Как изчезнало робството в Европа?
През първите епохи сл. Хр. иго съществувало в цяла Европа. Икономиката на Римската империя функционирала основно посредством рабски труд, робите били главната работна мощ в латифундиите, каменоломните и т. н. Общинските, както ги назовават през днешния ден, служащи в Рим също били плебеи – те обслужвали водопроводните и канализационните системи, ремонтирали пътища и мостове.
В богатите къщи плебеи правили всички домашен работи, учели и отглеждали деца, били секретари и пълномощници на притежателя си по бизнес-въпроси. Въпреки, че статутът на всички римски плебеи бил идентичен от позиция на закона, ситуацията на тога в дома на патриция и на този в селската плантация – латифундията, естествено, било просто несравнимо. Напълно обособена категория плебеи били гладиаторите – официално също плебеи, в по-късните епохи на римската история те се трансформират в публичното схващане в нещо като актуалните първенци и естрадни звезди.
В другите цивилизовани страни от това време робството не се различавало доста от римското. Сред варварските нации то също било налице, въпреки и не толкоз развито. Когато в края на първото хилядолетие сл. Хр. писмени закони почнали да се появяват даже измежду предходните диви уелсци, в тях към този момент имало разпореждания по отношение на статута на робите. Такива алинеи имало и в немските кодекси, в законите на вестготите и т. н. По предписание в тези неримски общества хората ставали плебеи по две съществени аргументи – или след пленяване в борба, или заради тежки задължения. При това дългът би могъл да бъде образуван и заради невъзможността да се заплати някаква санкция за нарушаване на закона.
Християнската вяра, зародила през I в. сл. Хр., интензивно се разпространявала и измежду робите. Когато тя станала публична в Римската империя, доста църковни водачи почнали да поставят старания, с цел да облекчат тяхната орис. Без да отхвърлят робството по принцип като обществен институт, те насърчавали приемането на закони, ограничаващи произвола и жестокостта към робите.
Някои авторитетни хора от Ранното Средновековие сами били плебеи в предишното. Например, свети Патрик, покръстителят на Ирландия, изживял плен и иго. Робиня била по едно време и кралицата на франките Батилда, брачна половинка на крал Хлодвиг II, управлявал страната на Меровингите. След като станала кралица-регентка, тя забранила търговията с роби-християни. След норманското завземане на Англия също било неразрешено заробването на християни. Въпреки това, в случай че се съди по така наречен „ Книга на Съдния ден “ – първото централизирано броене на популацията в историята на този остров, което новите управляващи провели 20 години по-късно, към 10% от британските християни оставали плебеи.
През последния век от съществуването на Западната Римска империя робството в нея последователно се трансформирало в робство. Робите били прехвърляни в статут на „ колони “ – т.е., селяни-арендатори. Те не можели по своя воля да напущат имота, който обработвали и върху който се намира домът им. Но в това време не били благосъстоятелност на притежателя на тази земя и това ги отличавало от робите.
Забраната за заробване на християни и търговията с роби-християни била призната в доста европейски страни. Например в града-държава Венеция сходна възбрана била въведена през VIII век. Това било значимо, тъй като венецианските търговци били най-големите търговци на плебеи през Средновековието. Независимо от възбраната обаче, във Венеция търговията с роби-християни продължавала през цялото това време. Известно е, че когато през ХІІІ век татаро-монголите заробили големи маси хора в Русия, Полша и Чехия, цената на един роб-християнин на венецианските пазари била по-ниска от цената на връзка кромид лук.
През VІІІ и ІХ век кралете от династията на Каролингите издавали специфични позволения на венециански търговци да прекарват кервани със заробени девствени момичета-християнки от Андалусия към арабските владения в Северна Африка. Освен това, защото венецианците интензивно търгували с ислямските страни, търговията с мюсюлмански плебеи във Венеция също била неразрешена. Тази възбрана обаче, за разлика от отношението към робите-християни, се спазвала строго. В ислямските страни също била неразрешена търговията с роби-мюсюлмани, по тази причина робите в тях по предписание идвали от християнските и езическите нации.
Нашествията на викингите, а по-късно и на татаро-монголите, дали нов подтик на търговията с плебеи в Европа. Завоевателите трябвало някъде да „ пласират “ робите-християни, по тази причина ги продавали на търговците на плебеи, които, естествено, не били християни. Повечето от тях били купувани в „ Ал-Андалус “, ислямска страна в настояща Испания. Оттам на собствен ред мнозина били изпращани по робските пазари на Северна Африка.
В същото време личните селяни на европейските феодали – по този начин наречените „ серви “, в началото били близки до плебеи по общественото си състояние. Но последователно те станали първо крепостни, а по-късно и свободни наематели. Тоест, ситуацията им станало почти като това на римските колони.
Робството в Европа до края на І хилядолетие сл. Хр. се трансформирало в волност на богатите, които желали да имат плебеи за домашни прислужници. Но към края на Средновековието ще стартира по този начин нареченото „ вторично закрепостяване ” на селяните.
С началото на Ренесанса римските папи издавали постоянно були против търговията с плебеи от Африка, като заплашвали с отделяне от Църквата – само че робството и крепостното право в Стария свят изчезнали едвам през ХІХ век.
–
