, Чико, Момин, Мицин. Това бяха хора, които всеки ден срещаш. А в този момент футболът е пари, които се движат наляво и надясно. Брат ми е професионален състезател. Той първи наруши традициите във семейството. Стана играч по фехтовка. Участва на три олимпиади дружно с братя Етрополски. Спечели огромния шампионат в Хановер и стана треньор там. Замина за Германия преди 33 години и се върна преди два месеца дефинитивно.
- Живели сте и в австрийския град Грац, откъдето е баба ви, каква е разликата с Пловдив?
- Това бе най-трудното и неясно нещо в живота. Отивам там - пребивавам по един метод, прибирам се тук - по напълно друг. Там ме учат да споделям " Добър ден ", " Довиждане ", да се усмихвам. Тука влизам в зеленчуков магазин и им споделям: " Добър ден ". Никой не ме отразява. Идва моят ред, споделям им: " Ако обичате ", а продавачката ми споделя: " Обичаш, не обичаш, казвай какво искаш и изчезвай! ". Това беше някакъв културен потрес за мен. Иначе Грац е сходен на Пловдив. Със същата територия, има и тепе Шлосберг, а и през него минава река, споделя се Мур.
След това татко ми имаше шанса да работи в Института по правосъдна медицина в Мюнхен, тъкмо по време на Олимпиадата през 1972 година, когато арабски терористи гръмнаха еврейски спортисти. Той се сблъска като правосъден доктор тъкмо с този случай.
- Как попаднахте в политиката, която ви прати и на кметския стол?
- Стана доста инцидентно. Бях член на 16-и клуб на Съюз на демократичните сили в регион " Западен ". Като се върнах от Либия, бъркотията беше огромна. Започваше рецесията. Аз започнах работа в болничното заведение, само че участвах в изборни комисии. През 1995 година градският водач на Съюз на демократичните сили Спас Гърневски стана кмет на Пловдив и татко ми оглави краткотрайно организацията. Тогава всички разбирахме от политика. Викахме, крякахме, като стартираме от Кръглата маса, която беше една огромна машинация за обществото. През 1997 година падна държавното управление на Българска социалистическа партия и трябваше да се проведат предварителни избори за нов парламент. Бях болен, лежах, нямах глас. В 17 часа татко ми звъни на вратата и зад него 5-6 души. Аз ги посрещам по пижама. А той ми споделя: " Бързо, обличай се, претендентът на регион " Западен " не се яви на среща с гласоподавателите. Ние взехме решение ти да си ". Аз им изяснявам, че съм болен и си имам специалност. Навиха ме след един час пропаганда, тъй като аз нямах глас и не можех да диспутирам. Баща ми излезе с стоманен мотив, на който не можех да откажа. Каза ми: " Всеки в нашето семейство е задължен да даде най-малко пет години от живота си, с цел да се промени животът в България! ". Отидох на срещата, а там - 200 души. Ръкопляскаха ми и ме избраха. Оттам влязохме във втори кръг избори вътре в Съюз на демократичните сили. Класираха ме четвърти. След това имаше трети кръг с решение на хората, когато станах първи. Взех толкоз гласове, с колкото в този момент може да избереш един кмет на града.
Влязох в политиката, само че в главата ми беше, че това ще е краткотрайно. Станах обаче и народен представител. Като мина един месец, се успокоих. Това Народно заседание бе едно от последните, в които имаше доста стойностни хора. И от Българска социалистическа партия, и от Съюз на демократичните сили. Имаше професионален разговор. Минаха две години и сътворих една група в Народното събрание на депутати пловдивчани, определени в други региони. Бяха към 20 души - като Григор Шишков, проф. доктор Иван Зънзов и други Вечер в ресторанта на хотела се събирахме и коментирахме какво става в града. Дойде моментът, в който управлението на Съюз на демократичните сили ме издигна за кмет на Пловдив. Може би да се освободят от мене.
- Помните ли първото нещо, което направихте, когато седнахте на кметския стол?
- Това съответства с 1 ноември - Деня на националните будители. Аз съм роден на 15 октомври, а изборите бяха на 16 октомври. Първото нещо, което направих, бе да подредя нещата в администрацията и да стартира да образувам колектив от ръководители. Исках да основа успокоение в Общината. Първият потрес, който претърпях като кмет, бе в навечерието на новата 2000 година, когато валя страховит сняг. Тогава приканих пловдивчани да излезем всички за първи път дружно да честваме на площада. Дойдоха доста хора, сняг, хубост. Всеки донесъл шампанско. Към среднощ обаче ме извикаха в родилното в Окръжна болница. Беше се родило дете и го кръстиха на мое име. Отивам в болничното заведение и тъкмо тогава спря токът. Запознах се с родителите и видях бебето на свещи. Когато излязох, видях, че няма машини, които да почистват улиците. На другия ден едно слънце взе да пече. На 2 януари, като падна температурата -18 градуса, всичко това замръзна. И взеха всеки ден да ми рапортуват толкоз счупени крайници и ръце. През целия януари продължи този призрачен сън.
- Смятате ли се за късметлия в живота?
- Щом съм го докарал дотук. Догодина ставам на 70 години. Значи съм късметлия.
- Имали сте шанса да гледате онлайн Откритото състезание на Австралия по тенис. Как се озовахте там?
- Имах достойнството да бъда ВИП посетител. Това беше едно от огромните ми прекарвания. Толкова дълго със аероплан не съм пътувал - 24 часа. Пристигнахме в Мелбърн парк. Видях се с легендата Род Лейвър, с други популярни тенисисти и политици. Гледах всички мачове от шампионата на централните кортове. Помня по какъв начин Надал обърна на полуфинала Вердаско от 0:2 сета за пет часа. После в мача за купата Надал надделя Федерер при 47 градуса горещина. Едвам издържахме на трибуните.
- Кулинар ли сте? Имахте една рецепта за сармички, която постоянно споделяте.
- Чак подобен лакомник не съм. Обичам да сготвям. Сармичките са завещание от майка ми и от сестрата на дядо ми. Всички хора постят на Коледа, а ние тогава ядяхме сарми. Дядо ми имаше такива оправдания от сорта на: " Когато папата е споделил, има ли - яж, няма ли - пости ".
- Любимото място в Пловдив и в Белащица?
- В Белащица има едно параклисче " Св. Спас ". Там панорамата е неповторима. И на Чинаровата гора също ми е обичано място. В Пловдив обичам да вървя в Стария град, Младежкия рид, Римския стадион.
Куршум поставя началото на лекарската фамилия
- Израснали сте в Католическата махала в Пловдив...
- Това са ми най-хубавите мемоари. В тези години бяхме една от семействата, които бяха водещи в махалата - лекарска. Дядо ми имаше болница. Хората уважаваха и имаха почит към докторската специалност. Като че ли в този момент това нещо съзнателно се унищожи. Сега всички хора от всичко схващат, имат някакво пагубно самочувствие от заболели упоритости. Едно време имаше доверие сред хората. Аз не си припомням да сме си заключвали къщата. Не се крадеше и съседите се пазеха между тях. Сега сякаш стартира едно отчуждение.
- Предопределено ли беше да станете доктор при тази фамилна традиция?
- Фамилията сме цяла болница. Дядо ми дава началото. Той има забавна биография. В началото на 19. век след войните било съвременно да станеш боен. Затова го изпратили да учи за юнкер в София. Били легло до легло с Христо Смирненски. В края на Първата международна война изпращат юнкерите да посрещнат във Владая разбунтувалите си бойци. Някой стреля от вагоните и ранява дядо ми в шията. Оживява, прибира се у дома и татко му вика: " Край с военното обучение, отиваш да учиш в чужбина! ". Заминава за Грац, Австрия. Учи една година физика. Професорът му споделил, че не става за точни науки и да се ориентира към нещо филантропично. Тогава записва медицина и приключва с отличие. Запознава се с баба ми там. Връщат се в България и се женят. Дядо ми отпътува за Германия и специализира три години във Франкфурт. Когато се връща в Пловдив, постъпва във Военна болница. После прави лична болница на ул. " Отец Паисий ", която комунистите лишават. Баща ми и той приключва медицина - става правосъден доктор под въздействие на проф. Станишев. Майка ми е аптекар, вуйчо ми е доктор, вуйна ми е аптекарка. От децата ми обаче никой не пожела да учи медицина.
- С какво се занимават в този момент вашите деца?
- Синът ми се занимава с компютри. Завърши интернационалните стопански връзки. Учи малко стоматология, само че компютрите го привличаха от дете. Когато влезе във Френската гимназия през 1994 година, го попитах какво желае да му подаря, а той ми сподели: компютър. Дъщеря ми е в Кипър дружно с мъжа си.
Уредил Стефчо Автографа с параф от папата
Иван Чомаков имаше шанса да бъде кмет, когато в Пловдив дойде към този момент починалият папа Йоан Павел ІІ. На 26 май 2002 година Светият отец отслужи света литургия на площад " Централен ".
" Покрай неговото престояване имаше доста забавни неща. Първо идването му не беше планувано. Благодарение на връзките ми с Радио Ватикана, имах опция да приветствам за Коледа и Великден всички българи в целия свят католици. И те издействаха едно писмо да пристигна папата в Пловдив ", връща лентата обратно някогашният градоначалник. Най-интересно е, че в една и съща година тогава под тепетата идват вселенският патриарх, папата и арменският католикос от Румъния.
За визитата на Йоан Павел II домакините имат огромни терзания какъв подарък да му поднесат. " Седим и се чудим с Лука Станчев и Мимо Димов. Казват ми, че би трябвало да идем при дядо Наум в Бачковския манастир. Папата в писмото си споделя, че би желал да има фотография на Света Богородица на олтара на трибуната. Искаше да е навън и да не е в храм, с цел да трансформира целия град в храм ".
Когато отишли при дядо Наум с концепцията да снимат чудотворната икона на Богородица, игуменът незабавно поръчал да донесат от манастирската джинджифилова ракия, с цел да им тръгне по-гладко мисълта. Тогава пристигнало и предлагането да създадат копие на фамозната икона. Изработването й станало в Пловдив, Гърция и Турция. Инж. Никола Добрев от КЦМ подарил сребро за обкова на иконата, турци дали златото, а фолиото и възпоменателните медали били дело на майстори в Гърция.
Чомаков ще запомни визитата на папата и с метода, по който времето е било милостиво към Светия отец.
" Тогава външен министър бе Соломон Паси и с него координирахме визитата. Времето беше неприятно, само че когато в Рилския манастир кацна хеликоптерът с папата - изгря слънце. Преди визитата в Пловдив Соломон от сутринта беше обезпокоен, че върви на дъжд.
" Пристигна папата с мерцедес. Вътре топло, той целият се изпотил, а НСО заковали вратите на Общината поради ограничения за сигурност. Все отново влезе да се преоблече и щом излезе на открито - хоп - блестна слънце ", спомня си някогашният кмет. По същия метод Йоан Павел влезнал в Католическата катедрала под тепетата и тогава заваляло. Щом излязъл, дъждът секнал като по знамение.
Папата се подписал в почетната книга на град Пловдив, а единственият, който съумял да вземе подпис от него, бил локалният чудак Стефчо Автографа. Просто кметът взел прословутата му тетрадка и я поднесъл на височайшия посетител.
Един от най-емоционалните моменти от визитата пък бил при срещата на папата с млади католици в катедралата. Тогава раздали преведена на български обичаната му песен " Черната Мадона ". " Той им сподели на всички: " Сигурен съм, че това е последната среща с мен. Искам да изпеем дружно обичаната ми ария ", споделя незабравимия спомен някогашният кмет.
Когато изпратили папата на летището, самолетът му като че ли потопен в слънцето.
В Либия ме уважаваха, преговарях за нашите медици
- На какъв брой години отидохте да работите като доктор в Либия?
- Бях на 37 години. Заминах по чисто финансови аргументи. Когато ни взеха къщата, се оказа, че сме длъжници на страната. Дадоха ни едни мизерни жилища, които ги строяха 22 години. Бяха приключени по мое време - шест блока. На нашата плоча беше пораснала една слива, можех да си бера сливи в бетон. Не единствено нашата фамилия, а и други живееха в оборотни жилища и не знаеха каква вероятност имат отсега нататък. Апартаментът ми струваше 30 хиляди лв.. А парцела, който ни взеха, го оцениха на 26 хиляди лв.. Започна и рецесията, а аз взимах мизерни пари като заплата. Много мои сътрудници бяха работили към този момент в Либия. Беше пристигнала делегация от джамахирията да набира експерти. След два месеца отпътувах. На 30 април дойдох в Хомс, а на 1 май ме разсъни ходжата. Почнах в едно градче покрай Хомс в една болница. Там уважаваха положителните лекари и ми имаха престижа. Всичко беше гратис - медикаменти без предел, консумативи. Горд съм, че българите, които работиха там, бяха гръбнакът на либийската медицина.
От този интервал доста значимо за мен беше, че дружно с починалия началник на Българска телеграфна агенция Максим Минчев, Бог да го елементарни, бяхме от хората, които организирахме диалозите с либийската страна отвън дипломацията за освобождението на българските медици.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ