Кога е имало повече подлеци ?
През последните няколко години непрекъснато ме занимава мисълта дали да напиша книга за това - по какъв начин аз видях Прехода и по какъв начин аз участвах в него.
Колебанията ми до ден сегашен са мощни.
От една страна, бях непосреден участник, с двете си ръце създавах дружно с другари и съидейници Съюз на демократичните сили в Перник, бях и си останах най-запомнилият се ръководител на Комисията по национална сигурност в Народното събрание, бях и си останах единственият прочут на обществото секретар по националната сигурност на президента. С други думи, доста неща видях и за доста от тях мога да опиша като директен очевидец - с всичките ми триумфи и победи, неточности и загуби.
От друга страна, в никакъв случай не съм бил в първите редици на националната политика, не съм имал доста въздействие върху публичното мнение и приносът ми за случилото се и неслучилото с в България не е изключително огромен. А да пишат записки, да описват мемоари въпреки всичко е морално право и политическо обвързване на тези, които са били в първите редици и с най-съществено влияние върху Прехода.
Така или другояче, при положение, че реша да напиша нещо като записки, аз взех решение да прочета голяма литература на директни очевидци на ставащото в страната ни - и преди 1944 година, и след 1944 година, и преди 1989 година, и след 1989 година Сдобих се с разнообразие от усещания, научих значително и си направих редица заключения.
Но не съм решил към момента какво да върша. Да пиша или да не пиша - това е въпросът. И той ме занимава с изгаряща мощ и болежка все по този начин, а дори и още по.
Заедно с това се възнамерявам над разнообразни елементи и подбудени въпроси от прочетеното.
Напоследък си бутам главата над следното - по кое време е имало повече подлеци (мерзавци, мижитурки, дребни душици, нищожества, предатели, страхливци, морални изроди) - по време на соца или в този момент, при деформираната ни и повърхностна народна власт, при псевдодемокрацията?
Да, хората с носталгично соц мислене ще кажат - в този момент! Сега подлеците са повече, доста повече!
Да, гневните демократи ще кажат - тогава! При социализма подлеците бяха повече, доста повече!
Анализирам прочетеното, съпоставям прекарванията си (все отново на практика равно по дълготрайност време съм живял и при соца, и след него!). Мисля. Диря отговора. И считам, че съм го намерил.
Веднага ще кажа - въобще не съм соц-носталгик, помагах да се отървем от соца, горделив съм, че бях участник в измененията и съм сигурен, че постъпих вярно като се втурнах стремително след 1989 година да оказвам помощ с каквото мога тези промени да се осъществят. Даже съм уверен, че това е най-вярното, най-точното и най-правилното решение, което съм взел през живота си.
Но моят скръбен извод е (споделям го с горест и огорчение), че през днешния ден подлеците (мерзавците, мижитурките, дребните душици, нищожествата, предателите, страхливците, моралните изроди) са доста повече. Казвам го най-отговорно и като резултат от разкъсващи ме вътрешно разсъждения и подозрения.
Струва ми се, че имам и причините, и правото да стигна до този скръбен извод.
Пак ще кажа - при соца живях 33 години, след него те са към този момент съвсем 32. Горе-долу - поравно. Затова имам голям брой наблюдения и усещания, които ми оказват помощ да трансформира субективната преценка в относително и релативно справедлива.
Но дружно с това, което претърпях и видях, с цел да съм в в положение самоуверено да направя сходен извод, аз мога да приведа и причини, които да го обосноват.
Когато в една социална система има правила и правила, когато за закононарушенията (дори морални, даже с поругателство над съвестта) има неизбежни санкции или най-малко сурови наказания, това постоянно работи дисциплиниращо и орязва крайностите, трансформира девиантното държание в риск, а отсам и поражда подтици рискът да бъде минимизиран и даже избегнат.
При соца имаше своя система от правила и правила, дружно със строги наказания и санкции за тяхното занемаряване и нарушение.
Не, това не беше идеална система, в нея имаше идеологически пороци, от време на време неуместни условия и стандарти на държание, само че отново споделям, имаше система от правила и правила.
Наличието на всяка система от правила и правила разяснява какво може и какво не трябва да се прави, какво би донесло позитиви и какво - негативи.
Наличието на правила и правила непроменяемо кара даже тези, които не биха желали да ги съблюдават, да ги съблюдават, тъй като от спазването им има изгода, полза, че даже и нещо доста просто - кяр.
Да не приказваме, че системата от правила и правила при соца постоянно забягваше в рамките на идеалното, на идеализацията на човешкото държание - тя искаше хората да мислят за общото богатство даже повече, в сравнение с за личното; внушаваше им да се жертват в името на Голямата концепция, да работят за Светлото бъдеще, да имат вяра в Доброто у индивида (което се съизмерваше с разбирането за Комунистическото положително у човека).
Няма спор, че една система от правила и правила, която залага на идеализацията, също по някакъв метод дисциплинира тези, които по душа или образование не са читави от морална позиция, които са подлеци по принцип или кардинално. Да, нерядко, а може би и най-често се парадираше с формата на спазването на тези правила и правила, без да се прониква индивидът от тяхното наличие. Вярно е, че се демонстрираше нерядко искрено двуличие във връзка с тяхното съблюдаване. Не диспутирам. Но в случай че си лукавец и това излезе на бял свят, ти щеше тогава да претърпиш големи вреди. Кариерата ти бе обречена, щяха да последват всевъзможните патосно-идеолигизирани наказания и даже санкции - партийни, профсъюзни, комсомолски. Твоето държание щеше да бъде изобличено като частен случай, нехарактерен за социалистическото общество. „ Частен случай " - това бе клеймото за сходно държание - то означаваше, че ти не си в крайник с обществото, ти си срам за него, ти си отклоняване от него, ти си пакостник за социалистическия морал и метод на живот.
А през днешния ден? Днес самата народна власт ни е лицемерна, фиктивна, процедурна (т.е. тя е форма без съдържание), фасадна, корумпирана, брутално безразлична към понятия като чест, морал, нравственос, нраственост, правдивост, пристойност. Няма правила и правила на човешко, почтено, съпричастно, солидарно държание. Напротив - колкото си повече шарлатанин, хитрец, сръчен, шмекер, безочлив, състезател, безсъвестен - толкоз си по-успешен, задминаваш баламите, изтласкваш честните, прецакваш почтените...
Аморалното държание, забиването на нож в гърба на приятеля, минаването през натрупа на сътрудника, подливането на вода на съперника, охулването на съперника - това е печелившото държание през днешния ден. За непоследователност и непочтеност няма никакво наказване, не се поема никакъв риск. Носителите на такива „ полезности " са заели командните висоти във всяка една активност по целия вертикал на властта. Този вертикал е в действителност подчиненост от мрежи - на всяко равнище се е изплела мрежа от себеподобни - те се самовъзпроизвеждат, те вплитат в своите структури такива като тях и изхвърлят другите. Нормите у нас са да няма правила. Правилата у нас са да няма правила. Нормата е да плюеш на всички правила. Правилото е да теглиш майната на всички правила.
Когато в една система няма правила и правила, то даже тези, които желаят да съблюдават правила и правила не ги съблюдават, тъй като спазването на която и да е норма, на което и да е предписание ти носи вреди, донася ти загуби, трансформира те в неудачник.
Да прибавя и още нещо. Липсата на наказване за непорядъчност, за недобросъвестност, за измама, за низост отприщва деструктивната серпантина.
Ще поясня.
Позитивните, градивните правила и правила пораждат и подтикват градивната серпантина - по Мечо Пух - колкото повече, толкоз повече. Колкото повече спазваш тези правила и правила, толкоз повече ги спазваш. Те стават твое кредо, твой жанр, твои правила и правила, твоя същина, твой нрав.
Негативните, деструктивните неналичия на правила и отсъствия на правила пораждат и отприщват деструктивната серпантина - отново колкото повече, толкоз повече. Колкото повече не спазваш никакви правила и всевъзможни правила, толкоз повече ти презираш нормите и ненавиждаш разпоредбите. И такова без-нормено и без-правилно държание става твое кредо, твой жанр, твое пренебрежение към нормите и ненавиждане на разпоредбите, твоя съъщност, твой нрав.
Накратко, в случай че това да си лукавец (мерзавец, шушумига, дребна душица, безличие, изменник, страхливец, честен изрод) ти носи изгоди и ти разрешава да драпаш нагоре по йерархията или просто да разбиваш непознати ориси и кариери, толкоз повече ставаш лукавец (мерзавец, шушумига, дребна душица, безличие, изменник, страхливец, честен изрод). Докато в един миг се оказваш в обстановката, изпадаш в полежението да не си нищо друго, като се изключи че си лукавец (мерзавец, шушумига, дребна душица, безличие, изменник, страхливец, честен изрод).
В това е двустепенната драма на нашата псевдодемократична реалност:
Първо, тя не санкционира за проявена измама (мерзост...).
Второ, тя отприщва спилатата „ Колкото повече, толкоз повече " ) на подлостта (мерзостта...).
Ето за какво през днешния ден няма никакви пречки пред плоденето на подлеци, а - даже без това да е цел на псевдодемокрацията - тя подтиква деянията на измама и като предписание ги възнаграждава.
Моята голяма паника е обвързвана с ужасните, жестоките провали, които псевдодемокрацията нанася у нас на ценостната ни система като по този начин раздира обществената тъкан на обществото.
Един ден стопанската система може и да потръгне, емиграцията може и да намалее, строителството може и да стане по-качествено, жизненията стандарт може и да стартира да пораства. Но провалите, нанесени на ценостната система на обществото, разкъсванията на обществената тъкан - те пъклен мъчно, съвсем невероятно ще бъде да се излекуват. Има формула 3 към 1. За всяка 1 година на изродяване на ценностната система на общетвото, на увреждане на обществената тъкан са нужни 3 години за тяхното възобновяване и лечение.
Сметнете какъв брой години ще ни трябват за превъзмогване на провалите в менталността и нравствеността на обществото, за превъзмогване на колосалните вреди върху солидарността и сплотеността на народа ни, нанесени през последните 10 изгубени години - отговорът е елементарен, ще са ни нужни 30 години!
Друг въпрос е, че аз нямам 30 години пред себе си, с цел да дочакам тези провали и вреди да бъдат минимизирани и даже заличени. Но помислете за днешните млади и светли глави от аудиториите - когато пристигна време те да поемат спасението и ръководството на България, ще им трябват 30 години с цел да могат по-късно да трансформират нещо към по-добро! Всъщност те ще изгубят целия си креативен, мощен, изобретателен, градивен живот единствено с цел да се борят с провалите и вредите от последното изгубено десетилетие на България.
Да пропилееш цяло десетилетие на България - е, не е ли това Божие наказване, стоварено върху България посредством гласуването на българското общество за властта през това десетилетие!!
Нищо не може да навреди повече на едно общество и на една народна власт от неналичието на правила и правила при псевдодемокрацията, от израждането на ценностната система и увреждането на обществената тъкан, породени от псевдодемокрацията...
P.S.
Винаги съм се опитвал да надскоча персоналните си проблеми и терзания, персоналния си опит и прекарване, а да уловя публичните трендове, да схвана законите или най-малко закономерностите на българския социум.
Сега ще дам един образец в отбрана на горната теза, че в съпоставяне със соца, в този момент, при деформираната ни и повърхностна народна власт, при псевдодемокрацията има повече подлеци (мерзавци, мижитурки, дребни душици, нищожества, предатели, страхливци, морални изроди).
Веднага ще поясня - моите наблюдения и разсъждения, довели ме до този скръбен извод са дългогодишни, те нямат нищо общо със случая, за който ще опиша. Даже в него става дума може би не чак толкоз за подлеци, даже не за морални изроди или пък нищожества, а по-скоро за дребни душици и страхливци, без значение, че резултатът от тяхната противна същина е чиста проба измама...
Ето го този случай, този най-обикновен, частен, само че въпреки всичко индикативен случай...
...
Тази година, на 16 юни аз ставам на 65. Това е възрастта за пенсиониране на един академични учител, професор.
Законът е планувал процедура, в случай че индивидът е скъп за висшето образователно заведение, трудовият му контракт да бъде удължен за 1 година, след това - за още 1 година, а най-вече за още 1 година, тоест - за най-много от 3 години. Пояснявам това за тези, които не са осведомени с тази процедура.
Моите най-близки родственици и най-хубави другари знаят, че аз непрекъснато си задавам въпроса - ставам на 65, какъв брой положителни, креативен, пълноценни години още да ми остават? При отлично стичане на събитията - най-много 15. Значи всяка година към този момент е за мен с цената на златото. Колко още мога да чета безчет книги и безчет лекции, да пиша книги и да сготвям лекции? Кога ще се заобичам повече като човек, по кое време ще обърна внимание на себе си, по кое време ще се посветя на внуците си, по кое време ще посетя обичаните градове по света? Нима ще се заробя още една година с 600 часа лекции, 30 дипломни работи, 120 есета, плюс научно управление на докторанти, плюс какви ли не доклади, отчети, конференции...
В този смисъл съмнението ми бе голямо.
75% от мен си споделяше - всяко нещо си има начало и край, слез от сцената когато си най-хубав, даже най-хубавият, намерения за себе си и за живота, който ти остава.
25% от мен ми нашепваше - когато си най-хубав, когато си най-хубавият, ти би трябвало да продължиш да даваш най-хубавото (от себе си) на младежите, да не създаваш неразрешими по най-хубавия метод проблеми на катедрата си; а и по какъв начин ще промениш живота си коренно в изискванията на този коронавирус - на никое място не можеш да мръднеш, значи отново ще си седиш у дома, ще си лежиш с книги на диваните, само че без лекциите, без срещите със студентите, без общуването с сътрудниците...
И ето, процедурата се завъртя. Само че шепа мижитурки, няколко дребни душици, незабележим брой цялостни анонимници в науката, скрити зад тайния си глас, взеха решение да избият комплексите си върху мен, да угодят на тези, които се нервират, че постоянно имам свое мнение и го не отстъпвам, че съм шило, което в торба не стои. Че съм - с опрощение за нескромността - персона!
Те подцениха очевидните и очевадни обстоятелства:
че съм измежду водещите и обичани на студентите преподаватели в съответното висше образователно заведение;
че съм непроменяемо измежду преподавателите с най-голям хорариум;
че единствен в това образователно завадение чета допустимо най-съвременни дисциплини в Науката за сигурността („ Сигурността в рисковото общество ", „ Сценарийно обмисляне и програмиране " );
че моите монографии са включени в главната или в целесъобразната литература на всички ВУЗ-ове, където се учи сигурност;
че имам най-вече дипломанти всяка година, повече в сравнение с цели катедри във висшето образователно заведение; че моите докторанти непроменяемо се пазят ослепително в това образователно заведение.
Всичкото това за тези дребни и страхливи душици бе без значение. Те пет пари не дават какво мислят обучаемите в това образователно заведени, какво мислят другите преподаватели. Тяхната мощ е в анимността, в скритостта, в безименността, в тайния избор.
Винаги количеството и посредствеността са воювали брутално и безскрупулно с качеството и кадърността.
Изобщо не става тук дума за мен.
Понеже знаех, че те ще създадат това, аз бях психически квалифициран, от дълго време нямам заблуда за разгула на подлостта и всесилността на нищожествата - толкоз пъти съм се сблъсквал с тях и имам голям брой синила от тях по душата и тялото си.
Даже посрещнах (близките и приятелите ми знаят) с облекчение случилото се.
Не желая да се намерения, че в този текст приказва персоналната ми засегнатост! Абсурдно е. Моето име, колкото и то да е значещо в науката (ако е значещо) и моите книги дребните душици не могат да ги лишават. Но и този мой случай също е предизвестие. Дребните душици, нищожествата, посредствените човечета към този момент са се развъдили у нас в немислими количества - по всички равнища на държавния вертикал, във всички структури и действия на социума. И пакостите, които те ще нанесят, водени от дребността на душиците си и нищожеството на същностите си могат да бъдат и ще бъдат все по-непоправими. Те не разрушават обособени ориси, те не унищожават обособени кариери, те не нанасят вреди на обособени персони, те не поругават обособени достолепия - те са разсейки на рак, който в случай че не се опомним и осъзнаем, в случай че не правим тежка обществена химиотерапия и даже неистово мъчителна хирургическа намеса, могат да унищожат целия ни обществен организъм, да опропастят цялото ни общобългарско изпитание към по-добро бъдеще на Отечеството ни общително.
Знам, че мнозина от вас мислят по същия метод. Разликата сред нас и множеството от вас е, че аз споделям това, което мисля на глас. И го споделям непроменяемо и непрекъснато. И никога освен когато съм персонално пострадал. Дори в противен случай - когато непроменяемо и непрекъснато го споделям, аз ставам персонално пострадал. Но съм привикнал с това психическо задължение - то по никакъв начин не ми пречи, с него си пребивавам 100 години към този момент. Защото за мен да мълча когато би трябвало да приказвам значи да не мога да погледна децата и внуците си в очите.
Николай Слатински, Фейсбук
Колебанията ми до ден сегашен са мощни.
От една страна, бях непосреден участник, с двете си ръце създавах дружно с другари и съидейници Съюз на демократичните сили в Перник, бях и си останах най-запомнилият се ръководител на Комисията по национална сигурност в Народното събрание, бях и си останах единственият прочут на обществото секретар по националната сигурност на президента. С други думи, доста неща видях и за доста от тях мога да опиша като директен очевидец - с всичките ми триумфи и победи, неточности и загуби.
От друга страна, в никакъв случай не съм бил в първите редици на националната политика, не съм имал доста въздействие върху публичното мнение и приносът ми за случилото се и неслучилото с в България не е изключително огромен. А да пишат записки, да описват мемоари въпреки всичко е морално право и политическо обвързване на тези, които са били в първите редици и с най-съществено влияние върху Прехода.
Така или другояче, при положение, че реша да напиша нещо като записки, аз взех решение да прочета голяма литература на директни очевидци на ставащото в страната ни - и преди 1944 година, и след 1944 година, и преди 1989 година, и след 1989 година Сдобих се с разнообразие от усещания, научих значително и си направих редица заключения.
Но не съм решил към момента какво да върша. Да пиша или да не пиша - това е въпросът. И той ме занимава с изгаряща мощ и болежка все по този начин, а дори и още по.
Заедно с това се възнамерявам над разнообразни елементи и подбудени въпроси от прочетеното.
Напоследък си бутам главата над следното - по кое време е имало повече подлеци (мерзавци, мижитурки, дребни душици, нищожества, предатели, страхливци, морални изроди) - по време на соца или в този момент, при деформираната ни и повърхностна народна власт, при псевдодемокрацията?
Да, хората с носталгично соц мислене ще кажат - в този момент! Сега подлеците са повече, доста повече!
Да, гневните демократи ще кажат - тогава! При социализма подлеците бяха повече, доста повече!
Анализирам прочетеното, съпоставям прекарванията си (все отново на практика равно по дълготрайност време съм живял и при соца, и след него!). Мисля. Диря отговора. И считам, че съм го намерил.
Веднага ще кажа - въобще не съм соц-носталгик, помагах да се отървем от соца, горделив съм, че бях участник в измененията и съм сигурен, че постъпих вярно като се втурнах стремително след 1989 година да оказвам помощ с каквото мога тези промени да се осъществят. Даже съм уверен, че това е най-вярното, най-точното и най-правилното решение, което съм взел през живота си.
Но моят скръбен извод е (споделям го с горест и огорчение), че през днешния ден подлеците (мерзавците, мижитурките, дребните душици, нищожествата, предателите, страхливците, моралните изроди) са доста повече. Казвам го най-отговорно и като резултат от разкъсващи ме вътрешно разсъждения и подозрения.
Струва ми се, че имам и причините, и правото да стигна до този скръбен извод.
Пак ще кажа - при соца живях 33 години, след него те са към този момент съвсем 32. Горе-долу - поравно. Затова имам голям брой наблюдения и усещания, които ми оказват помощ да трансформира субективната преценка в относително и релативно справедлива.
Но дружно с това, което претърпях и видях, с цел да съм в в положение самоуверено да направя сходен извод, аз мога да приведа и причини, които да го обосноват.
Когато в една социална система има правила и правила, когато за закононарушенията (дори морални, даже с поругателство над съвестта) има неизбежни санкции или най-малко сурови наказания, това постоянно работи дисциплиниращо и орязва крайностите, трансформира девиантното държание в риск, а отсам и поражда подтици рискът да бъде минимизиран и даже избегнат.
При соца имаше своя система от правила и правила, дружно със строги наказания и санкции за тяхното занемаряване и нарушение.
Не, това не беше идеална система, в нея имаше идеологически пороци, от време на време неуместни условия и стандарти на държание, само че отново споделям, имаше система от правила и правила.
Наличието на всяка система от правила и правила разяснява какво може и какво не трябва да се прави, какво би донесло позитиви и какво - негативи.
Наличието на правила и правила непроменяемо кара даже тези, които не биха желали да ги съблюдават, да ги съблюдават, тъй като от спазването им има изгода, полза, че даже и нещо доста просто - кяр.
Да не приказваме, че системата от правила и правила при соца постоянно забягваше в рамките на идеалното, на идеализацията на човешкото държание - тя искаше хората да мислят за общото богатство даже повече, в сравнение с за личното; внушаваше им да се жертват в името на Голямата концепция, да работят за Светлото бъдеще, да имат вяра в Доброто у индивида (което се съизмерваше с разбирането за Комунистическото положително у човека).
Няма спор, че една система от правила и правила, която залага на идеализацията, също по някакъв метод дисциплинира тези, които по душа или образование не са читави от морална позиция, които са подлеци по принцип или кардинално. Да, нерядко, а може би и най-често се парадираше с формата на спазването на тези правила и правила, без да се прониква индивидът от тяхното наличие. Вярно е, че се демонстрираше нерядко искрено двуличие във връзка с тяхното съблюдаване. Не диспутирам. Но в случай че си лукавец и това излезе на бял свят, ти щеше тогава да претърпиш големи вреди. Кариерата ти бе обречена, щяха да последват всевъзможните патосно-идеолигизирани наказания и даже санкции - партийни, профсъюзни, комсомолски. Твоето държание щеше да бъде изобличено като частен случай, нехарактерен за социалистическото общество. „ Частен случай " - това бе клеймото за сходно държание - то означаваше, че ти не си в крайник с обществото, ти си срам за него, ти си отклоняване от него, ти си пакостник за социалистическия морал и метод на живот.
А през днешния ден? Днес самата народна власт ни е лицемерна, фиктивна, процедурна (т.е. тя е форма без съдържание), фасадна, корумпирана, брутално безразлична към понятия като чест, морал, нравственос, нраственост, правдивост, пристойност. Няма правила и правила на човешко, почтено, съпричастно, солидарно държание. Напротив - колкото си повече шарлатанин, хитрец, сръчен, шмекер, безочлив, състезател, безсъвестен - толкоз си по-успешен, задминаваш баламите, изтласкваш честните, прецакваш почтените...
Аморалното държание, забиването на нож в гърба на приятеля, минаването през натрупа на сътрудника, подливането на вода на съперника, охулването на съперника - това е печелившото държание през днешния ден. За непоследователност и непочтеност няма никакво наказване, не се поема никакъв риск. Носителите на такива „ полезности " са заели командните висоти във всяка една активност по целия вертикал на властта. Този вертикал е в действителност подчиненост от мрежи - на всяко равнище се е изплела мрежа от себеподобни - те се самовъзпроизвеждат, те вплитат в своите структури такива като тях и изхвърлят другите. Нормите у нас са да няма правила. Правилата у нас са да няма правила. Нормата е да плюеш на всички правила. Правилото е да теглиш майната на всички правила.
Когато в една система няма правила и правила, то даже тези, които желаят да съблюдават правила и правила не ги съблюдават, тъй като спазването на която и да е норма, на което и да е предписание ти носи вреди, донася ти загуби, трансформира те в неудачник.
Да прибавя и още нещо. Липсата на наказване за непорядъчност, за недобросъвестност, за измама, за низост отприщва деструктивната серпантина.
Ще поясня.
Позитивните, градивните правила и правила пораждат и подтикват градивната серпантина - по Мечо Пух - колкото повече, толкоз повече. Колкото повече спазваш тези правила и правила, толкоз повече ги спазваш. Те стават твое кредо, твой жанр, твои правила и правила, твоя същина, твой нрав.
Негативните, деструктивните неналичия на правила и отсъствия на правила пораждат и отприщват деструктивната серпантина - отново колкото повече, толкоз повече. Колкото повече не спазваш никакви правила и всевъзможни правила, толкоз повече ти презираш нормите и ненавиждаш разпоредбите. И такова без-нормено и без-правилно държание става твое кредо, твой жанр, твое пренебрежение към нормите и ненавиждане на разпоредбите, твоя съъщност, твой нрав.
Накратко, в случай че това да си лукавец (мерзавец, шушумига, дребна душица, безличие, изменник, страхливец, честен изрод) ти носи изгоди и ти разрешава да драпаш нагоре по йерархията или просто да разбиваш непознати ориси и кариери, толкоз повече ставаш лукавец (мерзавец, шушумига, дребна душица, безличие, изменник, страхливец, честен изрод). Докато в един миг се оказваш в обстановката, изпадаш в полежението да не си нищо друго, като се изключи че си лукавец (мерзавец, шушумига, дребна душица, безличие, изменник, страхливец, честен изрод).
В това е двустепенната драма на нашата псевдодемократична реалност:
Първо, тя не санкционира за проявена измама (мерзост...).
Второ, тя отприщва спилатата „ Колкото повече, толкоз повече " ) на подлостта (мерзостта...).
Ето за какво през днешния ден няма никакви пречки пред плоденето на подлеци, а - даже без това да е цел на псевдодемокрацията - тя подтиква деянията на измама и като предписание ги възнаграждава.
Моята голяма паника е обвързвана с ужасните, жестоките провали, които псевдодемокрацията нанася у нас на ценостната ни система като по този начин раздира обществената тъкан на обществото.
Един ден стопанската система може и да потръгне, емиграцията може и да намалее, строителството може и да стане по-качествено, жизненията стандарт може и да стартира да пораства. Но провалите, нанесени на ценостната система на обществото, разкъсванията на обществената тъкан - те пъклен мъчно, съвсем невероятно ще бъде да се излекуват. Има формула 3 към 1. За всяка 1 година на изродяване на ценностната система на общетвото, на увреждане на обществената тъкан са нужни 3 години за тяхното възобновяване и лечение.
Сметнете какъв брой години ще ни трябват за превъзмогване на провалите в менталността и нравствеността на обществото, за превъзмогване на колосалните вреди върху солидарността и сплотеността на народа ни, нанесени през последните 10 изгубени години - отговорът е елементарен, ще са ни нужни 30 години!
Друг въпрос е, че аз нямам 30 години пред себе си, с цел да дочакам тези провали и вреди да бъдат минимизирани и даже заличени. Но помислете за днешните млади и светли глави от аудиториите - когато пристигна време те да поемат спасението и ръководството на България, ще им трябват 30 години с цел да могат по-късно да трансформират нещо към по-добро! Всъщност те ще изгубят целия си креативен, мощен, изобретателен, градивен живот единствено с цел да се борят с провалите и вредите от последното изгубено десетилетие на България.
Да пропилееш цяло десетилетие на България - е, не е ли това Божие наказване, стоварено върху България посредством гласуването на българското общество за властта през това десетилетие!!
Нищо не може да навреди повече на едно общество и на една народна власт от неналичието на правила и правила при псевдодемокрацията, от израждането на ценностната система и увреждането на обществената тъкан, породени от псевдодемокрацията...
P.S.
Винаги съм се опитвал да надскоча персоналните си проблеми и терзания, персоналния си опит и прекарване, а да уловя публичните трендове, да схвана законите или най-малко закономерностите на българския социум.
Сега ще дам един образец в отбрана на горната теза, че в съпоставяне със соца, в този момент, при деформираната ни и повърхностна народна власт, при псевдодемокрацията има повече подлеци (мерзавци, мижитурки, дребни душици, нищожества, предатели, страхливци, морални изроди).
Веднага ще поясня - моите наблюдения и разсъждения, довели ме до този скръбен извод са дългогодишни, те нямат нищо общо със случая, за който ще опиша. Даже в него става дума може би не чак толкоз за подлеци, даже не за морални изроди или пък нищожества, а по-скоро за дребни душици и страхливци, без значение, че резултатът от тяхната противна същина е чиста проба измама...
Ето го този случай, този най-обикновен, частен, само че въпреки всичко индикативен случай...
...
Тази година, на 16 юни аз ставам на 65. Това е възрастта за пенсиониране на един академични учител, професор.
Законът е планувал процедура, в случай че индивидът е скъп за висшето образователно заведение, трудовият му контракт да бъде удължен за 1 година, след това - за още 1 година, а най-вече за още 1 година, тоест - за най-много от 3 години. Пояснявам това за тези, които не са осведомени с тази процедура.
Моите най-близки родственици и най-хубави другари знаят, че аз непрекъснато си задавам въпроса - ставам на 65, какъв брой положителни, креативен, пълноценни години още да ми остават? При отлично стичане на събитията - най-много 15. Значи всяка година към този момент е за мен с цената на златото. Колко още мога да чета безчет книги и безчет лекции, да пиша книги и да сготвям лекции? Кога ще се заобичам повече като човек, по кое време ще обърна внимание на себе си, по кое време ще се посветя на внуците си, по кое време ще посетя обичаните градове по света? Нима ще се заробя още една година с 600 часа лекции, 30 дипломни работи, 120 есета, плюс научно управление на докторанти, плюс какви ли не доклади, отчети, конференции...
В този смисъл съмнението ми бе голямо.
75% от мен си споделяше - всяко нещо си има начало и край, слез от сцената когато си най-хубав, даже най-хубавият, намерения за себе си и за живота, който ти остава.
25% от мен ми нашепваше - когато си най-хубав, когато си най-хубавият, ти би трябвало да продължиш да даваш най-хубавото (от себе си) на младежите, да не създаваш неразрешими по най-хубавия метод проблеми на катедрата си; а и по какъв начин ще промениш живота си коренно в изискванията на този коронавирус - на никое място не можеш да мръднеш, значи отново ще си седиш у дома, ще си лежиш с книги на диваните, само че без лекциите, без срещите със студентите, без общуването с сътрудниците...
И ето, процедурата се завъртя. Само че шепа мижитурки, няколко дребни душици, незабележим брой цялостни анонимници в науката, скрити зад тайния си глас, взеха решение да избият комплексите си върху мен, да угодят на тези, които се нервират, че постоянно имам свое мнение и го не отстъпвам, че съм шило, което в торба не стои. Че съм - с опрощение за нескромността - персона!
Те подцениха очевидните и очевадни обстоятелства:
че съм измежду водещите и обичани на студентите преподаватели в съответното висше образователно заведение;
че съм непроменяемо измежду преподавателите с най-голям хорариум;
че единствен в това образователно завадение чета допустимо най-съвременни дисциплини в Науката за сигурността („ Сигурността в рисковото общество ", „ Сценарийно обмисляне и програмиране " );
че моите монографии са включени в главната или в целесъобразната литература на всички ВУЗ-ове, където се учи сигурност;
че имам най-вече дипломанти всяка година, повече в сравнение с цели катедри във висшето образователно заведение; че моите докторанти непроменяемо се пазят ослепително в това образователно заведение.
Всичкото това за тези дребни и страхливи душици бе без значение. Те пет пари не дават какво мислят обучаемите в това образователно заведени, какво мислят другите преподаватели. Тяхната мощ е в анимността, в скритостта, в безименността, в тайния избор.
Винаги количеството и посредствеността са воювали брутално и безскрупулно с качеството и кадърността.
Изобщо не става тук дума за мен.
Понеже знаех, че те ще създадат това, аз бях психически квалифициран, от дълго време нямам заблуда за разгула на подлостта и всесилността на нищожествата - толкоз пъти съм се сблъсквал с тях и имам голям брой синила от тях по душата и тялото си.
Даже посрещнах (близките и приятелите ми знаят) с облекчение случилото се.
Не желая да се намерения, че в този текст приказва персоналната ми засегнатост! Абсурдно е. Моето име, колкото и то да е значещо в науката (ако е значещо) и моите книги дребните душици не могат да ги лишават. Но и този мой случай също е предизвестие. Дребните душици, нищожествата, посредствените човечета към този момент са се развъдили у нас в немислими количества - по всички равнища на държавния вертикал, във всички структури и действия на социума. И пакостите, които те ще нанесят, водени от дребността на душиците си и нищожеството на същностите си могат да бъдат и ще бъдат все по-непоправими. Те не разрушават обособени ориси, те не унищожават обособени кариери, те не нанасят вреди на обособени персони, те не поругават обособени достолепия - те са разсейки на рак, който в случай че не се опомним и осъзнаем, в случай че не правим тежка обществена химиотерапия и даже неистово мъчителна хирургическа намеса, могат да унищожат целия ни обществен организъм, да опропастят цялото ни общобългарско изпитание към по-добро бъдеще на Отечеството ни общително.
Знам, че мнозина от вас мислят по същия метод. Разликата сред нас и множеството от вас е, че аз споделям това, което мисля на глас. И го споделям непроменяемо и непрекъснато. И никога освен когато съм персонално пострадал. Дори в противен случай - когато непроменяемо и непрекъснато го споделям, аз ставам персонално пострадал. Но съм привикнал с това психическо задължение - то по никакъв начин не ми пречи, с него си пребивавам 100 години към този момент. Защото за мен да мълча когато би трябвало да приказвам значи да не мога да погледна децата и внуците си в очите.
Николай Слатински, Фейсбук
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ