Откъс от "Да докоснеш небесата" на Майк Хорн
През целия си живот Майк Хорн изпитва неукротим блян към непознатото. Въплътил волния дух на Одисей, той не се опасява да провокира боговете, до момента в който се спуска по бързеите на Амазонка, изминава 40 000 километра, следвайки линията на екватора, или прекосява Северния полюс в мрака на полярната нощ. Негов дом са горските пущинаци и непроходимите джунгли, скърцащите ледове и смълчаните пустини. Просмукала се в съществото му, природата e продължение на него самия.
В " Да докоснеш небесата " смелият приключенец ни прави част от най-рискованата си експедиция до момента. Без въже, кислородна бутилка и какъвто и да е опит в катеренето на високи върхове Майк подхваща поредно нанагорнище на четири осемхилядника от Хималайската верига. Издателство " Вакон " показва на българската аудитория книгата му " Да докоснеш небесата ".
Днес ви предлагаме фрагмент от нея.
Глава 6
Гашербрум II
Точно в среднощ, посред мрака, най-сетне нападаме Гашербрум II от горния базов лагер. Добре аклиматизирани. С задоволително червени кръвни телца. Фред и Оливие още веднъж са начело, само че скоро пътищата ни ще се разделят. Всеки прокарва собствен личен път. В един миг виждам светлините на другарите си, различен път съм самичък. Това не ме тревожи: стартирам да се оправям самичък и, парадоксално – независимото катерене изисква по-малко сила. Челникът ми осветява скалните гънки. Стремя се да ги откривам.
* * *
Когато се катериш в толкоз тъмна нощ, лампата осветява единствено най-същественото пред теб, останалото към този момент не е от голяма важност. Знаеш, че към теб дебнат рискове – ледени блокове, скали – само че не ги виждаш. Когато вдигнеш глава, челникът ти демонстрира пътя. Всичко, което е зад или към теб, е притъмнено и не съществува. Светлината се отразява в леда, пресреща силуетите на другарите ти и рисува призрачни форми. В тази недействителност въображението се разпростира. Не виждаш какъв брой стръмен е скатът, не виждаш какво ти остава да изкатериш. Ти си само в сегашния миг, свръхсъсредоточен в тесния вързоп светлина. Единствената ти вяра е тази светлина. Навсякъде, където е мрачно, е минно поле. Обожавам да се катеря през нощта, действителността към този момент не съществува, съвсем няма и благоприятни условия. А колкото по-малко благоприятни условия имаш, толкоз по-бързо вземаш решение.
Леко съм отчаян, че слънцето изгрява.
* * *
Постепенно светлината огрява планината. Аз съм на ръба. Небето става яркосиньо. Малко по малко умората ме наляга. На някои заснежени пасажи консумирам голямо количество сила. Изминаването на един метър ми коства ужасно доста. Понякога се запитвам какво въобще върша тук. Крача, подхлъзвам се обратно и всичко се повтаря още веднъж и още веднъж. До безконечност. Тъпча на място. Отчайващо. Но се укротявам, тъй като опитът ме е научил: изнервянето е синоним на загуба на сила. Радвам се, че се боря.
Пристигам в Лагер 2, на 6400 м. Жан е тук. Той ме води по дирите си. Фред и Оливие ни чакат усмихнати. Палатките на германците са тук, непокътнати. Инвентарът им е чисто нов, към този момент леко покрит от снега. Всичко това скоро ще бъде отвяно от вятъра. Затова е по-добре да се възползваме от случая. Фред и Оливие си избират палатка, ние с Жан също. Вътре намираме финален модел екипировка.
Склоновете на Еверест са нечисти. Палатки, щайги, бутилки, тоалетни, всичко остава там. Хората оскверняват най-далечните кътчета на планетата. Има цели водовъртежи от пластмаса, огромни колкото континенти, които плават в океаните. Има морски ями, нечисти от разлагането на боклука. Има цели страни, чиято земя е напоена с човешки боклуци. Хиляди тонове изпражнения се изхвърлят в реките. Пампасите са осеяни с ръждясали коли, пустините служат за диви бунища Въпреки това планините остават знак на безспорната непорочност.
Пийваме по един парещ шоколад. Ще си починем няколко часа, ще поспим и тръгваме още веднъж в късния следобяд. Ясно небе, лек вятър, положителни условия. Заставам отпред на групата. Опитвам се да подкрепям постоянен ход. Липсата на О2 въпреки всичко се усеща.
– Майк!
Фред ме вика. Посочва ми нещо с ръка. Виждам котки в снега. Но това не са котките на някой от германците, тъй като лавината е паднала по-долу. Да не би да е имало експедиция преди нас? Може би. Но тогава щяха да изоставят въжетата, не котките. Издърпваме изоставените котки, биха могли да са ни потребни.
Малко по малко друга истина става ясно: котките са закрепени върху нечии крайници. Нечие тяло лежи там долу. Появяват се два замръзнали крайници. От какъв брой ли време е тук бедният човек? При типа му Фред се провиква:
– Мамка му, този е тук от много време.
Тръгваме още веднъж, оставяйки мъртвеца в ледения му гроб. Колко ли хора са починали тук? Никой не знае. Настъпва здрач, остават ни три часа нанагорнище, с цел да стигнем последния височинен лагер, тъкмо под върха на пирамидата. Нощта настава внезапно. Студът също. Продължаваме нагоре под светлините на челниците. Един мразовит блок, един борд, след това един остарял бивак: палатките не са устояли и са раздрани от вятъра. Под светлината на лампите ни зрелището е злокобно. Забити в снега рейки, платна се реят в пустошта, призрачно леговище Надига се рязък мразовит вятър.
Следващите пасажи са изтощителни. Изминаваме двеста метра за два часа. Стигаме до последния борд. Ограничена видимост, оптималната нерешителност: осеяно е със снежни пластове, довявани от вятъра. Вятърът се завихря към хребетите и натрупва снежни пластове по ската. Под този слаб пласт има въздушна възглавница. Най-малкото придвижване е задоволително, с цел да се пропука повърхността и тогава цялата стена може да поддаде.
Фред върви отпред и търси път нагоре, с цел да заобиколим заплахата. Отново слиза. Спираме на ръба сред скалата и снега. Тук няма слаби снежни пластове, а цепнатини и надвесени скали. Мисълта, че някоя канара или мразовит блок може да падне върху главата ти, напълно не е успокояваща. Продължаваме нагоре. След стотина метра Фред още веднъж стопира. Пред него се простира огромен сектор с бездънен сняг. Челникът му не осветява задоволително надалеч, с цел да планува рисковете. Затова пък моят, предопределен за полярната нощ, има по-широк вързоп светлина. Внимателно следим осветената част: излизаме от зоната на ледените блокове, минаваме под рисковата зона. Този траверс ще ни изведе тъкмо под предвърховия борд. И тогава ще се наложи да се преборим с вятъра и неналичието на О2. Предпазливи сме. Всеки ще изчаква предходния да мине.
Фред нападна. Прави двадесет крачки, когато внезапно екот раздрусва планината. Къде да се скрием? Челникът на Фред се обръща към нас, а след това стартира да се поклаща. Той тича
Всичко, което би трябвало да знаете за: От първа ръка (12)
В " Да докоснеш небесата " смелият приключенец ни прави част от най-рискованата си експедиция до момента. Без въже, кислородна бутилка и какъвто и да е опит в катеренето на високи върхове Майк подхваща поредно нанагорнище на четири осемхилядника от Хималайската верига. Издателство " Вакон " показва на българската аудитория книгата му " Да докоснеш небесата ".
Днес ви предлагаме фрагмент от нея.
Глава 6
Гашербрум II
Точно в среднощ, посред мрака, най-сетне нападаме Гашербрум II от горния базов лагер. Добре аклиматизирани. С задоволително червени кръвни телца. Фред и Оливие още веднъж са начело, само че скоро пътищата ни ще се разделят. Всеки прокарва собствен личен път. В един миг виждам светлините на другарите си, различен път съм самичък. Това не ме тревожи: стартирам да се оправям самичък и, парадоксално – независимото катерене изисква по-малко сила. Челникът ми осветява скалните гънки. Стремя се да ги откривам.
* * *
Когато се катериш в толкоз тъмна нощ, лампата осветява единствено най-същественото пред теб, останалото към този момент не е от голяма важност. Знаеш, че към теб дебнат рискове – ледени блокове, скали – само че не ги виждаш. Когато вдигнеш глава, челникът ти демонстрира пътя. Всичко, което е зад или към теб, е притъмнено и не съществува. Светлината се отразява в леда, пресреща силуетите на другарите ти и рисува призрачни форми. В тази недействителност въображението се разпростира. Не виждаш какъв брой стръмен е скатът, не виждаш какво ти остава да изкатериш. Ти си само в сегашния миг, свръхсъсредоточен в тесния вързоп светлина. Единствената ти вяра е тази светлина. Навсякъде, където е мрачно, е минно поле. Обожавам да се катеря през нощта, действителността към този момент не съществува, съвсем няма и благоприятни условия. А колкото по-малко благоприятни условия имаш, толкоз по-бързо вземаш решение.
Леко съм отчаян, че слънцето изгрява.
* * *
Постепенно светлината огрява планината. Аз съм на ръба. Небето става яркосиньо. Малко по малко умората ме наляга. На някои заснежени пасажи консумирам голямо количество сила. Изминаването на един метър ми коства ужасно доста. Понякога се запитвам какво въобще върша тук. Крача, подхлъзвам се обратно и всичко се повтаря още веднъж и още веднъж. До безконечност. Тъпча на място. Отчайващо. Но се укротявам, тъй като опитът ме е научил: изнервянето е синоним на загуба на сила. Радвам се, че се боря.
Пристигам в Лагер 2, на 6400 м. Жан е тук. Той ме води по дирите си. Фред и Оливие ни чакат усмихнати. Палатките на германците са тук, непокътнати. Инвентарът им е чисто нов, към този момент леко покрит от снега. Всичко това скоро ще бъде отвяно от вятъра. Затова е по-добре да се възползваме от случая. Фред и Оливие си избират палатка, ние с Жан също. Вътре намираме финален модел екипировка.
Склоновете на Еверест са нечисти. Палатки, щайги, бутилки, тоалетни, всичко остава там. Хората оскверняват най-далечните кътчета на планетата. Има цели водовъртежи от пластмаса, огромни колкото континенти, които плават в океаните. Има морски ями, нечисти от разлагането на боклука. Има цели страни, чиято земя е напоена с човешки боклуци. Хиляди тонове изпражнения се изхвърлят в реките. Пампасите са осеяни с ръждясали коли, пустините служат за диви бунища Въпреки това планините остават знак на безспорната непорочност.
Пийваме по един парещ шоколад. Ще си починем няколко часа, ще поспим и тръгваме още веднъж в късния следобяд. Ясно небе, лек вятър, положителни условия. Заставам отпред на групата. Опитвам се да подкрепям постоянен ход. Липсата на О2 въпреки всичко се усеща.
– Майк!
Фред ме вика. Посочва ми нещо с ръка. Виждам котки в снега. Но това не са котките на някой от германците, тъй като лавината е паднала по-долу. Да не би да е имало експедиция преди нас? Може би. Но тогава щяха да изоставят въжетата, не котките. Издърпваме изоставените котки, биха могли да са ни потребни.
Малко по малко друга истина става ясно: котките са закрепени върху нечии крайници. Нечие тяло лежи там долу. Появяват се два замръзнали крайници. От какъв брой ли време е тук бедният човек? При типа му Фред се провиква:
– Мамка му, този е тук от много време.
Тръгваме още веднъж, оставяйки мъртвеца в ледения му гроб. Колко ли хора са починали тук? Никой не знае. Настъпва здрач, остават ни три часа нанагорнище, с цел да стигнем последния височинен лагер, тъкмо под върха на пирамидата. Нощта настава внезапно. Студът също. Продължаваме нагоре под светлините на челниците. Един мразовит блок, един борд, след това един остарял бивак: палатките не са устояли и са раздрани от вятъра. Под светлината на лампите ни зрелището е злокобно. Забити в снега рейки, платна се реят в пустошта, призрачно леговище Надига се рязък мразовит вятър.
Следващите пасажи са изтощителни. Изминаваме двеста метра за два часа. Стигаме до последния борд. Ограничена видимост, оптималната нерешителност: осеяно е със снежни пластове, довявани от вятъра. Вятърът се завихря към хребетите и натрупва снежни пластове по ската. Под този слаб пласт има въздушна възглавница. Най-малкото придвижване е задоволително, с цел да се пропука повърхността и тогава цялата стена може да поддаде.
Фред върви отпред и търси път нагоре, с цел да заобиколим заплахата. Отново слиза. Спираме на ръба сред скалата и снега. Тук няма слаби снежни пластове, а цепнатини и надвесени скали. Мисълта, че някоя канара или мразовит блок може да падне върху главата ти, напълно не е успокояваща. Продължаваме нагоре. След стотина метра Фред още веднъж стопира. Пред него се простира огромен сектор с бездънен сняг. Челникът му не осветява задоволително надалеч, с цел да планува рисковете. Затова пък моят, предопределен за полярната нощ, има по-широк вързоп светлина. Внимателно следим осветената част: излизаме от зоната на ледените блокове, минаваме под рисковата зона. Този траверс ще ни изведе тъкмо под предвърховия борд. И тогава ще се наложи да се преборим с вятъра и неналичието на О2. Предпазливи сме. Всеки ще изчаква предходния да мине.
Фред нападна. Прави двадесет крачки, когато внезапно екот раздрусва планината. Къде да се скрием? Челникът на Фред се обръща към нас, а след това стартира да се поклаща. Той тича
Всичко, което би трябвало да знаете за: От първа ръка (12)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ