Великата схизма
През XI век християнството било публикувано в цяла Европа, като се изключи окупираните от арабите земи в Испания.
На Запад се развила системата на папизма. При нея всички национални църковни структури се считат за подчинени на папата, а латинският език доминирал в богослужението и литературата.
На Изток, в противен случай, се запазила обичайна система от поместни църкви, самостоятелни и равни една на друга. Във всички източни църкви в богослужението и църковните книги се употребявали националните езици.
В началото на XI век границата сред латинското и гръцкото християнство, тогава към момента не разграничени на католици и православни, прекосявала през страните от Източна Европа: Полша, Чехия, Унгария, Хърватия принадлежали към папската структура; България и територията на бъдеща Сърбия били следени от Византия и подчинени на Константинополската патриаршия в статута им на самостоятелна Охридска архиепископия.
Целият ХІ век се характеризира с внезапно увеличение на въздействието на папския Рим върху политическите въпроси. Това било реализирано посредством стягане на дисциплината измежду духовенството, премислена кадрова политика и усилване на централизацията в църковната администрация.
Във Византия след гибелта на последния император от авторитетната Македонска династия – Константин VIII, почнала продължителна династическа рецесия. По това време империята, разядена от вътрешни спорове, претърпяла поредност от страшни, смазващи провали по всички фронтове. Най-кошмарно било провалянето през 1071 година при Манцикерт в Армения от новите господари на Изтока – турците-селджуки. От тогавашната могъща империя останали единствено Константинопол и обособени разпръснати остатъци. В Мала Азия вилнеели турците и нямало кой да им попречи, сицилийските нормани притискали откъм Средиземно море, а куманите и печенегите нападали Балканите.
Империята оживяла като по знамение с помощта на умния и сръчен император Алексей І Комнин. В търсене на съдружници против турците той се обърнал към Запада и резултатът от тези апели станали Кръстоносните походи. Любопитна детайлност: когато през 1089 година императорът заповядал да се схванат и открият аргументите за раздялата с Рим, никой не могъл да ги изясни.
А самият църковен ерес от 1054 година сред католици и православни, наименуван по-късно „ Великата схизма “, се разгърнал на фона на впечатляващ подем на Византийската империя – до провалянето при Манцикерт през 1071 година оставали още 17 години.
Някои западни християни, най-вече поданици на Франкската империя, четяли основния християнски текст – Символа на вярата, с допълнение, обвързвано с произхода на Светия Дух. В класическата версия, призната на Втория Вселенски събор (381 г.), се четяло: „ И в Духа Святаго, иже Отца исходящаго “. Западните християни го видоизменили на „ И в Духа Святаго, иже Отца и Сына (Filioque) исходящаго “. Кога и за какво се появило това „ филиокве “, към момента не е ясно. На пръв взор за елементарния човек това е дреболия. Но, в действителност, е нещо доста съществено, тъй като приказваме за догматична иновация, за деформиране на Символа на вярата, всевъзможни промени в който са строго неразрешени.
За латинците основното нарушение на православните било това, че не признават папата за единствения наместник на Бога на земята и за глава на цялата черква. Всички останали дреболии били просто резултат от такова „ срамно непокорство “.
Трябва да се означи, че действителното спиране на контактите сред Рим и Константинопол станало доста преди 1054 година Разногласията сред тях, както и сред други църкви, били постоянно срещано събитие още в древността – като за пръв път приключили с спиране на богослужебното общение (схизма) още през V век.
Още при започване на XI век, в хода на острата битка за въздействие в Италия, Византия престанала да признава папите, които преди този момент били или немски императори, или италиански магнати. От 1009 година, когато папа станал Сергий ІV, в Константинопол спрели да загатват името на папата по време на литургия. В Рим пък сторили същото с името на константинополския патриарх. Това към момента не било ерес, само че връзките сред църквите към този момент били развалени.
През 1054 година в Константинопол пристигнало пратеничество на папа Лъв IX отпред с кардинал Хумберт и уверило император Константин IX Мономах в своето уважение. Но с патриарха Михаил Керуларий пратениците незабавно влезнали в изострен спор.
Хумберт и придружителите му работили извънредно нападателно. Той съставил документално обвиняване против патриарха за редица „ ереси “, най-много измислени или нелепи, отправил му анатема и хвърлил тази бележка в олтара на катедралата „ Света София “ по време на литургията. Когато бележката била открита и прочетена, никой не можел да повярва, че почтените католически богослови, които към този момент били отплавали, са написали такива нелепости. Дори изначало бил упрекнат преводачът, че чете погрешно текста.
Анатемата е най-крайният и тежък случай на църковно наказване. Любопитна детайлност: описаните събития се състояли на 16 юли 1054 година Но преди този момент, още на 19 април същата година папа Лъв IX умрял, без да научи нищо за дейностите на своите посланици. На 24 юли Църковен събор, управляван от Михаил Керуларий, от своя страна оповестил анатема – само че не на папа Лъв, а на Хумберт и двамата му спътници.
Кръстоносните походи, които почнали като военна помощ за Византия, единствено налели масло в огъня на взаимното отчуждение. Византийците виждали във „ франките “ арогантни и нападателни варвари – а западните рицари не криели презрението си към самолюбивите и натруфени, само че „ страхливи и подли “ гърци.
През 1204 година кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход, отпред с венецианския дож Енрико Дандоло, завладяли и разграбили Константинопол, където управлявали до 1261 година.
А след няколко десетилетия кръстоносци нападнали православна Русия, отслабена от монголското настъпление. Там били на два пъти разгромени от княз Александър Невски.
Така личностното анатемосване от 1054 година последователно се трансформирало във „ Велика схизма “ – която продължава до ден-днешен.
