Неизбежната отбрана на властта срещу признанието за стабилни и неработещи институции
През седмицата публичното внимание бе привлечено от чисто човешки проблем – в правото си ли е бил един пловдивски доктор, стреляйки по лице, пробвало да извърши кражба? Крайността на мненията се укрепи от оскъдицата на обстоятелства. Но чисто човешкият проблем има строго юридически темперамент и визира няколко въпроса:
предпазени ли са в задоволителна степен правата на българските жители, в случай че отбраната не е в задоволителна степен, кой е виновен за това – неприятните закони или неприятното използване на законите, нужна ли е смяна и в каква посока?
На пръв прочит властта посегна към най-лесното решение – с цел да няма отговорни институции, отговорен се оказа законът. И се почна познатата популистка игра – министър прави комисия, работна група бистри незабавни промени, подвига се звук, а след това всичко потъва в забвение.
Въпреки познатите похвати на политическо равнище, казусът в Пловдив не е безапелационен мотив да се трансформира институтът на неизбежната защита, написан в Наказателния кодекс. Първо, проблемите са повече институционални и изискват не законови промени, а промени при действието на институциите. И това се потвърждава неведнъж и многозначително – съперниците на правосъдната промяна се пробваха през 2015 година да подменят институционалното подсилване на съда и да отрекат потребността от отчетна прокуратура с оферти за промени в Наказателно-процесуалния кодекс. Така неприятен се оказа наказателният развой, а не прилагащата го прокуратура в доказване на закононарушенията. Сега пък ще се трансформира Наказателния кодекс вместо да се обърне внимание на правоохранителните органи в лицето на Министерство на вътрешните работи и прокуратурата.
Вторият огромен проблем, който не можем да отхвърляме, е че за тъждество пред закона в България мъчно може да се приказва, когато в затънтените елементи на страната уязвимите групи от възрастни хора са оставени без никаква поддръжка. Така жителите на малко българско село са по-малко равни от живеещите в града. Как тогава ще се приложи измененият Наказателен кодекс, в случай че няма институция, която да го приложи?
Третият проблем е за смисъла от изтърпяване на наказване от наказаните. Наказателната принуда, лишена от обществена работа с причинителите на закононарушения, затвърждава непригодността им да бъдат част от което и да е общество – т.е. и тук би трябвало работа от страна на институциите с хората. Но Борисов и Цачева дума не загатват за това, а Главният прокурор приказва единствено кои не са хванатите и по какъв начин не може да им се приложи наказването.
Промяната на законите под претекст „ Хората по този начин искат”/по думите на вътрешния министър/ може да докара обществото ни до такава степен, че в бъдещата конституция да написа, да вземем за пример, „ ненавиждаме ромите, ще има безвъзмездна храна и ток за всички”, тъй като хората по този начин желаят. Но по какъв начин тогава ще живеят останалите български жители, които може и да не желаят тъкмо това? На този въпрос ръководещите също не дават отговор.
За тях писането на закони (без оглед на приложимостта им) е всестранният лек за българското общество.
Но да се върнем на неизбежната защита.
Неизбежната защита е противодействието на едно лице, което при отбрана на своите или на непознати права аргументи вреди на нападателя. Вредите може да са всевъзможни – от леки като разваляне на имуществото на нападателя - да вземем за пример да му счупи часовника, до по-тежки – да му счупи ръка или най-тежки – да отнеме живота му. Условие да не се превишат рамките на неизбежната защита е отбраната да подхожда на нападението. А в няколко случая, даже и отбраната да не подхожда на характера на нападението, причинителят отново няма да бъде осъден, в случай че:
нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или с щурм в жилище, или в случай че това се дължи на нерешителност или разстройване у неизбежно отбраняващия се.
Като че ли законът, т.е. член 12 на Наказателния кодекс, е повече от явен. А за прилагащите закона също това е повече от ясно, защото още през 1973 г.[1] Върховният съд е споделил детайлно по кое време може да има неизбежна защита и по кое време нейните лимити са преминати.
Накратко, с цел да знае всеки български жител правата си при положение на нахлуване, можем да ги обобщим по този начин:
институтът на неизбежната защита служи с цел да защитят жителите правата си и с цел да се въвлича обществеността в битката с престъпността. Освен правата на жителите, неизбежната защита се ползва и по отношение на държавните и публичните ползи, неизбежната защита изисква директно и противоправно нахлуване от човек. Нападението би трябвало да се схваща като едно или няколко дейности (нахвърляне, връхлитане и т.н.) или бездействия, които директно и директно заплашват или накърняват държавни и публични ползи, личността или законните права на жителите. Нападението е директно освен когато е почнало самото увреждане, само че и когато е основана действителна и непосредствена заплаха за увреждане. Неизбежна защита не е позволена при хипотетично, бъдещо или приключено нахлуване. Неизбежната защита допуска нахлуване, което не е разрешено от закона. Затова, когато „ отбраняващият се " умишлено предизвика с дейни дейности нахлуване за да лиши от живот или да аргументи телесна щета на несъмнено лице, не може да се базира на неизбежна защита, а ще дава отговор на общо съображение, Неизбежната защита е позволена единствено когато нападението е директно. Оттук нуждата тъкмо да се откри моментът, от който нападението е директно, тъй като от този миг нападнатият има право на самозащита. Нападението е директно освен когато е почнало самото увреждане, само че и когато е основана действителна и непосредствена заплаха за увреждане (не е нужно нападателят да употребява оръжието, което носи, с цел да се отбранявате. Достатъчно е да видите, че е въоръжен), Налице е продължение на нападението, в случай че нарушителят, примерно след кражбата или грабежа, бяга с имуществото, с цел да се укрие, Нападнатият има право на дейна отбрана. Той може, само че не е задължен по закон, да се отклони от отбрана посредством бягство, укриване, търсене помощ от трети лица, държавни органи и други Неизбежна защита е налице досега, в който нападението е трайно прекратено, без опция да се възобнови. Всяко деяние на нападнатия по-късно е наказуемо. Неизбежна защита може да се приложи освен от нападнатия, само че и от всяко трето лице, притекло се на помощ на нападнатия, убийствата и телесните повреди, в случай че са осъществени при превишаване рамките на неизбежната защита заради нерешителност или разстройване, не са наказуеми.
Опитът да се задоволят публични потребности посредством изменение на института на неизбежната защита е съпроводен с крах. През 90-те години (1997 г.), поради повишената престъпност, се вършат промени в Наказателния кодекс, с които се открива, че няма превишаване рамките на неизбежната защита, в случай че:
1. нападението е от две или повече лица;
2. нападателят е въоръжен;
3. нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или с щурм в жилище, вилен парцел или икономически обект;
4. нападението е в моторно, въздухоплавателно, водно транспортно средство или преносим железопътен състав;
5. нападението е осъществено нощем;
6. нападението не може да бъде отблъснато по различен метод.
Конституционният съд отменя[2] като противоконституционна редакцията на текста, което го прави неупотребим. Остават в деяние само текстовете във връзка с проникването с принуждение или с щурм в жилище и когато нападението не може да бъде отблъснато по различен метод заради тъждество в гласовете на съдиите от Конституционен съд.
В претекстовете на Конституционен съд /казано накратко/ се преглежда правото на живот като главно конституционно право. Като такова, съгласно член 28 от Конституцията, похищението върху човешкия живот се санкционира като най-тежко закононарушение. Своеобразно средство за отбрана на личността и правата на жителите, в това число и на правото на живот, е и неизбежната защита. Неизбежната защита обаче не е право за безкрайно засягане на нападателя. Личността и правата на последния не престават да са обект на конституционноправна отбрана и откакто той е подхванал директно противоправно нахлуване. Конституционен съд приема, че признатата редакцията на Наказателен кодекс от 1997 година ще се ползва надали не за всяко нахлуване, без да се регистрират характера и степента на нападението. Така отблъскващият нападението действително във всеки случай ще надвишава границите на неизбежната защита. Ако, да вземем за пример, е могъл да отблъсне нападението единствено счупвайки ръката на нападателя, той няма да е задължен да направи това, а може напряко да го убие. Изводът е, че неизбежната защита не може изчерпателно да обхване всички вероятни случаи и не може и да се разпише изчерпателно в закон, по тази причина конкретиката на всеки обособен случай е значима. Инак се отваря необятната врата на произвола – всеки против всеки под предлог от неизбежна защита.
И до момента в който ръководещите с лека ръка протягат ръка на фундаментални институти в правото, Висшият правосъден съвет, ръководителят на Върховен касационен съд и основният прокурор отхвърлиха да поддържат сходна прищявка. Това няма да попречи и на ръководещите, и на опозиционните законотворци в Народно събрание да съчинят следващия юридически несъвършен и неупотребим закон, с което да отсрочат неизбежните потребности от промени в Министерство на вътрешните работи и действителна правосъдна промяна.
[1] Виж Постановление № 12 от 29.11.1973 година по н.д. № 11/1973 година на Пленума на Върховния съд.
[2] Виж Решение № 19 от 21.11.1997 година на Конституционен съд.
предпазени ли са в задоволителна степен правата на българските жители, в случай че отбраната не е в задоволителна степен, кой е виновен за това – неприятните закони или неприятното използване на законите, нужна ли е смяна и в каква посока?
На пръв прочит властта посегна към най-лесното решение – с цел да няма отговорни институции, отговорен се оказа законът. И се почна познатата популистка игра – министър прави комисия, работна група бистри незабавни промени, подвига се звук, а след това всичко потъва в забвение.
Въпреки познатите похвати на политическо равнище, казусът в Пловдив не е безапелационен мотив да се трансформира институтът на неизбежната защита, написан в Наказателния кодекс. Първо, проблемите са повече институционални и изискват не законови промени, а промени при действието на институциите. И това се потвърждава неведнъж и многозначително – съперниците на правосъдната промяна се пробваха през 2015 година да подменят институционалното подсилване на съда и да отрекат потребността от отчетна прокуратура с оферти за промени в Наказателно-процесуалния кодекс. Така неприятен се оказа наказателният развой, а не прилагащата го прокуратура в доказване на закононарушенията. Сега пък ще се трансформира Наказателния кодекс вместо да се обърне внимание на правоохранителните органи в лицето на Министерство на вътрешните работи и прокуратурата.
Вторият огромен проблем, който не можем да отхвърляме, е че за тъждество пред закона в България мъчно може да се приказва, когато в затънтените елементи на страната уязвимите групи от възрастни хора са оставени без никаква поддръжка. Така жителите на малко българско село са по-малко равни от живеещите в града. Как тогава ще се приложи измененият Наказателен кодекс, в случай че няма институция, която да го приложи?
Третият проблем е за смисъла от изтърпяване на наказване от наказаните. Наказателната принуда, лишена от обществена работа с причинителите на закононарушения, затвърждава непригодността им да бъдат част от което и да е общество – т.е. и тук би трябвало работа от страна на институциите с хората. Но Борисов и Цачева дума не загатват за това, а Главният прокурор приказва единствено кои не са хванатите и по какъв начин не може да им се приложи наказването.
Промяната на законите под претекст „ Хората по този начин искат”/по думите на вътрешния министър/ може да докара обществото ни до такава степен, че в бъдещата конституция да написа, да вземем за пример, „ ненавиждаме ромите, ще има безвъзмездна храна и ток за всички”, тъй като хората по този начин желаят. Но по какъв начин тогава ще живеят останалите български жители, които може и да не желаят тъкмо това? На този въпрос ръководещите също не дават отговор.
За тях писането на закони (без оглед на приложимостта им) е всестранният лек за българското общество.
Но да се върнем на неизбежната защита.
Неизбежната защита е противодействието на едно лице, което при отбрана на своите или на непознати права аргументи вреди на нападателя. Вредите може да са всевъзможни – от леки като разваляне на имуществото на нападателя - да вземем за пример да му счупи часовника, до по-тежки – да му счупи ръка или най-тежки – да отнеме живота му. Условие да не се превишат рамките на неизбежната защита е отбраната да подхожда на нападението. А в няколко случая, даже и отбраната да не подхожда на характера на нападението, причинителят отново няма да бъде осъден, в случай че:
нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или с щурм в жилище, или в случай че това се дължи на нерешителност или разстройване у неизбежно отбраняващия се.
Като че ли законът, т.е. член 12 на Наказателния кодекс, е повече от явен. А за прилагащите закона също това е повече от ясно, защото още през 1973 г.[1] Върховният съд е споделил детайлно по кое време може да има неизбежна защита и по кое време нейните лимити са преминати.
Накратко, с цел да знае всеки български жител правата си при положение на нахлуване, можем да ги обобщим по този начин:
институтът на неизбежната защита служи с цел да защитят жителите правата си и с цел да се въвлича обществеността в битката с престъпността. Освен правата на жителите, неизбежната защита се ползва и по отношение на държавните и публичните ползи, неизбежната защита изисква директно и противоправно нахлуване от човек. Нападението би трябвало да се схваща като едно или няколко дейности (нахвърляне, връхлитане и т.н.) или бездействия, които директно и директно заплашват или накърняват държавни и публични ползи, личността или законните права на жителите. Нападението е директно освен когато е почнало самото увреждане, само че и когато е основана действителна и непосредствена заплаха за увреждане. Неизбежна защита не е позволена при хипотетично, бъдещо или приключено нахлуване. Неизбежната защита допуска нахлуване, което не е разрешено от закона. Затова, когато „ отбраняващият се " умишлено предизвика с дейни дейности нахлуване за да лиши от живот или да аргументи телесна щета на несъмнено лице, не може да се базира на неизбежна защита, а ще дава отговор на общо съображение, Неизбежната защита е позволена единствено когато нападението е директно. Оттук нуждата тъкмо да се откри моментът, от който нападението е директно, тъй като от този миг нападнатият има право на самозащита. Нападението е директно освен когато е почнало самото увреждане, само че и когато е основана действителна и непосредствена заплаха за увреждане (не е нужно нападателят да употребява оръжието, което носи, с цел да се отбранявате. Достатъчно е да видите, че е въоръжен), Налице е продължение на нападението, в случай че нарушителят, примерно след кражбата или грабежа, бяга с имуществото, с цел да се укрие, Нападнатият има право на дейна отбрана. Той може, само че не е задължен по закон, да се отклони от отбрана посредством бягство, укриване, търсене помощ от трети лица, държавни органи и други Неизбежна защита е налице досега, в който нападението е трайно прекратено, без опция да се възобнови. Всяко деяние на нападнатия по-късно е наказуемо. Неизбежна защита може да се приложи освен от нападнатия, само че и от всяко трето лице, притекло се на помощ на нападнатия, убийствата и телесните повреди, в случай че са осъществени при превишаване рамките на неизбежната защита заради нерешителност или разстройване, не са наказуеми.
Опитът да се задоволят публични потребности посредством изменение на института на неизбежната защита е съпроводен с крах. През 90-те години (1997 г.), поради повишената престъпност, се вършат промени в Наказателния кодекс, с които се открива, че няма превишаване рамките на неизбежната защита, в случай че:
1. нападението е от две или повече лица;
2. нападателят е въоръжен;
3. нападението е осъществено посредством навлизане с принуждение или с щурм в жилище, вилен парцел или икономически обект;
4. нападението е в моторно, въздухоплавателно, водно транспортно средство или преносим железопътен състав;
5. нападението е осъществено нощем;
6. нападението не може да бъде отблъснато по различен метод.
Конституционният съд отменя[2] като противоконституционна редакцията на текста, което го прави неупотребим. Остават в деяние само текстовете във връзка с проникването с принуждение или с щурм в жилище и когато нападението не може да бъде отблъснато по различен метод заради тъждество в гласовете на съдиите от Конституционен съд.
В претекстовете на Конституционен съд /казано накратко/ се преглежда правото на живот като главно конституционно право. Като такова, съгласно член 28 от Конституцията, похищението върху човешкия живот се санкционира като най-тежко закононарушение. Своеобразно средство за отбрана на личността и правата на жителите, в това число и на правото на живот, е и неизбежната защита. Неизбежната защита обаче не е право за безкрайно засягане на нападателя. Личността и правата на последния не престават да са обект на конституционноправна отбрана и откакто той е подхванал директно противоправно нахлуване. Конституционен съд приема, че признатата редакцията на Наказателен кодекс от 1997 година ще се ползва надали не за всяко нахлуване, без да се регистрират характера и степента на нападението. Така отблъскващият нападението действително във всеки случай ще надвишава границите на неизбежната защита. Ако, да вземем за пример, е могъл да отблъсне нападението единствено счупвайки ръката на нападателя, той няма да е задължен да направи това, а може напряко да го убие. Изводът е, че неизбежната защита не може изчерпателно да обхване всички вероятни случаи и не може и да се разпише изчерпателно в закон, по тази причина конкретиката на всеки обособен случай е значима. Инак се отваря необятната врата на произвола – всеки против всеки под предлог от неизбежна защита.
И до момента в който ръководещите с лека ръка протягат ръка на фундаментални институти в правото, Висшият правосъден съвет, ръководителят на Върховен касационен съд и основният прокурор отхвърлиха да поддържат сходна прищявка. Това няма да попречи и на ръководещите, и на опозиционните законотворци в Народно събрание да съчинят следващия юридически несъвършен и неупотребим закон, с което да отсрочат неизбежните потребности от промени в Министерство на вътрешните работи и действителна правосъдна промяна.
[1] Виж Постановление № 12 от 29.11.1973 година по н.д. № 11/1973 година на Пленума на Върховния съд.
[2] Виж Решение № 19 от 21.11.1997 година на Конституционен съд.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ