Будителите на Хасково: Стойчо Марчев- индустриалец и дарител
През първата половина на ХХ в. хасковският икономически живот се свързвал в огромна степен с името на фабриканта Стойчо Марчев. Неговата индустриална и комерсиална активност била ориентирана към произвеждане и търговия на сусамово и слънчогледово масло и тахан. Наследил занаята от татко си, той съумял да сътвори първата съвременна фабрика за растителни масла в Хасково. За своя витален път и сполучливата си индустриална и комерсиална активност, Стойчо Марчев споделя в собственоръчно написаната си през 1938 година автобиография, която се съхранява във фонда на Хасковския исторически музей.
Още през 1892 година, едвам 13-годишен, Стойчо Марчев към този момент работел в яхнаджийницата на татко си като общ служащ, само че бързо проумял, че разковничето на триумфа се крие в навременното въвеждане на новостите и техническите усъвършенствания на индустриалния развой. Неговите разбирания за промени били в цялостно несъгласие с бащиния ред в работилницата, натрапен през годините. През 1902 година, решен да сътвори съвременна работилница и сърдит на татко си поради неотстъпчивостта му, 23-годишният юноша напуснал дома си, с цел да обикаля два месеца по-големите и съвременни маслобойни в страната, разглеждал ги и събирал потребен опит и информация. По-късно в своята автобиография той отбелязал: „ Имах усещания за всички маслобойни за бял тахан и взех поука и познание, запознавания и изгода от тая обиколка, която продължи близо 2 месеца ноември и декември 1902 г…. ” След като се завърнал в Хасково, той бил твърдо решен да стартира независимо произвеждане, като приложи в деяние видяното в най-модерните яхнаджийници.
През 1903 година Стойчо Марчев се оженил за Кица Паскал Сотирова и почнал независим бизнес, с незначителен капитал от 3000 лева Закупил място в центъра на града в съседство с парцела на татко си и почнал да строи своя къща и работилница. Първата яхнаджийница на Ст. Марчев не се различавала доста от към този момент съществуващите в района – обикновен механизъм с два мелнични камъка, задвижван с конска мощ. За да уплътнява сезонното работно време, той за първи път в сектора въвел двусменна работа. Това, което отличавало откритата от Ст. Марчев яхнаджийница от съществуващите до тогава, били по-широките и по-чисти пространства, в които от огромните прозорци навлизала повече светлина. Отделните индустриални уреди били ситуирани в работилницата, съгласно последователността на софтуерния развой: измиване на семената в дървени каци, сменени по-късно с железобетонни корита, преместване на измитите семена във фурната, където се изпичали при избрана температура и мелене с мелничен механизъм до приемане на гъста каша ‒ тахан, от който се произвеждал шарлан. Следвало преваряване на тахана в огромен меден котел, а готовата примес се поставяла в дървена винтова преса, която изцеждала и отделяла маслото. По-късно дървената преса била сменена с желязна. С такава, към момента примитивна и остаряла технология, Ст. Марчев сложил през 1909 година началото на своята фабрика. Наследявайки занаята от татко си, той посочил непрестанен блян към рационализация и внедряване на механически нововъведения, с цел да направи процеса по-ефективен и по-облекчен откъм труд. В Хасковския исторически музей са непокътнати две фотоси на яхнаджийницата на Ст. Марчев. На тях се виждат част от пространствата и работилницата с каменната мелница за сусамово масло, движена от коне.
Производственият развой, който фабрикантът описал по-късно в анкетата за признание на предприятието по Закона за поощряване на локалната промишленост, бил придружаван от излишък – кюспе. Той отпадал от пресувания материал, само че съдържал висок % неизползваемо масло, което било загуба за производителя, само че Ст. Марчев го продавал за храна на добитъка и по този метод оползотворявал отпадъка и печелел от него.
С сила и деятелност, Ст. Марчев бързо натрупал първите си капитали и съумял да вкара някои механически промени в работилницата, за което самият той написа в автобиографията си: „ В следствие купих едно моторче, 9 конски сили – британско, поръчано напряко от Англия, направих и желязна преса, само че след това я замених с британска хидравлическа и по този начин от ден дневно правех усъвършенстване, като разширих много работата и почна да ми става тясно. ”
Когато през 1911 година, единствено две години от началото на своята активност, Ст. Марчев се опитал да получи плануваните отстъпки по Закона за поощряване на локалната промишленост в производството на олио, срещнал отвод от страна на държавните институции. Оказало се, че не бил извършил наложителното условия – вложенията за съоръжение на производството му да надвишават 20 хиляди лева Младият и упорит производител не се отказал и направил действия да закупи машини за съоръжение на производството си за над 20 хиляди лева
Пак през същата 1911 година той изпратил писмо с искане до Министерството на търговията да му бъде позволено произвеждане на всички типове растителни масла и да употребява облекченията на закона. Отново му било отказано, само че и това не го спряло, а потърсил помощта на своя съгражданин, съпартиец и другар доктор Никола Радев, който да му ходатайства и поддържа пред министъра на търговията. За да разшири производството си и да го направи целогодишно, хасковският фабрикант почнал да внася сусам от Турция.
Избухването на Балканската война отвело Стойчо Марчев в редовете на българската войска. Неговото мястото във компанията заела брачната половинка му Кица, която била не по-малко енергична и предприемчива. Под вещото й управление, предприятието траяло да работи на цялостни обороти.
Настъпилите след Балканската война икономически условия се оказали изключително удобни за маслопроизводителите. В началото на второто десетилетие на ХХ в. Ст. Марчев купил 10 дка място, с концепцията да построи върху него съвременна фабрика. През 1914 година той почнал строителството и по едно и също време с това купил нови индустриални машини и огромен парен мотор. Извършените промени и модернизации му дали опция да записва в съда индустриално дружество с най-модерната за това време техника, което той отбелязал в своята автобиография: ”…Застроих с циментови блокове здание за фабрика, с нови машини и огромна парна машина за мотор и пара и по този начин разширих доста работата на шарлан, бял тахан… ”
Упорито и поредно индустриалецът изграждал през годините своето произвеждане по европейски модел, за което евентуално имали значение и постигнатите положителни облаги. Насочил напълно вниманието си към разширение и модернизиране на производството, той се стремял да редуцира колкото се може повече индустриалните си разноски. Когато през 1915 година по Закона за общинските данъци станало ясно, че би трябвало да заплати избрания му висок налог, фабрикантът незабавно възразил пред Министерството на финансите, като показал, че се употребява от Закона за поощряване на промишлеността в България.
През 1918 година маслопроизводителите в България се изправили пред съществени компликации, основани с новите държавни разпореждания, произлизащи от окупацията на страната, които забранявали потреблението на български маслодайни семена в маслопроизводството. Това означавало прекъсване на производството. Изходът от сложната обстановка бил в предварителното изкупуване на повече семена. Ст. Марчев внесъл известно количество сусам от Турция, само че не след дълго фабриката останала без работа, а наложената възбрана не разрешавала обработката на български семена. Тогава той още веднъж се обърнал за поддръжка към доктор Радев, като изразил пред него недоволството си от позициите на Министерството на търговията и индустрията: ”Наместо да предизвиква локалната промишленост, да дава подпомагане за нейното развиване, те правят противното. Позволяват да се внася от Турция шарлан и да се продава по-скъпо от което страда популацията, когато в случай че разрешават да се работи тук ще имаме доста по-хубав и на ниска цена шарлан ”. Въпреки енергичните му действия пред министерството, през 1919 година държавната институция удостоверила мнението си: „ Засега фабриката Ви няма да бъде употребена за преправяне на маслодайни семена ”.
През годините на Първата международна война, наред с маслодобивното си дружество, Ст. Марчев развил сполучливо забележителна комерсиална активност в съдружничество със Соломон Голдман и х.Русю Николов от Хасково. Дружеството търгувало с разнообразни локални и вносни артикули ‒ сапун, шевни машини, плетачни и шевни игли, плетачни машини, анасон, ечемик, пшеница, ръж, царевица, леблебия, връв, мебели, захар, въжета, лопати, керемиди, елементи за каруци, кашкавал, пашкули и други В основаната комерсиална компания Ст. Марчев взел участие с 50% от началния капитал – 2500 лева, Соломон Голдман с 30 % ‒ 1500 лева и х.Русю Николов с 20 % ‒ 1000 лева Дейността си компанията осчетоводявала в специфична комерсиална книга. Опитен търговец, Ст. Марчев бързо открил преимуществото на съдействието, което давало опция за сливане на капитали и разпределение освен на облагите, само че и на загубите и разноските, по-добрата пазарна информация и прочие Търговската компания осъществила положителни облаги от покупко-продажба на разнообразни артикули. В началото на 1919 година единият съучастник ‒ Соломон Голдман напуснал компанията, а другите двама изкупили неговите дялове и се договорили активите и пасивите да бъдат трансферирани върху Ст. Марчев, от чието име отсега нататък да се прави цялата активност. Фирмата била печеливша и в края на 1919 година регистрираната чистата облага възлизала на 26 402 лева, а при започване на 1921 година тя достигнала 40 557 лева Ст. Марчев траял да работи в съдружничество и през идващите години. През 1920 година той бил един от най-големите инвеститори на капитал и член на УС на учреденото в Хасково Дружество за употреба на маришки каменни въглища и изграждане на железопътната линия гара Раковски – Момчилград с 6 млн. лева уставен капитал.
Печалбите от производството и търговията с масла и други артикули Ст. Марчев влагал в предприятието, строителство на здания, складови пространства и прочие Неговата активност била значима част в развиването на локалния икономически живот през 20-те и изключително през 30-те години. Кипящ от сила и отворен за разнообразни индустриални хрумвания, фабрикантът насочвал търговско-индустриалните си ползи и към разнообразни производства. През всичките години на своята дейна активност, преуспяващият хасковски фабрикант увеличавал с твърдоглав труд размера и цената на недвижимата си благосъстоятелност и влагал капитали в разнообразни икономически обединявания. Израснал като огромен фабрикант в Южна България, получил признанието на индустриалните среди, още при започване на 20-те години, до гибелта си Ст. Марчев бил автентичен член на Пловдивската комерсиално индустриална камара, а от началото на 30-те години и член на Съюза на българските индустриалци.
След войните, макар претърпените две национални произшествия, стопанските и политически промени основали положителни благоприятни условия за развиването на тютюневата, копринената промишленост и производствата на растителни масла. В тези години фабриката на Ст. Марчев за произвеждане на растителни масла била в положение да отговори на все по-високите пазарни изисквания. Наред с въведените до тогава нови технологии и машини, фабрикантът почнал да употребява като суровина други маслодайни семена и преди всичко слънчогледа, поради приемания до тогава злокачествен, добиван по първичен метод сусамов шарлан. Въвеждането на слънчогледа, като съществена маслодайна просвета след 1918 година, се наложило в маслопроизводството и бързо надминало добиваните други типове растителни масла у нас. Търсенето му подтикнало земеделските стопани да усилят неговите площи. Като суровина за растително масло, слънчогледът се трансформирал в търсена и желана от маслопреработвателите, само че претендирал преустройване на съществуващите яхнаджийски работилници и тяхното модернизиране. В едно от Известията си Българската национална банка посочвала, че единствено през 1925 година в страната били създадени към 26 млн. кг растителни масла, от които 23 млн. кг от слънчоглед, а останалите 3 млн. кг били сусамово, маково и ленено масло в това число и количеството създаден тахан и установи: „ Маслената промишленост стартира да се развива бързо от войната насам. Преди това съществуваха заведения за растителни масла, само че бяха примитивни с дървени преси. След войната се сътвориха съвременни механични преси, с които процесът на създаденото масло от семената е доста по-голям, в сравнение с със старите дървени преси. ”
Въпреки многочислените компликации в следвоенния икономически живот, хасковският маслопроизводител се ориентирал прелестно в новите условия и бързо успявал да реагира на всички промени. Заради по-високата цена на сусамовото масло в съпоставяне със слънчогледовото, той не преработвал цялото купувано сусамово семе в масло, а една огромна част продавал като тахан, който се търсел на пазара и се търгувал доста добре. В същото време индустриалецът насочил вниманието си основно към производството на слънчогледово масло. Опитен производител и търговец, той добре разбирал, че е неотложно бързо да усъвършенства фабричното си съоръжение и да пригоди индустриалния развой към новия артикул.
Когато през 1921 година в Царство България се провела анкета на едрата и покровителствана промишленост, се оказало, че от посочените 18 едри растително-маслени предприятия, единствено 10 отговаряли на условията на Закона за поощряване на локалната промишленост. Предприятието на Ст. Марчев тогава към момента не влизало в листата на покровителстваните, само че неговото произвеждане било добре познато в индустриалните и комерсиалните среди.
През 1928 година продукцията на фабрика „ Извор ” към този момент била известна и необятно рекламирана на българския и турския пазар. Като се явява последовател и реформатор на бащината си яхнаджийска работилница, той я представял в рекламите като остаряла реномирана компания, учредена през 1874 година, произвеждаща растителни масла от слънчоглед, памук, сусам, анасон и бял тахан, нужни за произвеждане на халва. Вероятно по това време фабриката на Ст. Марчев към този момент отговаряла на всички условия на Закона за поощряване на локалната промишленост и получила регистрация на индустриално дружество и опцията да употребява всички привилегии на закона. Наред с производството, фабриката към този момент имала нужната документи, от която се виждат усърдно водени ясни и точни сметки в книгите за доходи и разноски, датиращи от началото на 30-те години. За реализира на по-големи облаги, Ст. Марчев се стремял да изкупува огромни количества маслодайни семена, които съхранявал на склад. В същото време уголемявал продажбите на добити масла, както и продажбата на остатъка от производството, т.е. кюспето, което представлявало сериозен предмет на търговия. В стопанската рецесия, показала се при започване на 30-те години, фабриката на Ст. Марчев „ Извор ” не прекъснала индустриалната си активност, а работела с цялостен потенциал и заради положителното качество, олиото й било търсено на вътрешния пазар.
Едновременно с разширение на производството и неговата реклама, индустриалецът разгърнал необятна комерсиална активност, като провел самичък продажбите на продукцията си. Това освен допринасяло за по-бързото му процъфтяване и струпване на капитали, само че се отразявало позитивно и върху цялата комерсиална активност в града.
Освен като фабрикант и търговец, Ст. Марчев бил прочут и като деен държавник и донор, почитан от хасковското поданство, именуван от всички „ бай Стойчо ”. През годините той дарявал средства за разнообразни дела ‒ за създаване на паметника на 10-и пехотен родопски полк в центъра на града, за подкрепяне на популацията след огромното земетресение през 1928 година за възобновяване на жилищата и в духа на времето, дарил огромна икона и църковна утвар на хасковските църкви.
Наред с дейната си индустриална и комерсиална активност Стойчо и Кица Марчеви на драго сърце организирали, дружно със свои близки и другари, летни почивки. Най-често пътували с коли по разнообразни красиви места в страната със фамилията на Т. Патков. Съпругите на двамата индустриалци стояли постоянно в основата на фамилните тържества и визити на български курорти.
Големият хасковски фабрикант умрял през 1943 година, като малко преди този момент, със брачната половинка си Кица решили да дарят извоюваните с доста труд през целия си живот парцели и пари на родния си град за изгода на всички. На 8 август 1938 година в нотариално наследство били изброени 9 солидни здания (къщи, фабрика, работилница, складове), ситуирани на 7500 кв. м в кв. „ Войводски ” и в кв. 31, в центъра на града. Волята на донорите била приходите от недвижимия парцел да се употребяват за градеж и прехрана на техническо-занаятчийско учебно заведение, което да носи името „ Стойчо и Кица Марчеви “ и на издаваните дипломи да стои същото име. Общината се задължавала да продаде комерсиалните артикули, които се намирали на склад и от събраната сума да изплати отговорностите му, 40 % да даде на жена му, 5 % на сиропиталище „ Св. Иван Рилски “ – Хасково; 5 % на старопиталище „ Утеха “, 5 % на ч-ще „ Заря “ за основаване на фонд за надстройка на читалището, 5 % на Благотворително офицерско д-во „ Родопи “ за фонд за изграждане на подофицерски дом. Дивидентите от акциите на стойност 300 хиляди лева, вложени в банка „ Доверие “, били избрани за прехрана на трима възпитаници в техническо-занаятчийското учебно заведение. Първи сред тях да бъдат племенниците му Стойчо Д. Попов (от Хасково) и Стойчо Ст. Велев (от Харманли).
За реализатор на наследството бил избран комитет, с присъединяване на: кмета на града, ръководителя на Общото комерсиално съдружие, ръководителя на Занаятчийското професионално съдружие, ръководителя на подофицерско д-во „ Родопи “ и шефа на техническо-занаятчийското учебно заведение. На 6-ти август 1943 година Общинският съвет на Хасково приел дарението и учредил фонд „ Стойчо Марчев Николов “.
В осъществяване на наследството общината дала парцелите чартърен, а от 1946 година се пробвала да отвори техническо учебно заведение. За тази цел, по искане на министъра на войната, новата комисия по осъществяване на наследството го трансферирала на Министерство на войната. Година и половина по-късно, строителството на учебното заведение към момента не било почнало и през месец август 1947 година наследството още веднъж било трансферирано на Министерството на промишлеността и занаятите, като го натоварила със задължението да открие учебно заведение. Училището било намерено едвам на 15 октомври 1948 година, само че не на името на Стойчо и Кица Марчеви, а като занаятчийско професионално учебно заведение. Портретът на двамата донори в никакъв случай не бил окачен на входа му, каквато била волята им. От 1951 година учебното заведение се преобразувало в колеж на името на разстреляния болшевик от с. Горски извор Т. Хубенов.
През април 1949 година общината се отказала от правото да ръководи фонда „ Стойчо Марчев Николов “ и го трансферирала на занаятчийско професионално учебно заведение. Към месец декември 1949 година капиталът на фонда възлизал на 4 762 291 лева През същата година, според новия закон за държавните парцели, недвижимите парцели на фонда минали към Жилфонд – Хасково, а паричните средства се влели в държавния бюджет. С това фондът престанал да съществува, а към момента живата брачна половинка на индустриалеца Кица Марчева останала без средства, с които да се устоя. От 1946 година, когато министерството на войната получило безплатно наследството на починалия й брачен партньор, тя останала без дом и средства и била принудена да заживее при сестра си, у фамилията на Т. Патков. През пролетта на 1949 година домът на Паткови бил избран за лишаване по Закона за отчуждаването на едрата градска благосъстоятелност. По една щастлива случайност фамилията съумяло да резервира най-малко къщата. А тогавашната брачна половинка на най-богатия хасковец Кица Марчева към този момент била в листата на общината за купони за на ниска цена самун, които се отпускали на обществено слабите поданици на града.
Дълги години дарителското дело на огромния хасковски фабрикант тънело в давност, а локалната история оставала в дълг пред неговата памет. През 80-те години, под натиска на роднини и с присъединяване на РИМ-Хасково, на централната фасада на постройката на хасковската автогара, построена на мястото, където се е намирала фабриката на Ст. Марчев, била сложена паметна плоча. След приватизацията на автогарата, новият притежател свалил плочата и по този метод заличил още веднъж част от паметта за Ст. Марчев. Едва през 90-те години името и делото на индустриалеца Стойчо Марчев и неговата брачна половинка Кица Марчева намерили справедливо място в историческата памет на града, а най-старото техническо учебното заведение възстановило своето име „ СТОЙЧО И КИЦА МАРЧЕВИ ” в осъществяване на наследството.
Автор: доктор Веселина Узунова
Гл. организатор в РИМ Хасково
Още през 1892 година, едвам 13-годишен, Стойчо Марчев към този момент работел в яхнаджийницата на татко си като общ служащ, само че бързо проумял, че разковничето на триумфа се крие в навременното въвеждане на новостите и техническите усъвършенствания на индустриалния развой. Неговите разбирания за промени били в цялостно несъгласие с бащиния ред в работилницата, натрапен през годините. През 1902 година, решен да сътвори съвременна работилница и сърдит на татко си поради неотстъпчивостта му, 23-годишният юноша напуснал дома си, с цел да обикаля два месеца по-големите и съвременни маслобойни в страната, разглеждал ги и събирал потребен опит и информация. По-късно в своята автобиография той отбелязал: „ Имах усещания за всички маслобойни за бял тахан и взех поука и познание, запознавания и изгода от тая обиколка, която продължи близо 2 месеца ноември и декември 1902 г…. ” След като се завърнал в Хасково, той бил твърдо решен да стартира независимо произвеждане, като приложи в деяние видяното в най-модерните яхнаджийници.
През 1903 година Стойчо Марчев се оженил за Кица Паскал Сотирова и почнал независим бизнес, с незначителен капитал от 3000 лева Закупил място в центъра на града в съседство с парцела на татко си и почнал да строи своя къща и работилница. Първата яхнаджийница на Ст. Марчев не се различавала доста от към този момент съществуващите в района – обикновен механизъм с два мелнични камъка, задвижван с конска мощ. За да уплътнява сезонното работно време, той за първи път в сектора въвел двусменна работа. Това, което отличавало откритата от Ст. Марчев яхнаджийница от съществуващите до тогава, били по-широките и по-чисти пространства, в които от огромните прозорци навлизала повече светлина. Отделните индустриални уреди били ситуирани в работилницата, съгласно последователността на софтуерния развой: измиване на семената в дървени каци, сменени по-късно с железобетонни корита, преместване на измитите семена във фурната, където се изпичали при избрана температура и мелене с мелничен механизъм до приемане на гъста каша ‒ тахан, от който се произвеждал шарлан. Следвало преваряване на тахана в огромен меден котел, а готовата примес се поставяла в дървена винтова преса, която изцеждала и отделяла маслото. По-късно дървената преса била сменена с желязна. С такава, към момента примитивна и остаряла технология, Ст. Марчев сложил през 1909 година началото на своята фабрика. Наследявайки занаята от татко си, той посочил непрестанен блян към рационализация и внедряване на механически нововъведения, с цел да направи процеса по-ефективен и по-облекчен откъм труд. В Хасковския исторически музей са непокътнати две фотоси на яхнаджийницата на Ст. Марчев. На тях се виждат част от пространствата и работилницата с каменната мелница за сусамово масло, движена от коне.
Производственият развой, който фабрикантът описал по-късно в анкетата за признание на предприятието по Закона за поощряване на локалната промишленост, бил придружаван от излишък – кюспе. Той отпадал от пресувания материал, само че съдържал висок % неизползваемо масло, което било загуба за производителя, само че Ст. Марчев го продавал за храна на добитъка и по този метод оползотворявал отпадъка и печелел от него.
С сила и деятелност, Ст. Марчев бързо натрупал първите си капитали и съумял да вкара някои механически промени в работилницата, за което самият той написа в автобиографията си: „ В следствие купих едно моторче, 9 конски сили – британско, поръчано напряко от Англия, направих и желязна преса, само че след това я замених с британска хидравлическа и по този начин от ден дневно правех усъвършенстване, като разширих много работата и почна да ми става тясно. ”
Когато през 1911 година, единствено две години от началото на своята активност, Ст. Марчев се опитал да получи плануваните отстъпки по Закона за поощряване на локалната промишленост в производството на олио, срещнал отвод от страна на държавните институции. Оказало се, че не бил извършил наложителното условия – вложенията за съоръжение на производството му да надвишават 20 хиляди лева Младият и упорит производител не се отказал и направил действия да закупи машини за съоръжение на производството си за над 20 хиляди лева
Пак през същата 1911 година той изпратил писмо с искане до Министерството на търговията да му бъде позволено произвеждане на всички типове растителни масла и да употребява облекченията на закона. Отново му било отказано, само че и това не го спряло, а потърсил помощта на своя съгражданин, съпартиец и другар доктор Никола Радев, който да му ходатайства и поддържа пред министъра на търговията. За да разшири производството си и да го направи целогодишно, хасковският фабрикант почнал да внася сусам от Турция.
Избухването на Балканската война отвело Стойчо Марчев в редовете на българската войска. Неговото мястото във компанията заела брачната половинка му Кица, която била не по-малко енергична и предприемчива. Под вещото й управление, предприятието траяло да работи на цялостни обороти.
Настъпилите след Балканската война икономически условия се оказали изключително удобни за маслопроизводителите. В началото на второто десетилетие на ХХ в. Ст. Марчев купил 10 дка място, с концепцията да построи върху него съвременна фабрика. През 1914 година той почнал строителството и по едно и също време с това купил нови индустриални машини и огромен парен мотор. Извършените промени и модернизации му дали опция да записва в съда индустриално дружество с най-модерната за това време техника, което той отбелязал в своята автобиография: ”…Застроих с циментови блокове здание за фабрика, с нови машини и огромна парна машина за мотор и пара и по този начин разширих доста работата на шарлан, бял тахан… ”
Упорито и поредно индустриалецът изграждал през годините своето произвеждане по европейски модел, за което евентуално имали значение и постигнатите положителни облаги. Насочил напълно вниманието си към разширение и модернизиране на производството, той се стремял да редуцира колкото се може повече индустриалните си разноски. Когато през 1915 година по Закона за общинските данъци станало ясно, че би трябвало да заплати избрания му висок налог, фабрикантът незабавно възразил пред Министерството на финансите, като показал, че се употребява от Закона за поощряване на промишлеността в България.
През 1918 година маслопроизводителите в България се изправили пред съществени компликации, основани с новите държавни разпореждания, произлизащи от окупацията на страната, които забранявали потреблението на български маслодайни семена в маслопроизводството. Това означавало прекъсване на производството. Изходът от сложната обстановка бил в предварителното изкупуване на повече семена. Ст. Марчев внесъл известно количество сусам от Турция, само че не след дълго фабриката останала без работа, а наложената възбрана не разрешавала обработката на български семена. Тогава той още веднъж се обърнал за поддръжка към доктор Радев, като изразил пред него недоволството си от позициите на Министерството на търговията и индустрията: ”Наместо да предизвиква локалната промишленост, да дава подпомагане за нейното развиване, те правят противното. Позволяват да се внася от Турция шарлан и да се продава по-скъпо от което страда популацията, когато в случай че разрешават да се работи тук ще имаме доста по-хубав и на ниска цена шарлан ”. Въпреки енергичните му действия пред министерството, през 1919 година държавната институция удостоверила мнението си: „ Засега фабриката Ви няма да бъде употребена за преправяне на маслодайни семена ”.
През годините на Първата международна война, наред с маслодобивното си дружество, Ст. Марчев развил сполучливо забележителна комерсиална активност в съдружничество със Соломон Голдман и х.Русю Николов от Хасково. Дружеството търгувало с разнообразни локални и вносни артикули ‒ сапун, шевни машини, плетачни и шевни игли, плетачни машини, анасон, ечемик, пшеница, ръж, царевица, леблебия, връв, мебели, захар, въжета, лопати, керемиди, елементи за каруци, кашкавал, пашкули и други В основаната комерсиална компания Ст. Марчев взел участие с 50% от началния капитал – 2500 лева, Соломон Голдман с 30 % ‒ 1500 лева и х.Русю Николов с 20 % ‒ 1000 лева Дейността си компанията осчетоводявала в специфична комерсиална книга. Опитен търговец, Ст. Марчев бързо открил преимуществото на съдействието, което давало опция за сливане на капитали и разпределение освен на облагите, само че и на загубите и разноските, по-добрата пазарна информация и прочие Търговската компания осъществила положителни облаги от покупко-продажба на разнообразни артикули. В началото на 1919 година единият съучастник ‒ Соломон Голдман напуснал компанията, а другите двама изкупили неговите дялове и се договорили активите и пасивите да бъдат трансферирани върху Ст. Марчев, от чието име отсега нататък да се прави цялата активност. Фирмата била печеливша и в края на 1919 година регистрираната чистата облага възлизала на 26 402 лева, а при започване на 1921 година тя достигнала 40 557 лева Ст. Марчев траял да работи в съдружничество и през идващите години. През 1920 година той бил един от най-големите инвеститори на капитал и член на УС на учреденото в Хасково Дружество за употреба на маришки каменни въглища и изграждане на железопътната линия гара Раковски – Момчилград с 6 млн. лева уставен капитал.
Печалбите от производството и търговията с масла и други артикули Ст. Марчев влагал в предприятието, строителство на здания, складови пространства и прочие Неговата активност била значима част в развиването на локалния икономически живот през 20-те и изключително през 30-те години. Кипящ от сила и отворен за разнообразни индустриални хрумвания, фабрикантът насочвал търговско-индустриалните си ползи и към разнообразни производства. През всичките години на своята дейна активност, преуспяващият хасковски фабрикант увеличавал с твърдоглав труд размера и цената на недвижимата си благосъстоятелност и влагал капитали в разнообразни икономически обединявания. Израснал като огромен фабрикант в Южна България, получил признанието на индустриалните среди, още при започване на 20-те години, до гибелта си Ст. Марчев бил автентичен член на Пловдивската комерсиално индустриална камара, а от началото на 30-те години и член на Съюза на българските индустриалци.
След войните, макар претърпените две национални произшествия, стопанските и политически промени основали положителни благоприятни условия за развиването на тютюневата, копринената промишленост и производствата на растителни масла. В тези години фабриката на Ст. Марчев за произвеждане на растителни масла била в положение да отговори на все по-високите пазарни изисквания. Наред с въведените до тогава нови технологии и машини, фабрикантът почнал да употребява като суровина други маслодайни семена и преди всичко слънчогледа, поради приемания до тогава злокачествен, добиван по първичен метод сусамов шарлан. Въвеждането на слънчогледа, като съществена маслодайна просвета след 1918 година, се наложило в маслопроизводството и бързо надминало добиваните други типове растителни масла у нас. Търсенето му подтикнало земеделските стопани да усилят неговите площи. Като суровина за растително масло, слънчогледът се трансформирал в търсена и желана от маслопреработвателите, само че претендирал преустройване на съществуващите яхнаджийски работилници и тяхното модернизиране. В едно от Известията си Българската национална банка посочвала, че единствено през 1925 година в страната били създадени към 26 млн. кг растителни масла, от които 23 млн. кг от слънчоглед, а останалите 3 млн. кг били сусамово, маково и ленено масло в това число и количеството създаден тахан и установи: „ Маслената промишленост стартира да се развива бързо от войната насам. Преди това съществуваха заведения за растителни масла, само че бяха примитивни с дървени преси. След войната се сътвориха съвременни механични преси, с които процесът на създаденото масло от семената е доста по-голям, в сравнение с със старите дървени преси. ”
Въпреки многочислените компликации в следвоенния икономически живот, хасковският маслопроизводител се ориентирал прелестно в новите условия и бързо успявал да реагира на всички промени. Заради по-високата цена на сусамовото масло в съпоставяне със слънчогледовото, той не преработвал цялото купувано сусамово семе в масло, а една огромна част продавал като тахан, който се търсел на пазара и се търгувал доста добре. В същото време индустриалецът насочил вниманието си основно към производството на слънчогледово масло. Опитен производител и търговец, той добре разбирал, че е неотложно бързо да усъвършенства фабричното си съоръжение и да пригоди индустриалния развой към новия артикул.
Когато през 1921 година в Царство България се провела анкета на едрата и покровителствана промишленост, се оказало, че от посочените 18 едри растително-маслени предприятия, единствено 10 отговаряли на условията на Закона за поощряване на локалната промишленост. Предприятието на Ст. Марчев тогава към момента не влизало в листата на покровителстваните, само че неговото произвеждане било добре познато в индустриалните и комерсиалните среди.
През 1928 година продукцията на фабрика „ Извор ” към този момент била известна и необятно рекламирана на българския и турския пазар. Като се явява последовател и реформатор на бащината си яхнаджийска работилница, той я представял в рекламите като остаряла реномирана компания, учредена през 1874 година, произвеждаща растителни масла от слънчоглед, памук, сусам, анасон и бял тахан, нужни за произвеждане на халва. Вероятно по това време фабриката на Ст. Марчев към този момент отговаряла на всички условия на Закона за поощряване на локалната промишленост и получила регистрация на индустриално дружество и опцията да употребява всички привилегии на закона. Наред с производството, фабриката към този момент имала нужната документи, от която се виждат усърдно водени ясни и точни сметки в книгите за доходи и разноски, датиращи от началото на 30-те години. За реализира на по-големи облаги, Ст. Марчев се стремял да изкупува огромни количества маслодайни семена, които съхранявал на склад. В същото време уголемявал продажбите на добити масла, както и продажбата на остатъка от производството, т.е. кюспето, което представлявало сериозен предмет на търговия. В стопанската рецесия, показала се при започване на 30-те години, фабриката на Ст. Марчев „ Извор ” не прекъснала индустриалната си активност, а работела с цялостен потенциал и заради положителното качество, олиото й било търсено на вътрешния пазар.
Едновременно с разширение на производството и неговата реклама, индустриалецът разгърнал необятна комерсиална активност, като провел самичък продажбите на продукцията си. Това освен допринасяло за по-бързото му процъфтяване и струпване на капитали, само че се отразявало позитивно и върху цялата комерсиална активност в града.
Освен като фабрикант и търговец, Ст. Марчев бил прочут и като деен държавник и донор, почитан от хасковското поданство, именуван от всички „ бай Стойчо ”. През годините той дарявал средства за разнообразни дела ‒ за създаване на паметника на 10-и пехотен родопски полк в центъра на града, за подкрепяне на популацията след огромното земетресение през 1928 година за възобновяване на жилищата и в духа на времето, дарил огромна икона и църковна утвар на хасковските църкви.
Наред с дейната си индустриална и комерсиална активност Стойчо и Кица Марчеви на драго сърце организирали, дружно със свои близки и другари, летни почивки. Най-често пътували с коли по разнообразни красиви места в страната със фамилията на Т. Патков. Съпругите на двамата индустриалци стояли постоянно в основата на фамилните тържества и визити на български курорти.
Големият хасковски фабрикант умрял през 1943 година, като малко преди този момент, със брачната половинка си Кица решили да дарят извоюваните с доста труд през целия си живот парцели и пари на родния си град за изгода на всички. На 8 август 1938 година в нотариално наследство били изброени 9 солидни здания (къщи, фабрика, работилница, складове), ситуирани на 7500 кв. м в кв. „ Войводски ” и в кв. 31, в центъра на града. Волята на донорите била приходите от недвижимия парцел да се употребяват за градеж и прехрана на техническо-занаятчийско учебно заведение, което да носи името „ Стойчо и Кица Марчеви “ и на издаваните дипломи да стои същото име. Общината се задължавала да продаде комерсиалните артикули, които се намирали на склад и от събраната сума да изплати отговорностите му, 40 % да даде на жена му, 5 % на сиропиталище „ Св. Иван Рилски “ – Хасково; 5 % на старопиталище „ Утеха “, 5 % на ч-ще „ Заря “ за основаване на фонд за надстройка на читалището, 5 % на Благотворително офицерско д-во „ Родопи “ за фонд за изграждане на подофицерски дом. Дивидентите от акциите на стойност 300 хиляди лева, вложени в банка „ Доверие “, били избрани за прехрана на трима възпитаници в техническо-занаятчийското учебно заведение. Първи сред тях да бъдат племенниците му Стойчо Д. Попов (от Хасково) и Стойчо Ст. Велев (от Харманли).
За реализатор на наследството бил избран комитет, с присъединяване на: кмета на града, ръководителя на Общото комерсиално съдружие, ръководителя на Занаятчийското професионално съдружие, ръководителя на подофицерско д-во „ Родопи “ и шефа на техническо-занаятчийското учебно заведение. На 6-ти август 1943 година Общинският съвет на Хасково приел дарението и учредил фонд „ Стойчо Марчев Николов “.
В осъществяване на наследството общината дала парцелите чартърен, а от 1946 година се пробвала да отвори техническо учебно заведение. За тази цел, по искане на министъра на войната, новата комисия по осъществяване на наследството го трансферирала на Министерство на войната. Година и половина по-късно, строителството на учебното заведение към момента не било почнало и през месец август 1947 година наследството още веднъж било трансферирано на Министерството на промишлеността и занаятите, като го натоварила със задължението да открие учебно заведение. Училището било намерено едвам на 15 октомври 1948 година, само че не на името на Стойчо и Кица Марчеви, а като занаятчийско професионално учебно заведение. Портретът на двамата донори в никакъв случай не бил окачен на входа му, каквато била волята им. От 1951 година учебното заведение се преобразувало в колеж на името на разстреляния болшевик от с. Горски извор Т. Хубенов.
През април 1949 година общината се отказала от правото да ръководи фонда „ Стойчо Марчев Николов “ и го трансферирала на занаятчийско професионално учебно заведение. Към месец декември 1949 година капиталът на фонда възлизал на 4 762 291 лева През същата година, според новия закон за държавните парцели, недвижимите парцели на фонда минали към Жилфонд – Хасково, а паричните средства се влели в държавния бюджет. С това фондът престанал да съществува, а към момента живата брачна половинка на индустриалеца Кица Марчева останала без средства, с които да се устоя. От 1946 година, когато министерството на войната получило безплатно наследството на починалия й брачен партньор, тя останала без дом и средства и била принудена да заживее при сестра си, у фамилията на Т. Патков. През пролетта на 1949 година домът на Паткови бил избран за лишаване по Закона за отчуждаването на едрата градска благосъстоятелност. По една щастлива случайност фамилията съумяло да резервира най-малко къщата. А тогавашната брачна половинка на най-богатия хасковец Кица Марчева към този момент била в листата на общината за купони за на ниска цена самун, които се отпускали на обществено слабите поданици на града.
Дълги години дарителското дело на огромния хасковски фабрикант тънело в давност, а локалната история оставала в дълг пред неговата памет. През 80-те години, под натиска на роднини и с присъединяване на РИМ-Хасково, на централната фасада на постройката на хасковската автогара, построена на мястото, където се е намирала фабриката на Ст. Марчев, била сложена паметна плоча. След приватизацията на автогарата, новият притежател свалил плочата и по този метод заличил още веднъж част от паметта за Ст. Марчев. Едва през 90-те години името и делото на индустриалеца Стойчо Марчев и неговата брачна половинка Кица Марчева намерили справедливо място в историческата памет на града, а най-старото техническо учебното заведение възстановило своето име „ СТОЙЧО И КИЦА МАРЧЕВИ ” в осъществяване на наследството.
Автор: доктор Веселина Узунова
Гл. организатор в РИМ Хасково
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ