Жертви на комунизма или фашистки престъпници? За последиците от войната срещу миналото
През последните тридесет години Паметникът на руската войска (ПСА) е бодил в очите на дребна, само че добре финансирана и доста нападателна част от българското общество. На процедура, днешните ръководещи се надяват на електорална поддръжка точно от тях - една странна комбинация от демократична градска буржоазия, някогашна партийна номенклатура, трансформирала идеологическата си посока и мъчно прикриващи фашистките си корени реваншисти, обединени от вманиачен антикомунизъм, преродил се в русофобия. Поради това, българското държавно управление изрази подготвеност да се оправи с омразния монумент един път вечно. След като даде твърдо заричане на малобройния си електорат, локалната софийска власт се зае да отслаби отбраната на паметника, дадена му от интернационалното право. В своето начинание тя получи помощ от футболните хулигани, чиято обвързаност към нацистката идеология и символика е добре известна.
През нощта на 17 август, 2023, ултрасите нападнаха деятели и политически представители от палатковия лагер, организиран за отбрана на паметника. Атаката против монумента като ослепителен знак на антифашизма включваше освен физическа експанзия към бранителите му, само че и вандализъм, в резултат на който са нанесени тежки вреди върху предната плоча на паметника, изразяваща признателността към руската войска, освободила Европа от фашизма (Къдринова, август, 2023). Твърди се, че симпатизиращи на фашизма агитки са в пряк контакт с локалната администрация, като съществена връзка и подстрекател на техните акции е софийски областен кмет. През лятото на 2023 същите агитки, инструктирани от този кмет, нападателно осуетиха построяването на монумент на деца жертви на фашизма (Къдринова, юли, 2023).
Политическото посягане върху предишното, подкрепено от фашизоидни групи, доста припомня на околните събитията в Украйна. По сходен метод беше осъществена офанзива против предишното и груповата памет на народ, изпитал директно зверствата на Третия райх и дал милиони жертви. В тази страна едно малко, само че авторитетно малцинство от прозападни олигархични кръгове наложи антикомунистическа русофобска идеология и я направи държавна, което изискваше и героизиране на нацистки колаборационисти, като Степан Бандера и Роман Шухевич. Подмяната на груповата памет е значим детайл в процесите довели страната до революция. За да разберем в дълбочина работата на механизмите за замяна на груповата памет и пренаписване на историята би трябвало да ги разположим в по-широкия подтекст на геополитическия конфликт сред Съединени американски щати и Русия. Украйна се трансформира в жертвения агнец в дългогодишната тактика на Съединени американски щати за борба с Русия; тактика, на чийто пагубни последици сме директни очевидци.
Целта на този текст е да служи за предизвестие, тъй като той преглежда аналогични процеси в български подтекст. Показва, че от началото на така наречен ‚преход‘ демократични и консервативни интелектуалци, съсредоточени в проучвателен институти, финансирани от непознати страни, както и по-голямата част от политическата класа в България и просветителните и културни държавни институции, се занимават с производството на разкази за „ тоталитарното комунистическо “ минало, които доведоха до пренаписване на историята и замяна на груповата памет. Антикомунистическият прочит на пред-социалистическата и социалистическата история разгласи за „ жертви на комунизма “ злокобни фигури, свързани с профашистките монархически режими. Тези трендове отвориха идеологическо пространство освен за реабилитация на виновните за голям брой закононарушения през междувоенния интервал и интервала на Втората международна война, а и за пренаписване на историята и оттова замяна на историческата групова памет, които могат да имат злокобни последствия.
В текста се спирам на няколко съществени момента от процеса на замяна на груповата памет в България, като преглеждам както законодателни промени и промени в просветителни и културни институции, по този начин и механизми и способи за пренаписване на историята, включващи внушения и спекулации, довели до едноизмерно показване на комплицирани исторически процеси и събития. Такава трактовка на предишното бе наложена като формален дискурс, възпитаващ потомство българи. Показвам и по какъв начин този развой отваря опция за политическа изява на фигури от предишното на профашистките режими и техни потомци, някои от които са виновни за политики довели страната до социалноикономически срив.
Съществуват три основни промени в българското държавно законодателство, които отварят пътя към реабилитация на фашистите, техните сътрудници и симпатизанти. Първо, през 1996 година българският Върховен съд (ВС) приема постановления № 172 и 243, с които анулира смъртните присъди на Народния съд от 1945 година на множеството от подсъдимите, заради липса на доказателства. Това са членовете на кабинетите на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов от 1941 до 1944 година, царските регенти и съветници, депутати и военни; участници в държавните управления виновни за въвличането на България в ВСВ, като съдружник на Третия райх. Второ, през 1998 година Конституционният съд (КС) в допълнение делигитимира функционалността на Народния съд, като го афишира за противоконституционен. Трето, през 2000 година българският парламент приема Закон за оповестяване на комунистическия режим за незаконен (Баева и Калинова, 2011).
С обезсилването на решенията на Народния съд редица фигури от българската междувоенна история са освободени от отговорност за държавни закононарушения, осъществени по време на пакта с Третия райх. Тук ще загатна единствено три имена, като ярки образци за институционализираната реабилитация на нацистките съдружници. Професор Богдан Филов е министър-председателят, подписал пакта за съюз с нацистка Германия през март 1941 година и приел антисемитския Закон за отбрана на нацията (ЗЗН)i. Петър Габровски, който е министър на вътрешните работи в кабинета на Филов и съосновател на фашистката организация Бранник, дружно с Александър Белев, е реализатор на ЗНН, виновен за депортирането на евреите от окупираните територии на Югославия и Гърция в лагерите на гибелта в Полша.ii Александър Сталийски е министър на правораздаването, главен идеолог на фашистката теория в България, създател на книгите Фашисткото обучение за страната (1929) и Фашизмът: Българско пояснение на фашисткото националистическо обучение (1929). Сталийски е и член на фашистката организация Съюз българска родна отбрана.iii
Трябва да се има поради, че не всички виновни за закононарушенията си са оправдани през 1996. Такъв образец е Александър Белев, неприкрит антисемит, който, в качеството си на комисар по еврейските въпроси приготвя антисемитското законодателство в тясно съдействие с правосъдното министерство на Райха. Белев е реализатор на държавната политика на българската монархия, а изборното решение на Водоснабдителна система и Конституционен съд си остава чиста юридическа детайлност: с тези юридически решения, наред с антикомунистическия прочит на историята се слага под подозрение самият профашистки темперамент на страната. Така, историческата отговорност за дейностите на българската страна като съдружник на Третия райх от ден на ден избледнява, в случай че не и изцяло отпада в визиите на новите генерации. От друга страна, с наличието си в места на груповата памет и възпоменание, като монументи и музеи с ореола на мъченици и жертви на комунизма, смисъла на закононарушенията на фигури като Белев се обезсмисля. Такъв е образеца с Мемориала за жертвите на комунизма в София, основан при ръководството на Иван Костов. iv
Паралелно с политическите и юридически решения на страната, които оправдават членовете на държавния уред на монархическите режими, за осъществените от тях закононарушения протича и развой на интелектуално произвеждане на антикомунистически разкази, които оформят формалния дискурс на актуалната ни историография. Характерен детайл в този дискурс е преувеличението и спекулациите за броя на убитите след 09.09.1944 година В публикацията си За ненормализирането на комунизма (2013) историкът Александър Везенков загатва цифрата 30 000. Според Везенков, то се появява от време на време в българската историография за разнообразни исторически интервали, свързани с травматични и насилствени събития. Така да вземем за пример жертвите на Априлското въстание (1876 г.) против османците са 30 000, същите са и жертвите на Септемврийското въстание против прото-фашисткия режим на Александър Цанков (1923 г.), а по-късно същото число се появява и за убитите по време на антифашистката битка (1941-44 г.) (Везенков, 2013, 250). Изглежда, че цифрата 30 000 има своето алегорично битие в българската историография, отнасяйки се към разкази за контузия и подвиг.
Проучването на литературата, отдадена на жертвите на комунизма, оказва помощ да се илюстрира по какъв начин цифри, близки до 30 000, не престават да се възпроизвеждат в разказите за " тоталитарния режим ". Спекулирането с броя на починалите е присъща линия на българските антикомунистически текстове. Така да вземем за пример някогашният президентът, доктор Желю Желев, без да се базира на никакви източници, твърди, че за два месеца от 9.09.1944 година са починали 40 000 души (2012, 287). Желев, също по този начин, безрезервно цитира мощно дискредитираната Черна книга на комунизма, редактирана от Стефан Куртоа, която приказва за 100 милиона жертви на комунизма. Той стига до такава степен да упорства, без да показва никакви източници, че " за шест дни 35 000 души са били убити " от руски бойци по време на потушаването на унгарската гражданска война от 1956 година (298). Както виждаме, Желев се приближава доста до магическото число 30 000, както в изказванията си за българи, по този начин и за унгарци, убити от комунистите. Единственият източник, който цитира обаче - на военния музей в София - не е за жертвите на комунизма, а за бойците, които са мобилизирани да се бият с нацистите след септември 1944 година
Политологът от Университет Маями, Венелин Ганев (2010), без да показва никакви източници, изброява 26 850 убити за интервала септември-октомври 1944 година, в допълнение към наказаните на гибел. Друг историк, Диню Шарланов, твърди, че през есента на 1944 година в формалната преса на българското държавно управление са оповестени за безследно изчезнали 24 890 души, само че след деликатно изследване на вестника броят им се е свил до 2062 (Зеленгора, 2010 представен във Везенков, 2014). Румен Даскалов, който е изследвал историографията за интервала, стига до заключението, че оценките варират от 18 000 до 30 000 (2011, 267-275). Нито едно от тях обаче не е резултат от систематични проучвания.
Досега Везенков (2014) благодарение на архивното проучване на Георги Зеленгора показва най-достоверния лист на броя на убитите за интервала 1944-1989 година Според историкът най-големият брой убийства е станал през есента на 1944 година и е не по-малко от 4000 и не повече от 7000, в това число и наказаните на гибел от Народния съд (366). Везенков, който мъчно може да бъде упрекнат в леви политически пристрастия, заключава, че при другите опити на цивилен организации да открият всички имена на убитите е открито, че за целия четиридесет и пет годишен интервал броят им се колебае сред 7-8 хиляди души (366). Везенков заключава, че до момента не е извършено задълбочено проучване, което да дефинира дефинитивно общия брой на жертвите. Въпреки това през 2019 година Министерството на образованието и науката (МОН) упорства: " Според разнообразни източници в първите дни след 9 септември 1944 година без съд и присъда са убити сред 18 000 и 30 000 души " (цитирано в Енев, 2019).
" Виртуалният монумент ” на жертвите на комунизма на територията на България (http://www.victimsofcommunism.bg/bg/) съществува от 2009 година, точно с цел да открие имената на всички жертви на комунизма. Сред членовете на Консултативния съвет на “виртуалния монумент ” е и някогашният министър-председател Филип Димитров (1991-1992 г.). Сред останалите членове на съвета са историкът Марк Креймър от Центъра за проучване на Студената война " Уилсън ", Евелина Келбечева, член на фондация Истина и памет - друга неправителствена организация, отдадена на жертвите на комунизма, журналистката от Българското национално радио, Ирина Недева, професор по стопанска система, професор по право, както и депутатът от Съюз на демократичните сили в Европейския парламент, Лъчезар Тошев, който е проектант на упоменатия първоначално закон от 2000 година
Проектът се гордее, че е разкрил 23 000 жертви на комунистическите репресии. Дублирането на имена не е единственият проблематичен аспект на " виртуалния монумент ". По-притеснителен е изборът на възпоменаваните лица. Сред имената са членове на кабинети като министър-председателя Богдан Филов, министъра на вътрешните работи Петър Габровски и министъра на правораздаването Александър Сталийски, както и фигури като Александър Белев, военачалник Христо Луков, военачалник Борис Димитров и подпоручик Костадин Йорданов. Ако се вгледаме деликатно в метода, по който са показани тези държавни и военни чиновници, виждаме ясно пропуските и тенденциозността на описа. Така да вземем за пример на читателят не се оповестява, че Белев е бил ревнив почитател на нацизма в България, един от създателите на фашистката организация Ратници за напредъка на българщината и комисар по еврейските въпроси, виновен за гибелта на близо 12 000 души. Не се загатва и ролята на Габровски в процеса на депортация - той е този, който изпраща Белев да учи антисемитско право в Германия. Целта е хармонизиране на законодателството ни по еврейските въпроси с това на Райха. Въпреки това, уеб сайтът не пропуща да означи оправдателната присъда на Габровски, произнесена от Върховния съд на България през 1996 година Генерал Луков, лидерът на фашисткия Съюз на българските национални легиони (СБНЛ), е показан просто като " военачалник, погубен през 1943 година " Нищо не се споделя и за това кой е Борис Димитров, като се изключи че е живял в София. Фактът, че е бил пълководец на жандармерията през 1944 година, виновен за доста жестокости против антифашисти и техни родственици, е пропуснат. Подобен метод е употребен и за Костадин Йорданов - той е просто офицер и преподавател, погубен през септември 1944 година Но под командването на Йорданов е осъществено едно от най-тежките закононарушения. През декември 1943 година той подрежда да бъдат разстреляни шест деца и техните родственици от село Ястребино, общо осемнадесет души. Това са родственици на партизани, част от интернационалната антифашистка битка.
Човек би трябвало да се запита за какво толкоз доста историци и други откриватели в региона на обществените и филантропичните науки са позволили този ‚пропуск‘ в биографиите на жертвите? Случаят с този „ виртуален монумент “, е част от един по-широк развой, който наподобява се ускорява от ден на ден: представянето на политическия, интелектуалния, икономическия и военния хайлайф на монархическия режим като жертви на комунизма, без да се регистрира тяхната роля и активност по време на съюза на България с нацистка Германия. Както показва Александър Везенков (2014), фокусът на изявленията и представянето в обществения дискурс е селективен. Макар да е безспорно правилно, че е имало почтени хора, които са били убити, по-голямата част от така наречен жертви са от представители на полицията и жандармерията, т.е. репресивния уред на страната, претрупан с преследването на партизани и антифашисти (388). Везенков също по този начин показва, че до момента в който в някои градове и села е имало убийства на огромен брой хора, в доста други не е имало нито една жертва (21). Нюансираният метод на Везенков се отдалечава от формалния роман за отприщения, непровокиран гнет.v И въпреки всичко в по-голямата част от литературата по тематиката фокусът постоянно е върху " цвета на нацията ", " интелектуалния, политическия, икономическия хайлайф ". В реалност българската история е еднообразно жестока към нейния " интелектуален хайлайф " преди и след войната. Между 1923 и 1925 година и сред 1941 и 1944 година видни леви интелектуалци са убити от репресивния уред на страната. А след 09.09.1944 година наказаните на гибел от Народния съд, както ни припомня Везенков, са от профашисткия хайлайф.
Друг значим въпрос е какво поражда нуждата да се спекулира с броя на хората, потърпевши по време на комунизма? Изглежда, че основателите на травматични разкази не са изключително уверени в силата на тезата си и се пробват да прикрият нерешителността си, като преувеличават цифрите, с цел да обрисуват още по-въздействащо ужаса на комунистическите закононарушения. Везенков (2013) пита сътрудниците си: „ Ако се колебаем за силата на травматичната памет, нужно ли е да я произвеждаме “ (с. 253)? Евелина Келбечева от Американския университет в България и журналистът Христо Христов са изявени писачи на такива травматични текстове. Те са и известни медийни персони, постоянно канени както от публичните, по този начин и от частните медии като специалисти по комунистическото минало. През 2019 те подеха офанзива против учебник по история, потвърждавайки, че омаловажава „ тоталитарното минало “. Въпреки митингите на експерти, които с право видяха в тази офанзива опит за рискова интервенция в просветителния развой, МОН с ненаситност зае страната на Христов, Келбечева и други видни антикомунисти (Енев, 2019). Производството на травматична памет е значим детайл от производството на антикомунизма като идеологически и властови механизъм. Разобличителите на „ комунистическите тоталитарни закононарушения “, с тяхната нечиста сделка с броя на убитите, изопачаването на обстоятелствата, риторичните въпроси, като да вземем за пример „ Фашизмът или комунизмът е най-голямото зло? “, стават съучастници в реабилитацията на фашизма. Ролята на антикомунистическите кръстоносци продължава да дава своите плодове.
Ако погледнем хронологично политическото възобновление на човеци, чиято биография се свързва с изповядване на фашистки идеологии, наблюдаваме процеса до началото на ръководството на Иван Костов (1997-2001). Опити за влизането им в политиката има и преди този момент. След 10 ноември 1989 година легионерите основават своя партия - Български либерален конгрес (БДФ), която през 90-те години става част от антикомунистическата коалиция Съюз на демократичните сили(СДС). Още в края на 1989, Илия Минев, дълготраен пандизчия в Народна република България, който ще стане първия лидер на БДФ, посредством своето Независимо сдружение за отбрана правата на индивида се пробва да влезе в политиката, само че е посрещнат с съмнение от видните дисиденти и държан настрани. Може би, тъй като обществото към момента не е обработено да приема бранители на Адолф Хитлер и отрицатели на Холокоста, за мъченици и герои (Добрев и Цонева, 2015). През 1997 обаче, в подтекста на хиперинфлация, виновността за която се стоварва върху до неотдавна управлявалата социалистическа партия, БДФ съумява да вкарва 11 представители в Народното събрание, като част от необятна дясна коалиция Обединени демократични сили (ОДС), под водачеството на Костов. Самият доктор Желев обобщава този развой като " тотална смяна на Съюз на демократичните сили вдясно, идеологически и политически ", която го трансформира от антикомунистическа, само че и антифашистка демократична коалиция в извънредно антикомунистическа, водена от реваншистки стремежи; тя се характеризира с " открити опити за реабилитация на фашисткото минало…отмяна на присъдите на Народния съд, анулация на референдума от 1946 година [с който се отстранява монархията и България се афишира за република], приемане на Легионерите, типична фашистка групировка " в Съюз на демократичните сили (Желев 2015, с. 286-87). В кабинета на Костов, двама от тях стават министри в основни министерства – Муравей Радев на финансите и Теодосий Симеонов на правораздаването.
Случайно ли е, че при проамериканското ръководство на Костов, преименуваните легионери заемат мощни политически позиции? Действията на представителите им в правосъдната и изпълнителната управляващи имат съществени идеологически и политико-икономически последици. При Симеонов, Народния съд за виновниците против вкарването на България във Втората международна война и закононарушенията на профашистките режими е разгласен за противоконституционен. Това е мощна стъпка към реабилитация на фигури с фашистки благосклонности. От друга страна, точно Муравей Радев, като финансов министър дава отговор за налагането на валутен ръб от Международния валутен фонд (МВФ), водещ до голямо обществено неравноправие. С оглед на аналогични събития в Украйна, хипотезата, че фигури като Радев и други с сходни биографии са комфортни за геополитическия интерес на Съединени американски щати, е правдоподобна, само че това е обект на обширно изследване.
Поведението на легионерите в Народното събрание е обвързвано с налагането на една изкривена трактовка на историческите събития. През 2000 година, като парламентарен народен представител от Съюз на демократичните сили от квотата на БДС, Дянко Марков, лидер на легионерите след гибелта на Илия Минев, отхвърля обстоятелствата, доказващи депортирането и изпращането в концентрационни лагери на 11 343 евреи от териториите под българска окупация - Вардарска Македония и Егейска Тракия. Марков декларира от Народното събрание: " Депортирането на враждебно население [има се поради еврейският народ] не е военно закононарушение " и прави съпоставяне с депортирането от Съединени американски щати на хора от японски генезис след Пърл Харбър. Като офицер-летец в съюзната на нацистите България Дянко Марков е изпратен на задачи против антифашистки бойци. Той показва страдание, че не е могъл да бомбардира антифашистите (Първанов, 2018). Като член на антифашистката коалиция след 9 септември 1944 година България афишира война на нацистка Германия, известна като Отечествена война. В радиоинтервю през 2014 година Марков отхвърля антифашисткото значение на войната и я назовава " подигравка " (Първанов, 2018). По този метод, Марков освен отхвърля стратегическото значение на българското присъединяване, само че и се подиграва с жертвите дадени от българска страна за скорошното привършване на войната.vi Същият Марков на 4 октомври 2018 година получава почетен орден от българския министър на защитата Красимир Каракачанов. Марков е награден, макар митингите на три еврейски организации (Драганов, 2018). Марков също като Муравей Радев е второ потомство легионер, татко му Георги е заемал висок пост във фашистката организация (Първанов, 2018).
Логично в процеса на реабилитация на своите родственици видно присъединяване вземат министрите свързани с профашисткото минало на предците си. През 2019 година Муравей Радев, дружно с щерка си Йоана Радева - Влайкова, издава книга за татко си, Георги, озаглавена Прекършен живот: Спомени, размишления и досиета. Книгата е оповестена от реномираното издателство Изток-Запад. Вестник Прелом, който се възприема като последовател на пресата на легионерите, дава висока оценка на книгата. Георги Радев е показан като родолюбец, изпитал терора на тоталитарните репресии в злокобния трудов лагер " Белене ", където пандизчиите са третирани по-лошо от египетските плебеи (Горчева, 2019). На 12 май книгата е показана от Калин Янакиев, професор по философия и също член на БДФ. Виждаме по какъв начин Георги Радев и Дянко Марков, и двамата членове на СБНЛ, дружно с доста други участници в профашистки и антисемитски организации, през днешния ден са " патриотични антикомунисти, изстрадали своята Голгота в комунистическите лагери и затвори " (Горчева, 2019).
Както загатнах нагоре, тази рехабилитация има освен идеологически, само че и обилни политико-икономически последствия. Радев-син, се изявява като корав последовател на неолибералното статукво. През 2017 редица цивилен организации подеха самодейност за смяна на данъчната система, като единствената страна в Европейски Съюз с най-нисък корпоративен налог, плосък налог и най-голям налог върху добавената стойност от 20%, бидейки най-бедната и с най-високо равнище на обществено неравноправие (Атанасов, 2018). Радев, който е директно виновен за бедността и неравенството, отхвърля самодейността като популизъм. Бившият министър декларира, че прогресивното данъчно облагане в Западна Европа се дължи на слабостта на тези държавни управления, които „ са се поддали на натиска “. Не е изненадващо, че тези страни в Европейски Съюз със „ слаби държавни управления “ имат и мощни леви партии и придвижвания. Като изяснява обществените политики като поддаване на напън, Радев демонстрира своето схващане за мощно държавно управление - държавно управление, което подценява демократичния развой и организира политики против своите жители. Интервюто на Радев илюстрира по какъв начин наследството на фашистките идеали на татко му се съчетават с неолибералната идеология. Думите на Радев издават, че осъзнавайки голямата обществена цена, която мнозина заплащат, той е подготвен да брани неолиберална данъчна система даже с фашистки способи.
Пренаписването на историческите събития през едноизмерната рамка на антикомунизма имат съществени и тежки последици, които крият действителни рискове от дясна радикализация на обществото и изплъзване на фашизма от бунището на историята. Престъпници от предишното бяха окичени с ореола на мъченици на „ тоталитарния режим “. Многобройни симпозиуми, научни конференции, събития в обществени и частни институции, научни книги, записки, монументи и други форми на основаване наизуст ни припомнят за страдалците със съмнителни биографии. Това даде опция и на техните потомци да се изявят политически, а и да вземат участие интензивно в пренаписването на групова памет. Политици, като Муравей Радев в качеството си на финансов министър обрекоха страната на мизерия, следвайки неолибералната рецепта за шокова терапия. Други пък, като легионерът на напреднала възраст, Дянко Марков, надали биха се надявали на по-благосклонна орис. Днес Марков със своя медал може да служи за модел на подражателство за младото потомство. За подражателство би служил и почитателят на Хитлер, Илия Минев, който се кичи с ореола на „ българския Мандела “ и има два паметника – един в София и един в родното си село, Септември. Ученици учат за неговото „ дело “, а в селото му се откри бул. на негово име. В същото време генерации учат за антифашистката битка, като за тероризъм против българската страна, като профашисткия темперамент на страната е пропуснат. Оттук нататък пътят към нацистките агитки, който властта употребява като свое лудо куче, да вземем за пример при офанзивата на ПСА, бе отворен.
По всичко проличава, че премахването на паметника на освободителите на Европа от нацизма не е крайната цел на сегашната власт. Свидетели сме на безчовечен опити за изтриване на българската еднаквост, избрана от комплицираната ни историческа и културна връзка с Русия, от една страна като империя дала началото на българската държавност, след пет века небитие, от друга като поръчител на целостта на една изоставаща външна страна някогашен съдружник на Третия райх и катализатор на превръщането й в съвременна страна, след Втората международна война. Остава ни да се надяваме, че ерозиралото българското общество, след тридесет години народна власт, към момента има сили и имунитет да се защищити от фашистката болест, която все по-настойчиво го тегли по украинския път.
Източници:
Аврамов Р. (2012). " Спасение " и проваляне: микроикономика на държавния антисемитизъм в българия 1940-1944 година Университетско издателство " Св. Климент Охридски ".
Атанасов, И. (2018, април 25). Неравенството в България доближи нови върхове през 2017 година Барикада. https://baricada.org/2018/04/25/bg-neravenstvo/
Баева, И., & Калинова, Е. (2011). Социализмът в огледалото на прехода. Изток-Запад.
Везенков, А. (2013). За ненормализирането на комунизма. В М. Груев & Д. Мишкова (Ред.), Българският комунизъм: Дебати и тълкования: Сборник публикации. Център за университетски проучвания.
Везенков, А. (2014). 9 септември 1944 година Институт за проучване на близкото минало.
Виртуалният монумент на жертвите на комунизма http://www.victimsofcommunism.bg/bg/
Григоров, И. (2016). СНБЛ и неговата битка: Един легионер споделя. Еделвайс
Драганов, Н. (2017, септември 14). Стига налози върху мизерията, време е за повече правдивост! Барикада. https://baricada.org/2017/09/14/spravedlivi-danatsi/
Драганов, Н. (2018, декември 14). Съдът: Да наречеш Дянко Марков антисемит не е закононарушение. Барикада. https://baricada.org/2018/12/14/sgs-markov-reshenie/
Добрев, П. и Цонева, Ж. Минев, Мандела, Хитлер. Либерален Преглед. https://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2650-2015-02-23-20-12-52
Енев, З. (2019, юли). Отново за учебниците или „ кой кого манипулира? “ Либерален Преглед. http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/3564-otnovo-za-uchebnitzite-ili-koi-kogo-manipulira#_ftnref3
Желев, Ж. М. (2005). Въпреки всичко: Моята политическа биография. Колибри.
Желев, Ж. М. (2012). Тоталитарните близнаци: „ Фашизмът “ тридесет години по-късно. Фабер
Къдринова, К. (2023, юли 20). Мераклии да убиват деца на комунисти се изгавриха с разискване за нов монумент. Барикада. https://baricada.org/2023/07/20/komunisti-antikomunisti-ubiti-detsa-fashism/
Къдринова, К. (2023, август 18). На страната на чуковете и насилието ли е кметът на София?. Барикада. https://baricada.org/2023/08/18/pametnik-savetska-armia-ultras-fandakova/
Поппетров, Н. (2008). Фашизмът в България: Развитие и прояви. Кама.
Поппетров, Н. (2009). Социално наляво, национализмът -- напред: Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически обединения. Гутенберг.
Първанов, К. (2018, април 10). Почетен знак на МО цъфна на ревера на легионер. Барикада. https://baricada.org/2018/10/04/dqnko-markov-mo-legioner/
Щеменко, С. М. (1982). Генералният щаб през войната. Държавно военно издателство
Daskalov, Rumen. (2011). Debating the Past: Modern Bulgarian History: From Stambolov to Zhivkov. Central European University Press.
Sharlanov, D., & Ganev, V. I. (2010). Crimes Committed by the Communist Regime in Bulgaria. In Crimes of the Communist Regimes " Conference Country Report, February 24–26, 2010, Prague, Hanna Arendt Center in Sofia.
i С включването в Оста, на българска територия са ситуирани немски войски, с които е завършена по този начин наречената Балканска акция, стартирана от Мусолини. За няколко седмици са смазани Югославия и Гърция, на територията на Гърция е изтласкан 50 хиляди английски корпус. Така хитлеристкото командване си обезпечава тила против дебаркиране на Съюзниците и вероятно изненада от Турция, преди идния Блицкриг.
ii За държавния антисемитизъм в България и депортацията на евреите от окупираните територии, виж Аврамов (2012).
iii Николай Поппетров, историк от Българската академия на науките (БАН), понастоящем е главният откривател на фашизма в България, който не омаловажава смисъла му. Поппетров е разгласил подборка от политически стратегии, брошури, пропагандни материали и други документи на многочислените профашистки, пронацистки, извънредно националистически придвижвания и организации в интервала сред двете международни войни. Изследванията му демонстрират, че видни членове на тези организации и придвижвания намират политическа кариера в българските държавни управления преди 1944 година
iv В текста преглеждам ръководството на Иван Костов (1997-2001), като един от основните триумфи на ревизионистите на историята в процеса на реабилитация на фашистки фигури.
v По-нататък в книгата Везенков дава доста образци за всеобщи убийства като отмъщение за всеобщи убийства на партизани и комунистически симпатизанти (2013, с. 367-369).
vi Паралелно с реабилитацията на фашистки фигури, от груповата памет последователно изчезва смисъла на жертвите на българската войска, дадени при уплътнението на Източния фронт за изтласкването на Третия райх от Кюстендилско, Западните балкани и Източна Европа. Участието на българската войска е във връзка със стратегическите проекти на Червената войска и Съюзниците за бързо обезвреждане на Група армии “Юг ” на Райха, и неотдавнашен завършек на войната, към който се стремят антихитлеристките сили с цел да пресечен бързия прогрес на балистичната стратегия и бомбардировките с ракетите V2 на Западния фронт (Щеменко, 1982).
През нощта на 17 август, 2023, ултрасите нападнаха деятели и политически представители от палатковия лагер, организиран за отбрана на паметника. Атаката против монумента като ослепителен знак на антифашизма включваше освен физическа експанзия към бранителите му, само че и вандализъм, в резултат на който са нанесени тежки вреди върху предната плоча на паметника, изразяваща признателността към руската войска, освободила Европа от фашизма (Къдринова, август, 2023). Твърди се, че симпатизиращи на фашизма агитки са в пряк контакт с локалната администрация, като съществена връзка и подстрекател на техните акции е софийски областен кмет. През лятото на 2023 същите агитки, инструктирани от този кмет, нападателно осуетиха построяването на монумент на деца жертви на фашизма (Къдринова, юли, 2023).
Политическото посягане върху предишното, подкрепено от фашизоидни групи, доста припомня на околните събитията в Украйна. По сходен метод беше осъществена офанзива против предишното и груповата памет на народ, изпитал директно зверствата на Третия райх и дал милиони жертви. В тази страна едно малко, само че авторитетно малцинство от прозападни олигархични кръгове наложи антикомунистическа русофобска идеология и я направи държавна, което изискваше и героизиране на нацистки колаборационисти, като Степан Бандера и Роман Шухевич. Подмяната на груповата памет е значим детайл в процесите довели страната до революция. За да разберем в дълбочина работата на механизмите за замяна на груповата памет и пренаписване на историята би трябвало да ги разположим в по-широкия подтекст на геополитическия конфликт сред Съединени американски щати и Русия. Украйна се трансформира в жертвения агнец в дългогодишната тактика на Съединени американски щати за борба с Русия; тактика, на чийто пагубни последици сме директни очевидци.
Целта на този текст е да служи за предизвестие, тъй като той преглежда аналогични процеси в български подтекст. Показва, че от началото на така наречен ‚преход‘ демократични и консервативни интелектуалци, съсредоточени в проучвателен институти, финансирани от непознати страни, както и по-голямата част от политическата класа в България и просветителните и културни държавни институции, се занимават с производството на разкази за „ тоталитарното комунистическо “ минало, които доведоха до пренаписване на историята и замяна на груповата памет. Антикомунистическият прочит на пред-социалистическата и социалистическата история разгласи за „ жертви на комунизма “ злокобни фигури, свързани с профашистките монархически режими. Тези трендове отвориха идеологическо пространство освен за реабилитация на виновните за голям брой закононарушения през междувоенния интервал и интервала на Втората международна война, а и за пренаписване на историята и оттова замяна на историческата групова памет, които могат да имат злокобни последствия.
В текста се спирам на няколко съществени момента от процеса на замяна на груповата памет в България, като преглеждам както законодателни промени и промени в просветителни и културни институции, по този начин и механизми и способи за пренаписване на историята, включващи внушения и спекулации, довели до едноизмерно показване на комплицирани исторически процеси и събития. Такава трактовка на предишното бе наложена като формален дискурс, възпитаващ потомство българи. Показвам и по какъв начин този развой отваря опция за политическа изява на фигури от предишното на профашистките режими и техни потомци, някои от които са виновни за политики довели страната до социалноикономически срив.
Съществуват три основни промени в българското държавно законодателство, които отварят пътя към реабилитация на фашистите, техните сътрудници и симпатизанти. Първо, през 1996 година българският Върховен съд (ВС) приема постановления № 172 и 243, с които анулира смъртните присъди на Народния съд от 1945 година на множеството от подсъдимите, заради липса на доказателства. Това са членовете на кабинетите на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов от 1941 до 1944 година, царските регенти и съветници, депутати и военни; участници в държавните управления виновни за въвличането на България в ВСВ, като съдружник на Третия райх. Второ, през 1998 година Конституционният съд (КС) в допълнение делигитимира функционалността на Народния съд, като го афишира за противоконституционен. Трето, през 2000 година българският парламент приема Закон за оповестяване на комунистическия режим за незаконен (Баева и Калинова, 2011).
С обезсилването на решенията на Народния съд редица фигури от българската междувоенна история са освободени от отговорност за държавни закононарушения, осъществени по време на пакта с Третия райх. Тук ще загатна единствено три имена, като ярки образци за институционализираната реабилитация на нацистките съдружници. Професор Богдан Филов е министър-председателят, подписал пакта за съюз с нацистка Германия през март 1941 година и приел антисемитския Закон за отбрана на нацията (ЗЗН)i. Петър Габровски, който е министър на вътрешните работи в кабинета на Филов и съосновател на фашистката организация Бранник, дружно с Александър Белев, е реализатор на ЗНН, виновен за депортирането на евреите от окупираните територии на Югославия и Гърция в лагерите на гибелта в Полша.ii Александър Сталийски е министър на правораздаването, главен идеолог на фашистката теория в България, създател на книгите Фашисткото обучение за страната (1929) и Фашизмът: Българско пояснение на фашисткото националистическо обучение (1929). Сталийски е и член на фашистката организация Съюз българска родна отбрана.iii
Трябва да се има поради, че не всички виновни за закононарушенията си са оправдани през 1996. Такъв образец е Александър Белев, неприкрит антисемит, който, в качеството си на комисар по еврейските въпроси приготвя антисемитското законодателство в тясно съдействие с правосъдното министерство на Райха. Белев е реализатор на държавната политика на българската монархия, а изборното решение на Водоснабдителна система и Конституционен съд си остава чиста юридическа детайлност: с тези юридически решения, наред с антикомунистическия прочит на историята се слага под подозрение самият профашистки темперамент на страната. Така, историческата отговорност за дейностите на българската страна като съдружник на Третия райх от ден на ден избледнява, в случай че не и изцяло отпада в визиите на новите генерации. От друга страна, с наличието си в места на груповата памет и възпоменание, като монументи и музеи с ореола на мъченици и жертви на комунизма, смисъла на закононарушенията на фигури като Белев се обезсмисля. Такъв е образеца с Мемориала за жертвите на комунизма в София, основан при ръководството на Иван Костов. iv
Паралелно с политическите и юридически решения на страната, които оправдават членовете на държавния уред на монархическите режими, за осъществените от тях закононарушения протича и развой на интелектуално произвеждане на антикомунистически разкази, които оформят формалния дискурс на актуалната ни историография. Характерен детайл в този дискурс е преувеличението и спекулациите за броя на убитите след 09.09.1944 година В публикацията си За ненормализирането на комунизма (2013) историкът Александър Везенков загатва цифрата 30 000. Според Везенков, то се появява от време на време в българската историография за разнообразни исторически интервали, свързани с травматични и насилствени събития. Така да вземем за пример жертвите на Априлското въстание (1876 г.) против османците са 30 000, същите са и жертвите на Септемврийското въстание против прото-фашисткия режим на Александър Цанков (1923 г.), а по-късно същото число се появява и за убитите по време на антифашистката битка (1941-44 г.) (Везенков, 2013, 250). Изглежда, че цифрата 30 000 има своето алегорично битие в българската историография, отнасяйки се към разкази за контузия и подвиг.
Проучването на литературата, отдадена на жертвите на комунизма, оказва помощ да се илюстрира по какъв начин цифри, близки до 30 000, не престават да се възпроизвеждат в разказите за " тоталитарния режим ". Спекулирането с броя на починалите е присъща линия на българските антикомунистически текстове. Така да вземем за пример някогашният президентът, доктор Желю Желев, без да се базира на никакви източници, твърди, че за два месеца от 9.09.1944 година са починали 40 000 души (2012, 287). Желев, също по този начин, безрезервно цитира мощно дискредитираната Черна книга на комунизма, редактирана от Стефан Куртоа, която приказва за 100 милиона жертви на комунизма. Той стига до такава степен да упорства, без да показва никакви източници, че " за шест дни 35 000 души са били убити " от руски бойци по време на потушаването на унгарската гражданска война от 1956 година (298). Както виждаме, Желев се приближава доста до магическото число 30 000, както в изказванията си за българи, по този начин и за унгарци, убити от комунистите. Единственият източник, който цитира обаче - на военния музей в София - не е за жертвите на комунизма, а за бойците, които са мобилизирани да се бият с нацистите след септември 1944 година
Политологът от Университет Маями, Венелин Ганев (2010), без да показва никакви източници, изброява 26 850 убити за интервала септември-октомври 1944 година, в допълнение към наказаните на гибел. Друг историк, Диню Шарланов, твърди, че през есента на 1944 година в формалната преса на българското държавно управление са оповестени за безследно изчезнали 24 890 души, само че след деликатно изследване на вестника броят им се е свил до 2062 (Зеленгора, 2010 представен във Везенков, 2014). Румен Даскалов, който е изследвал историографията за интервала, стига до заключението, че оценките варират от 18 000 до 30 000 (2011, 267-275). Нито едно от тях обаче не е резултат от систематични проучвания.
Досега Везенков (2014) благодарение на архивното проучване на Георги Зеленгора показва най-достоверния лист на броя на убитите за интервала 1944-1989 година Според историкът най-големият брой убийства е станал през есента на 1944 година и е не по-малко от 4000 и не повече от 7000, в това число и наказаните на гибел от Народния съд (366). Везенков, който мъчно може да бъде упрекнат в леви политически пристрастия, заключава, че при другите опити на цивилен организации да открият всички имена на убитите е открито, че за целия четиридесет и пет годишен интервал броят им се колебае сред 7-8 хиляди души (366). Везенков заключава, че до момента не е извършено задълбочено проучване, което да дефинира дефинитивно общия брой на жертвите. Въпреки това през 2019 година Министерството на образованието и науката (МОН) упорства: " Според разнообразни източници в първите дни след 9 септември 1944 година без съд и присъда са убити сред 18 000 и 30 000 души " (цитирано в Енев, 2019).
" Виртуалният монумент ” на жертвите на комунизма на територията на България (http://www.victimsofcommunism.bg/bg/) съществува от 2009 година, точно с цел да открие имената на всички жертви на комунизма. Сред членовете на Консултативния съвет на “виртуалния монумент ” е и някогашният министър-председател Филип Димитров (1991-1992 г.). Сред останалите членове на съвета са историкът Марк Креймър от Центъра за проучване на Студената война " Уилсън ", Евелина Келбечева, член на фондация Истина и памет - друга неправителствена организация, отдадена на жертвите на комунизма, журналистката от Българското национално радио, Ирина Недева, професор по стопанска система, професор по право, както и депутатът от Съюз на демократичните сили в Европейския парламент, Лъчезар Тошев, който е проектант на упоменатия първоначално закон от 2000 година
Проектът се гордее, че е разкрил 23 000 жертви на комунистическите репресии. Дублирането на имена не е единственият проблематичен аспект на " виртуалния монумент ". По-притеснителен е изборът на възпоменаваните лица. Сред имената са членове на кабинети като министър-председателя Богдан Филов, министъра на вътрешните работи Петър Габровски и министъра на правораздаването Александър Сталийски, както и фигури като Александър Белев, военачалник Христо Луков, военачалник Борис Димитров и подпоручик Костадин Йорданов. Ако се вгледаме деликатно в метода, по който са показани тези държавни и военни чиновници, виждаме ясно пропуските и тенденциозността на описа. Така да вземем за пример на читателят не се оповестява, че Белев е бил ревнив почитател на нацизма в България, един от създателите на фашистката организация Ратници за напредъка на българщината и комисар по еврейските въпроси, виновен за гибелта на близо 12 000 души. Не се загатва и ролята на Габровски в процеса на депортация - той е този, който изпраща Белев да учи антисемитско право в Германия. Целта е хармонизиране на законодателството ни по еврейските въпроси с това на Райха. Въпреки това, уеб сайтът не пропуща да означи оправдателната присъда на Габровски, произнесена от Върховния съд на България през 1996 година Генерал Луков, лидерът на фашисткия Съюз на българските национални легиони (СБНЛ), е показан просто като " военачалник, погубен през 1943 година " Нищо не се споделя и за това кой е Борис Димитров, като се изключи че е живял в София. Фактът, че е бил пълководец на жандармерията през 1944 година, виновен за доста жестокости против антифашисти и техни родственици, е пропуснат. Подобен метод е употребен и за Костадин Йорданов - той е просто офицер и преподавател, погубен през септември 1944 година Но под командването на Йорданов е осъществено едно от най-тежките закононарушения. През декември 1943 година той подрежда да бъдат разстреляни шест деца и техните родственици от село Ястребино, общо осемнадесет души. Това са родственици на партизани, част от интернационалната антифашистка битка.
Човек би трябвало да се запита за какво толкоз доста историци и други откриватели в региона на обществените и филантропичните науки са позволили този ‚пропуск‘ в биографиите на жертвите? Случаят с този „ виртуален монумент “, е част от един по-широк развой, който наподобява се ускорява от ден на ден: представянето на политическия, интелектуалния, икономическия и военния хайлайф на монархическия режим като жертви на комунизма, без да се регистрира тяхната роля и активност по време на съюза на България с нацистка Германия. Както показва Александър Везенков (2014), фокусът на изявленията и представянето в обществения дискурс е селективен. Макар да е безспорно правилно, че е имало почтени хора, които са били убити, по-голямата част от така наречен жертви са от представители на полицията и жандармерията, т.е. репресивния уред на страната, претрупан с преследването на партизани и антифашисти (388). Везенков също по този начин показва, че до момента в който в някои градове и села е имало убийства на огромен брой хора, в доста други не е имало нито една жертва (21). Нюансираният метод на Везенков се отдалечава от формалния роман за отприщения, непровокиран гнет.v И въпреки всичко в по-голямата част от литературата по тематиката фокусът постоянно е върху " цвета на нацията ", " интелектуалния, политическия, икономическия хайлайф ". В реалност българската история е еднообразно жестока към нейния " интелектуален хайлайф " преди и след войната. Между 1923 и 1925 година и сред 1941 и 1944 година видни леви интелектуалци са убити от репресивния уред на страната. А след 09.09.1944 година наказаните на гибел от Народния съд, както ни припомня Везенков, са от профашисткия хайлайф.
Друг значим въпрос е какво поражда нуждата да се спекулира с броя на хората, потърпевши по време на комунизма? Изглежда, че основателите на травматични разкази не са изключително уверени в силата на тезата си и се пробват да прикрият нерешителността си, като преувеличават цифрите, с цел да обрисуват още по-въздействащо ужаса на комунистическите закононарушения. Везенков (2013) пита сътрудниците си: „ Ако се колебаем за силата на травматичната памет, нужно ли е да я произвеждаме “ (с. 253)? Евелина Келбечева от Американския университет в България и журналистът Христо Христов са изявени писачи на такива травматични текстове. Те са и известни медийни персони, постоянно канени както от публичните, по този начин и от частните медии като специалисти по комунистическото минало. През 2019 те подеха офанзива против учебник по история, потвърждавайки, че омаловажава „ тоталитарното минало “. Въпреки митингите на експерти, които с право видяха в тази офанзива опит за рискова интервенция в просветителния развой, МОН с ненаситност зае страната на Христов, Келбечева и други видни антикомунисти (Енев, 2019). Производството на травматична памет е значим детайл от производството на антикомунизма като идеологически и властови механизъм. Разобличителите на „ комунистическите тоталитарни закононарушения “, с тяхната нечиста сделка с броя на убитите, изопачаването на обстоятелствата, риторичните въпроси, като да вземем за пример „ Фашизмът или комунизмът е най-голямото зло? “, стават съучастници в реабилитацията на фашизма. Ролята на антикомунистическите кръстоносци продължава да дава своите плодове.
Ако погледнем хронологично политическото възобновление на човеци, чиято биография се свързва с изповядване на фашистки идеологии, наблюдаваме процеса до началото на ръководството на Иван Костов (1997-2001). Опити за влизането им в политиката има и преди този момент. След 10 ноември 1989 година легионерите основават своя партия - Български либерален конгрес (БДФ), която през 90-те години става част от антикомунистическата коалиция Съюз на демократичните сили(СДС). Още в края на 1989, Илия Минев, дълготраен пандизчия в Народна република България, който ще стане първия лидер на БДФ, посредством своето Независимо сдружение за отбрана правата на индивида се пробва да влезе в политиката, само че е посрещнат с съмнение от видните дисиденти и държан настрани. Може би, тъй като обществото към момента не е обработено да приема бранители на Адолф Хитлер и отрицатели на Холокоста, за мъченици и герои (Добрев и Цонева, 2015). През 1997 обаче, в подтекста на хиперинфлация, виновността за която се стоварва върху до неотдавна управлявалата социалистическа партия, БДФ съумява да вкарва 11 представители в Народното събрание, като част от необятна дясна коалиция Обединени демократични сили (ОДС), под водачеството на Костов. Самият доктор Желев обобщава този развой като " тотална смяна на Съюз на демократичните сили вдясно, идеологически и политически ", която го трансформира от антикомунистическа, само че и антифашистка демократична коалиция в извънредно антикомунистическа, водена от реваншистки стремежи; тя се характеризира с " открити опити за реабилитация на фашисткото минало…отмяна на присъдите на Народния съд, анулация на референдума от 1946 година [с който се отстранява монархията и България се афишира за република], приемане на Легионерите, типична фашистка групировка " в Съюз на демократичните сили (Желев 2015, с. 286-87). В кабинета на Костов, двама от тях стават министри в основни министерства – Муравей Радев на финансите и Теодосий Симеонов на правораздаването.
Случайно ли е, че при проамериканското ръководство на Костов, преименуваните легионери заемат мощни политически позиции? Действията на представителите им в правосъдната и изпълнителната управляващи имат съществени идеологически и политико-икономически последици. При Симеонов, Народния съд за виновниците против вкарването на България във Втората международна война и закононарушенията на профашистките режими е разгласен за противоконституционен. Това е мощна стъпка към реабилитация на фигури с фашистки благосклонности. От друга страна, точно Муравей Радев, като финансов министър дава отговор за налагането на валутен ръб от Международния валутен фонд (МВФ), водещ до голямо обществено неравноправие. С оглед на аналогични събития в Украйна, хипотезата, че фигури като Радев и други с сходни биографии са комфортни за геополитическия интерес на Съединени американски щати, е правдоподобна, само че това е обект на обширно изследване.
Поведението на легионерите в Народното събрание е обвързвано с налагането на една изкривена трактовка на историческите събития. През 2000 година, като парламентарен народен представител от Съюз на демократичните сили от квотата на БДС, Дянко Марков, лидер на легионерите след гибелта на Илия Минев, отхвърля обстоятелствата, доказващи депортирането и изпращането в концентрационни лагери на 11 343 евреи от териториите под българска окупация - Вардарска Македония и Егейска Тракия. Марков декларира от Народното събрание: " Депортирането на враждебно население [има се поради еврейският народ] не е военно закононарушение " и прави съпоставяне с депортирането от Съединени американски щати на хора от японски генезис след Пърл Харбър. Като офицер-летец в съюзната на нацистите България Дянко Марков е изпратен на задачи против антифашистки бойци. Той показва страдание, че не е могъл да бомбардира антифашистите (Първанов, 2018). Като член на антифашистката коалиция след 9 септември 1944 година България афишира война на нацистка Германия, известна като Отечествена война. В радиоинтервю през 2014 година Марков отхвърля антифашисткото значение на войната и я назовава " подигравка " (Първанов, 2018). По този метод, Марков освен отхвърля стратегическото значение на българското присъединяване, само че и се подиграва с жертвите дадени от българска страна за скорошното привършване на войната.vi Същият Марков на 4 октомври 2018 година получава почетен орден от българския министър на защитата Красимир Каракачанов. Марков е награден, макар митингите на три еврейски организации (Драганов, 2018). Марков също като Муравей Радев е второ потомство легионер, татко му Георги е заемал висок пост във фашистката организация (Първанов, 2018).
Логично в процеса на реабилитация на своите родственици видно присъединяване вземат министрите свързани с профашисткото минало на предците си. През 2019 година Муравей Радев, дружно с щерка си Йоана Радева - Влайкова, издава книга за татко си, Георги, озаглавена Прекършен живот: Спомени, размишления и досиета. Книгата е оповестена от реномираното издателство Изток-Запад. Вестник Прелом, който се възприема като последовател на пресата на легионерите, дава висока оценка на книгата. Георги Радев е показан като родолюбец, изпитал терора на тоталитарните репресии в злокобния трудов лагер " Белене ", където пандизчиите са третирани по-лошо от египетските плебеи (Горчева, 2019). На 12 май книгата е показана от Калин Янакиев, професор по философия и също член на БДФ. Виждаме по какъв начин Георги Радев и Дянко Марков, и двамата членове на СБНЛ, дружно с доста други участници в профашистки и антисемитски организации, през днешния ден са " патриотични антикомунисти, изстрадали своята Голгота в комунистическите лагери и затвори " (Горчева, 2019).
Както загатнах нагоре, тази рехабилитация има освен идеологически, само че и обилни политико-икономически последствия. Радев-син, се изявява като корав последовател на неолибералното статукво. През 2017 редица цивилен организации подеха самодейност за смяна на данъчната система, като единствената страна в Европейски Съюз с най-нисък корпоративен налог, плосък налог и най-голям налог върху добавената стойност от 20%, бидейки най-бедната и с най-високо равнище на обществено неравноправие (Атанасов, 2018). Радев, който е директно виновен за бедността и неравенството, отхвърля самодейността като популизъм. Бившият министър декларира, че прогресивното данъчно облагане в Западна Европа се дължи на слабостта на тези държавни управления, които „ са се поддали на натиска “. Не е изненадващо, че тези страни в Европейски Съюз със „ слаби държавни управления “ имат и мощни леви партии и придвижвания. Като изяснява обществените политики като поддаване на напън, Радев демонстрира своето схващане за мощно държавно управление - държавно управление, което подценява демократичния развой и организира политики против своите жители. Интервюто на Радев илюстрира по какъв начин наследството на фашистките идеали на татко му се съчетават с неолибералната идеология. Думите на Радев издават, че осъзнавайки голямата обществена цена, която мнозина заплащат, той е подготвен да брани неолиберална данъчна система даже с фашистки способи.
Пренаписването на историческите събития през едноизмерната рамка на антикомунизма имат съществени и тежки последици, които крият действителни рискове от дясна радикализация на обществото и изплъзване на фашизма от бунището на историята. Престъпници от предишното бяха окичени с ореола на мъченици на „ тоталитарния режим “. Многобройни симпозиуми, научни конференции, събития в обществени и частни институции, научни книги, записки, монументи и други форми на основаване наизуст ни припомнят за страдалците със съмнителни биографии. Това даде опция и на техните потомци да се изявят политически, а и да вземат участие интензивно в пренаписването на групова памет. Политици, като Муравей Радев в качеството си на финансов министър обрекоха страната на мизерия, следвайки неолибералната рецепта за шокова терапия. Други пък, като легионерът на напреднала възраст, Дянко Марков, надали биха се надявали на по-благосклонна орис. Днес Марков със своя медал може да служи за модел на подражателство за младото потомство. За подражателство би служил и почитателят на Хитлер, Илия Минев, който се кичи с ореола на „ българския Мандела “ и има два паметника – един в София и един в родното си село, Септември. Ученици учат за неговото „ дело “, а в селото му се откри бул. на негово име. В същото време генерации учат за антифашистката битка, като за тероризъм против българската страна, като профашисткия темперамент на страната е пропуснат. Оттук нататък пътят към нацистките агитки, който властта употребява като свое лудо куче, да вземем за пример при офанзивата на ПСА, бе отворен.
По всичко проличава, че премахването на паметника на освободителите на Европа от нацизма не е крайната цел на сегашната власт. Свидетели сме на безчовечен опити за изтриване на българската еднаквост, избрана от комплицираната ни историческа и културна връзка с Русия, от една страна като империя дала началото на българската държавност, след пет века небитие, от друга като поръчител на целостта на една изоставаща външна страна някогашен съдружник на Третия райх и катализатор на превръщането й в съвременна страна, след Втората международна война. Остава ни да се надяваме, че ерозиралото българското общество, след тридесет години народна власт, към момента има сили и имунитет да се защищити от фашистката болест, която все по-настойчиво го тегли по украинския път.
Източници:
Аврамов Р. (2012). " Спасение " и проваляне: микроикономика на държавния антисемитизъм в българия 1940-1944 година Университетско издателство " Св. Климент Охридски ".
Атанасов, И. (2018, април 25). Неравенството в България доближи нови върхове през 2017 година Барикада. https://baricada.org/2018/04/25/bg-neravenstvo/
Баева, И., & Калинова, Е. (2011). Социализмът в огледалото на прехода. Изток-Запад.
Везенков, А. (2013). За ненормализирането на комунизма. В М. Груев & Д. Мишкова (Ред.), Българският комунизъм: Дебати и тълкования: Сборник публикации. Център за университетски проучвания.
Везенков, А. (2014). 9 септември 1944 година Институт за проучване на близкото минало.
Виртуалният монумент на жертвите на комунизма http://www.victimsofcommunism.bg/bg/
Григоров, И. (2016). СНБЛ и неговата битка: Един легионер споделя. Еделвайс
Драганов, Н. (2017, септември 14). Стига налози върху мизерията, време е за повече правдивост! Барикада. https://baricada.org/2017/09/14/spravedlivi-danatsi/
Драганов, Н. (2018, декември 14). Съдът: Да наречеш Дянко Марков антисемит не е закононарушение. Барикада. https://baricada.org/2018/12/14/sgs-markov-reshenie/
Добрев, П. и Цонева, Ж. Минев, Мандела, Хитлер. Либерален Преглед. https://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2650-2015-02-23-20-12-52
Енев, З. (2019, юли). Отново за учебниците или „ кой кого манипулира? “ Либерален Преглед. http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/3564-otnovo-za-uchebnitzite-ili-koi-kogo-manipulira#_ftnref3
Желев, Ж. М. (2005). Въпреки всичко: Моята политическа биография. Колибри.
Желев, Ж. М. (2012). Тоталитарните близнаци: „ Фашизмът “ тридесет години по-късно. Фабер
Къдринова, К. (2023, юли 20). Мераклии да убиват деца на комунисти се изгавриха с разискване за нов монумент. Барикада. https://baricada.org/2023/07/20/komunisti-antikomunisti-ubiti-detsa-fashism/
Къдринова, К. (2023, август 18). На страната на чуковете и насилието ли е кметът на София?. Барикада. https://baricada.org/2023/08/18/pametnik-savetska-armia-ultras-fandakova/
Поппетров, Н. (2008). Фашизмът в България: Развитие и прояви. Кама.
Поппетров, Н. (2009). Социално наляво, национализмът -- напред: Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически обединения. Гутенберг.
Първанов, К. (2018, април 10). Почетен знак на МО цъфна на ревера на легионер. Барикада. https://baricada.org/2018/10/04/dqnko-markov-mo-legioner/
Щеменко, С. М. (1982). Генералният щаб през войната. Държавно военно издателство
Daskalov, Rumen. (2011). Debating the Past: Modern Bulgarian History: From Stambolov to Zhivkov. Central European University Press.
Sharlanov, D., & Ganev, V. I. (2010). Crimes Committed by the Communist Regime in Bulgaria. In Crimes of the Communist Regimes " Conference Country Report, February 24–26, 2010, Prague, Hanna Arendt Center in Sofia.
i С включването в Оста, на българска територия са ситуирани немски войски, с които е завършена по този начин наречената Балканска акция, стартирана от Мусолини. За няколко седмици са смазани Югославия и Гърция, на територията на Гърция е изтласкан 50 хиляди английски корпус. Така хитлеристкото командване си обезпечава тила против дебаркиране на Съюзниците и вероятно изненада от Турция, преди идния Блицкриг.
ii За държавния антисемитизъм в България и депортацията на евреите от окупираните територии, виж Аврамов (2012).
iii Николай Поппетров, историк от Българската академия на науките (БАН), понастоящем е главният откривател на фашизма в България, който не омаловажава смисъла му. Поппетров е разгласил подборка от политически стратегии, брошури, пропагандни материали и други документи на многочислените профашистки, пронацистки, извънредно националистически придвижвания и организации в интервала сред двете международни войни. Изследванията му демонстрират, че видни членове на тези организации и придвижвания намират политическа кариера в българските държавни управления преди 1944 година
iv В текста преглеждам ръководството на Иван Костов (1997-2001), като един от основните триумфи на ревизионистите на историята в процеса на реабилитация на фашистки фигури.
v По-нататък в книгата Везенков дава доста образци за всеобщи убийства като отмъщение за всеобщи убийства на партизани и комунистически симпатизанти (2013, с. 367-369).
vi Паралелно с реабилитацията на фашистки фигури, от груповата памет последователно изчезва смисъла на жертвите на българската войска, дадени при уплътнението на Източния фронт за изтласкването на Третия райх от Кюстендилско, Западните балкани и Източна Европа. Участието на българската войска е във връзка със стратегическите проекти на Червената войска и Съюзниците за бързо обезвреждане на Група армии “Юг ” на Райха, и неотдавнашен завършек на войната, към който се стремят антихитлеристките сили с цел да пресечен бързия прогрес на балистичната стратегия и бомбардировките с ракетите V2 на Западния фронт (Щеменко, 1982).
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ