Македонското девойче е хубаво, но камилата носи повече
През последните няколко години можем да кажем две неща за българската външна политика.
Един път, тя се засилва. Може би отличителната линия на третия кабинет на Бойко Борисов по отношение на предходните му два се крие точно в нарасналата външно-политическа интензивност. Удобен случай за това бе и българското председателство на Съвета на Европейския съюз (ЕС), което даде спомагателен тласък и естрада за активност в тази посока.
Но могат да бъдат посочени и други начинания. Например регулярните срещи от Балканския формат (България, Румъния, Гърция, Сърбия), чийто главен акцент е пътната и енергийна интеграция на упоменатите страни. Или пък срещата за изглаждане на връзките сред Европейски Съюз и Република Турция, състояла се през месец март предходната година във Варна. Тогава българската страна бе хазаин на ръководителя на Европейския съвет Доналд Туск, на ръководителя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и на президента на южната ни съседка Реджеп Ердоган.
Втори път, паралелно на нарасналата интензивност, българската външната политика доби и един явен фокус - Северна Македония и Западните Балкани. Този вектор на дипломация не е нов, само че бе оправдан. Той е аргументиран от явни исторически аргументи, които надали имат потребност от аргументиране. Но по този начин или другояче, България съумя да употребява ротационното си председателство на Съвета на Европейски Съюз, с цел да направи следните неща:
1) да вплете в дневния ред на Европейски Съюз тематиката за интеграцията на Западните Балкани в НАТО и ЕС;
2) да изясни и " облече " тази интеграция в разумен и работещ език (споделената полза от инфраструктурната свързаност);
3) да отбрани българския народен интерес, обвързван с това сред страната ни и Северна Македония да няма " твърда " граница.
България направи всичко това макар немската сдържаност, макар френската песимистичност и макар съветската недоброжелателност.
Знаем, че една победа и триумф имат доста татковци и майки, само че точно България бе родителското тяло, което с доброжелателната, поредната и търпеливата си позиция съумя да сътвори такава атмосфера, че да направи допустимо подписването на Споразумението от Преспа сред Северна Македония и Гърция. В същото време, несъмнено, продължаващото напрежение сред Косово и Сърбия е сиротно.
Разбираемо е, че балканският вектор на външно-политическа интензивност на България е значим. Но доколкото го разрешават качествата на страната, тя не би трябвало да изпуска опциите, които се откриват в други геополитически плоскости. Още повече когато тези дипломатически хоризонти откриват благоприятни условия за стопански изгоди на България.
Такъв външно-политически вектор на страната съставлява арабският свят. Присъствието на министър-председателя Бойко Борисов на срещата на върха на Европейски Съюз и Лигата на арабските страни в Египет дава мотив за някои размисли в тази тенденция.
Арабският свят, несъмнено, не е чужд периметър за българската икономическа и дипломатическа активност. Най-общо казано, съществуващите връзки на България с страните от Близкия изток и Северна Африка могат да се сведат до следните тематики:
1) бежанският и мигрантски поток, в чийто разцвет преди две-три години в това число България се оказа по пътя на тези човешки потоци;
2) търговията на българско оръжие с страни от района (по данни от 2017-та година Саудитска Арабия и Ирак са двете страни, на които страната продава най-вече военно оборудване);
3) радикализирането на български роми и други капсулирани общности в България (следствие на обезпеченото финансиране и " школуване " от НПО-та, свързани с страни от арабския свят).
По отношение на мигрантския поток, то неговите балкански направления към този момент са като цяло парирани, главно с помощта на " бежанската договорка ", подписана преди години сред Европейски Съюз и Турция (затова и този поток се преориентира в посока Либия - Италия). А по отношение на неочакваното, само че проведено боговдъхновение на български роми да се разпознават със сунитската умма, българската страна, поемайки издръжката на главните вероизповедания, в действителност пресича техните различни източници за финансиране и въздействие (от саудитските НПО-та до турския Дианет).
Но да редуцираме връзките си с арабския свят до мигранта, уахабита и Калашника би било неточност. Има най-малкото други две плоскости на връзки с страните от Близкия Изток и Северна Африка, които не са експлоатирани от държавното управление.
Първата е обвързвана с новооткритите естествени запаси в Източното Средиземноморие и респективно планът EastMed Pipeline, който ще мине през Гърция (от Израел към Италия). Този план би бил спомагателна алтернатива за зареждане на газовия хъб " Балкан " (имащ към този момент съветски - " Турски поток ", и азербайджански - TANAP, варианти за доставки). Разбира се, би трябвало да се регистрира, че не всичко е безпрепятствено пред EastMed Pipeline, защото в плана има опасности, свързани с оспорването на териториалните води (съответно и залежите под тях) сред страните от Източното Средиземноморие (Израел, Ливан, Турция, Гърция и Кипър).
Втората повърхност касае опцията България да се трансформира в " изнесен " център за развъждане и извличане на храни. Нека да дадем образец с Обединените арабски емирства (ОАЕ), които имат едвам 5% обработваема земя и внасят към 90% от храните, които употребяват. Емиратите към този момент направиха такива вложения - да го назовем сурогатно развъждане на храни - в редица страни, в това число в Сърбия и Румъния. Т.е. България изостава в този параграф, макар че е налице интерес от ОАЕ: в края на предходната година тук бе министърът на продоволствената им сигурност, Мариам ал Мехаири, която в прав текст сподели, че Емиратите търсят зърно и фураж. Техните дипломати пък споделят, че вложенията, свързани с продоволствена им сигурност, не " биха били приключени без сърцето на Балканите - България " (стратегията им включва България, паралелно на Сърбия, Румъния и Украйна).
Според специалистите обаче съществуват спънки, които спъват евентуални вложения в тази сфера. Една такава е, че собствеността на българските земи е " раздробена ", в резултат на което ние губим конкурентно преимущество по отношение на Сърбия и Румъния, където собствеността на земите и площите е по-скоро крупна, а тяхното ръководство е по-концентрирано. Втората спънка е, че към момента не е подписано съглашение за взаимна отбрана на вложенията (своеобразна " застраховка " за инвеститора).
Въпреки тези проблеми, България може да предложи положителни благоприятни условия в преработващата индустрия (млекопреработване и месопреработване), не престават специалистите. И в случай че губим конкуренцията за сурогатното развъждане на храни от прилежащи нам балкански страни, то страната ни, предвид на разположението си, може да предложи съпътстващи услуги като складирането и превозването на създадените в района храни.
А добър образец за партньорство в този аспект към този момент съществува: Саудитска Арабия строи цех за фураж в Шумен.
Да, цех за фураж не звучи толкоз героичен и напоително като да вдигнеш македонския Брутният вътрешен продукт, напивайки се до Охридското езеро. Но за разлика от балканския вектор на българската външна политика, то арабският подобен не изисква вложения, а дава опция за такива. И в случай че по отношение на Балканите ние можем да водим политическа, то по отношение на арабския свят би трябвало да вършим икономическа дипломация.
Македонското девойче е хубаво, но една камила може да носи повече.
Един път, тя се засилва. Може би отличителната линия на третия кабинет на Бойко Борисов по отношение на предходните му два се крие точно в нарасналата външно-политическа интензивност. Удобен случай за това бе и българското председателство на Съвета на Европейския съюз (ЕС), което даде спомагателен тласък и естрада за активност в тази посока.
Но могат да бъдат посочени и други начинания. Например регулярните срещи от Балканския формат (България, Румъния, Гърция, Сърбия), чийто главен акцент е пътната и енергийна интеграция на упоменатите страни. Или пък срещата за изглаждане на връзките сред Европейски Съюз и Република Турция, състояла се през месец март предходната година във Варна. Тогава българската страна бе хазаин на ръководителя на Европейския съвет Доналд Туск, на ръководителя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и на президента на южната ни съседка Реджеп Ердоган.
Втори път, паралелно на нарасналата интензивност, българската външната политика доби и един явен фокус - Северна Македония и Западните Балкани. Този вектор на дипломация не е нов, само че бе оправдан. Той е аргументиран от явни исторически аргументи, които надали имат потребност от аргументиране. Но по този начин или другояче, България съумя да употребява ротационното си председателство на Съвета на Европейски Съюз, с цел да направи следните неща:
1) да вплете в дневния ред на Европейски Съюз тематиката за интеграцията на Западните Балкани в НАТО и ЕС;
2) да изясни и " облече " тази интеграция в разумен и работещ език (споделената полза от инфраструктурната свързаност);
3) да отбрани българския народен интерес, обвързван с това сред страната ни и Северна Македония да няма " твърда " граница.
България направи всичко това макар немската сдържаност, макар френската песимистичност и макар съветската недоброжелателност.
Знаем, че една победа и триумф имат доста татковци и майки, само че точно България бе родителското тяло, което с доброжелателната, поредната и търпеливата си позиция съумя да сътвори такава атмосфера, че да направи допустимо подписването на Споразумението от Преспа сред Северна Македония и Гърция. В същото време, несъмнено, продължаващото напрежение сред Косово и Сърбия е сиротно.
Разбираемо е, че балканският вектор на външно-политическа интензивност на България е значим. Но доколкото го разрешават качествата на страната, тя не би трябвало да изпуска опциите, които се откриват в други геополитически плоскости. Още повече когато тези дипломатически хоризонти откриват благоприятни условия за стопански изгоди на България.
Такъв външно-политически вектор на страната съставлява арабският свят. Присъствието на министър-председателя Бойко Борисов на срещата на върха на Европейски Съюз и Лигата на арабските страни в Египет дава мотив за някои размисли в тази тенденция.
Арабският свят, несъмнено, не е чужд периметър за българската икономическа и дипломатическа активност. Най-общо казано, съществуващите връзки на България с страните от Близкия изток и Северна Африка могат да се сведат до следните тематики:
1) бежанският и мигрантски поток, в чийто разцвет преди две-три години в това число България се оказа по пътя на тези човешки потоци;
2) търговията на българско оръжие с страни от района (по данни от 2017-та година Саудитска Арабия и Ирак са двете страни, на които страната продава най-вече военно оборудване);
3) радикализирането на български роми и други капсулирани общности в България (следствие на обезпеченото финансиране и " школуване " от НПО-та, свързани с страни от арабския свят).
По отношение на мигрантския поток, то неговите балкански направления към този момент са като цяло парирани, главно с помощта на " бежанската договорка ", подписана преди години сред Европейски Съюз и Турция (затова и този поток се преориентира в посока Либия - Италия). А по отношение на неочакваното, само че проведено боговдъхновение на български роми да се разпознават със сунитската умма, българската страна, поемайки издръжката на главните вероизповедания, в действителност пресича техните различни източници за финансиране и въздействие (от саудитските НПО-та до турския Дианет).
Но да редуцираме връзките си с арабския свят до мигранта, уахабита и Калашника би било неточност. Има най-малкото други две плоскости на връзки с страните от Близкия Изток и Северна Африка, които не са експлоатирани от държавното управление.
Първата е обвързвана с новооткритите естествени запаси в Източното Средиземноморие и респективно планът EastMed Pipeline, който ще мине през Гърция (от Израел към Италия). Този план би бил спомагателна алтернатива за зареждане на газовия хъб " Балкан " (имащ към този момент съветски - " Турски поток ", и азербайджански - TANAP, варианти за доставки). Разбира се, би трябвало да се регистрира, че не всичко е безпрепятствено пред EastMed Pipeline, защото в плана има опасности, свързани с оспорването на териториалните води (съответно и залежите под тях) сред страните от Източното Средиземноморие (Израел, Ливан, Турция, Гърция и Кипър).
Втората повърхност касае опцията България да се трансформира в " изнесен " център за развъждане и извличане на храни. Нека да дадем образец с Обединените арабски емирства (ОАЕ), които имат едвам 5% обработваема земя и внасят към 90% от храните, които употребяват. Емиратите към този момент направиха такива вложения - да го назовем сурогатно развъждане на храни - в редица страни, в това число в Сърбия и Румъния. Т.е. България изостава в този параграф, макар че е налице интерес от ОАЕ: в края на предходната година тук бе министърът на продоволствената им сигурност, Мариам ал Мехаири, която в прав текст сподели, че Емиратите търсят зърно и фураж. Техните дипломати пък споделят, че вложенията, свързани с продоволствена им сигурност, не " биха били приключени без сърцето на Балканите - България " (стратегията им включва България, паралелно на Сърбия, Румъния и Украйна).
Според специалистите обаче съществуват спънки, които спъват евентуални вложения в тази сфера. Една такава е, че собствеността на българските земи е " раздробена ", в резултат на което ние губим конкурентно преимущество по отношение на Сърбия и Румъния, където собствеността на земите и площите е по-скоро крупна, а тяхното ръководство е по-концентрирано. Втората спънка е, че към момента не е подписано съглашение за взаимна отбрана на вложенията (своеобразна " застраховка " за инвеститора).
Въпреки тези проблеми, България може да предложи положителни благоприятни условия в преработващата индустрия (млекопреработване и месопреработване), не престават специалистите. И в случай че губим конкуренцията за сурогатното развъждане на храни от прилежащи нам балкански страни, то страната ни, предвид на разположението си, може да предложи съпътстващи услуги като складирането и превозването на създадените в района храни.
А добър образец за партньорство в този аспект към този момент съществува: Саудитска Арабия строи цех за фураж в Шумен.
Да, цех за фураж не звучи толкоз героичен и напоително като да вдигнеш македонския Брутният вътрешен продукт, напивайки се до Охридското езеро. Но за разлика от балканския вектор на българската външна политика, то арабският подобен не изисква вложения, а дава опция за такива. И в случай че по отношение на Балканите ние можем да водим политическа, то по отношение на арабския свят би трябвало да вършим икономическа дипломация.
Македонското девойче е хубаво, но една камила може да носи повече.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ