Мъката на едно чудовище: Изоставих съпруга си и болния ни син
През живота си човек прави неточности, за които рано или късно съжалява. Преди доста години родих болно дете. Лекарите споделиха, че в никакъв случай няма да може да проходи и вечно ще остане в инвалидна количка. По това време моята работа беше по-добре платена, по тази причина мъжът ми остана да се грижи за сина ни, а аз изкарвах прехраната.
Всичките ни пари отиваха за лекуване и през разум не ни минаваше мисълта, че можем да имаме второ дете. Отговорността да носиш сходна тежест на плещите си, се отрази на връзките ни и в брака ни стартира да се усеща безчувственост. Любовта и романтиката, която ни свързваше, останаха надалеч в предишното. Изминаха години. Веднъж, до момента в който бях в служебна командировка, се срещнах с доста прелъстителен мъж на име Виктор.
Той беше с 10 години по-млад от мен, а аз толкоз обезверено желаех да избягам от фамилните проблеми, че го прелъстих. Така стартира моята извънбрачна връзка. В продължение на месеци двамата се срещахме скрито от погледите на любопитните сътрудници.
„ Никога не си вкъщи! Спомняш ли си, че през днешния ден е рожденият ден на сина ни? “ – един ден ме попита мъжът ми. „ Спомням си! Но нямам свободна минута! Ти си стоиш вкъщи, а аз те храня. “ – нервно изкрещях в отговор. Няколко месеца по-късно Виктор ми предложи да отпътува с него за столицата. Бях объркана и не знаех какво да му кажа. Така копнеех да напусна този изпълнен с обезсърчение и безизходност живот. И се взех решение.
Вярвах, че заслужавам нещо по-добро. Когато оповестих на мъжа си, че ги напущам, той се разплака. Сълзите му не ме трогнаха и раздразнена му обърнах тил. Виктор в действителност ми подари цялата обич, на която бе кадърен. Още щом се събрахме, обичаният ми забрани да работя. Искаше да си почивам пълноценно. Връзката ни продължи 11 години. Благодарение на него разбрах какво е да бъдеш обичана и ценена жена.
Но за жалост Виктор се разболя тежко… Половин година се борихме с заболяването, само че не можахме да спечелим борбата. След гибелта му животът ми се прекатурна с главата надолу. Въпреки че прекарахме доста години дружно, ние по този начин и не се оженихме.
Месец по-късно майка му, която ме мразеше от дъното на душата си, ме изхвърли от жилището. Опитах се да си намеря работа, само че несполучливо. Тъй като дълго време не бях практикувала, никой не искаше да ме наеме. Взех си багажа и се върнах в родния край. Настаних се в мизерна квартира, тъй като не можех да си разреша да заплащам висок наем. Скоро по-късно събрах храброст и почуках на вратата на някогашния си дом.
Отвори ми непозната жена, която ме попита кого диря. Зад нея видях млад мъж в инвалидна количка. Познах го незабавно: беше детето, което изоставих преди години. „ Прости ми, сине! “ – споделих, задавена от сълзи. Младежът ме погледна и студено отговори: „ Госпожо, не ви познавам. Вървете си, апелирам ви. “ Непознатата ме изгледа с омерзение и с тропот затвори вратата.
Часове наред плаках на стълбището. Надвечер някогашният ми брачен партньор се прибра. Хвърлих се в краката му, умолявайки го за амнистия. Той не отговори: просто леко ме отмести и влезе в жилището. Сега работя като учителка. Понякога засичам сина си, някогашния си брачен партньор и втората му жена, само че никой не ми обръща внимание. За тях аз не живея. Дано някой ден ми простят злото, което им сторих.
